Със Светлана се запознахме на тенискорта в Лимасол. Рускиня, наближаваща 60-те със завидна осанка и лице, сякаш не познало ни грижи, ни сълзи. Не споделяше много. То и не искаше питане – в марковите си  екипировки грееше всеки път като пристигне с джипа си Порше кайен. Показа ми веднъж снимка на  красива, луксозна яхта. Дъщеря й направила дизайна  и спечелила награда в Австрия за млад дизайнер. Днес ме покани на кафе след тениса. Седяхме една до друга – деца на майката земя, но сякаш от две различни планети. Докато не проговори.

Съпругът ми почина през март, започна тя. Не знаех, изказах съболезнования. Оказа се, че той е боледувал 22 години. На практика, каза тя, само пет години от брака ни той беше здрав. Омъжила се дъщеря й преди месец. Чудесна булка, разкош! Не си говорела със сватовете обаче. Не посмях да питам защо. И другата й дъщеря, разведена с едно дете вече си имала престижна работа в Лондон. Светлана останала сама. Помоли ме за съдействие. Иска да продаде къщата си с три декара градина за два милиона евро. Било й самотно в 75-те квадрата хол. И в огромната спалня се чувствала малка и изгубена. Нямало за кого да готви в кухнята с плот от италиански червен мрамор. Не искала мъж – нямало да може да приеме нов човек със всичките му особености и изисквания.

Какво ще правиш после, я попитах. Не знае. Иска й се да работи. Добра е в дизайна, в творческите занимания. Но…не е работила цял живот. Кой би й се доверил да й даде работа! Ще бъде трудно, знае си тя. Перспективата,  да тренира тенис по два-три пъти седмично и да се затваря в къщата си на 30 километра от града във всичкото останало време, я ужасява. Разбираемо. Как да й помогна! На нея, която до този миг гледах с тайничка  ревност, потискайки дяволчето в себе си. Нямам толкова богати приятели, които могат да заровят два милиона в едно имение. Не мога да й правя компания, нямаме много общи теми за разговор. Обещах й да помисля и си тръгнах. С осем годишното ни Пежо към скромния ни апартамент под наем. Чакаше ме един керамичен гювеч да го напълня и да замирише на българска гозба. Мъжът ми ще се върне скоро от работа. Може да не говорим много, може и да мълчим, но не ми е самотно, споделено ми е. Холът ни е само 30 квадрата, но ми става тясно, когато пристигне в събота дъщеря ни с мъжа си и двамата малчугани. Толкова са шумни, че в нито едно ъгълче не може да се усамоти човек и за миг! Понякога се карат кой да влезе първи в тоалетната, защото е една.

 Не се оплаквам, но все се надявам и пускам фиш, особено когато джакпотът е голям. Нали всичко е пари днес. Само въздухът остана безплатен май. Но днес заставам пред иконата над леглото и се моля не на Богородица, а на светлината в моята душа – да не угасва, устремена към пари, къщи, коли и имоти. Да ми свети с отразената светлина от очите на внуците и децата ми, да се топли от споделеното мълчание със съпруга ми, да ликува с изгрева на всеки нов ден, в който има с кого да споделя красотата му.

 Не завиждам на Светлана. Малко се вълнувам, малко я жаля, защото когато душата ти скърби и е самотна, все едно дали плаче в палат или на поляната.