Слънцето грееше ярко. Въпреки че беше късен следобед, нямаше изгледи скоро горещината да намалее. Тихият плясък на морските вълни бързо се превръщаше във фон и близостта на водата не успяваше да премахне неприятното усещане от парещите лъчи. Плажът сякаш беше увиснал в нищото, изпъквайки между сякаш изкуствената огледална повърхност на морето и гъстата зелена маса на палмите, която стоеше неподвижно докъдето се простираше поглед.

Дамата отпи от чая си и с елегантен жест постави чашата си обратно в чинийката.

- Прохладата на зеления чай е най-прекрасната наслада в този момент от денонощието. – каза си тя и се облегна на високия стол, на който седеше. На масата до нея, поставена направо на пясъка в средата на разстоянието между палмите и морето, стоеше един елегантен порцеланов чайник и колода карти.

- Добре, че днес си взех чадъра за слънце, защото само шапката нямаше да е достатъчна. – обърна се Дамата към големия зелено – син папагал, кацнал на ръба на облегалката на нейния стол. Папагалът не отвърна нищо, само важно навири глава, колкото да изрази своето съгласие.

- Знаеш ли, понякога се оттегчавам да стоя сама тук на това място. – заговори отново Дамата.

В този момент се разнесе дълбока въздишка, идваща от един андроиден робот, който се беше настанил на стола от другата страна на масата. Въпреки че лицето му беше направено така, че да не изразява каквато и да е емоция, роботът като цяло имаше едно печално излъчване, идващо от прегърбените му рамене, замисления му поглед и леко клюмналите изкуствени уши.

- Марвин, твоето пъшкане с повод и без повод си е направо досадно – обърна се Дамата към робота, който придоби още по-печален вид, а металните му части още по-ярко започнаха да отразяват слънцето, тъй като до робота не достигаше сянката на чадъра.

- Много се извинявам, Мадам, но има да се правят много по-вълнуващи неща от това да се стои тук на този забравен от бога плаж, където най-интересното, което може да се случи, е някой кокосов орех да те удари по главата.

Сякаш несъзнателно припомняйки си нещо, роботът вдигна ръката си и се почеса зад лявото си ухо.

- Освен това този папагал ми действа на нервите – толкова е крещящо ярък, че усещам как започвам да изгубвам усещането си за цветовете.

- Не се притеснявай, Марвин, ти трудно можеш да изгубиш каквото и да е.... – каза дамата и леко се изкикоти, достатъчно да предизвика няколко червени отблясъка върху лицето си.

- А и сега е точно времето човек да си почине от напрегнатото ежедневие – заключи Дамата и отново отпи от чая. Сякаш опитвайки се да привлече вниманието, папагалът започна да се клати напред-назад, създавайки обаче впечатлението за претърпян слънчев удар.

- Знаеш ли, Марвин, понякога много се уморявам да правя всичко сама. Имам толкова много вдъхновение и идеи, а не мого сама да се заема с тяхното осъществяване. Може би не получавам достатъчно благодарност от хората около мен.... – каза Дамата, завършвайки с едно драматично “хлип”.

- И роботите – допълни Марвин и се сви в стола си.

- И роботите – нацупи се Дамата и стрелна гневно с поглед робота. – Ето например тази джунгла. Много се гордея с нея...... Това е най-гъстата, най-зелената и най-безопасната джунгла, която можеш да си представиш. Това е един рай за търсачите на усещания, като изкачване на дървета, изтягане на хамак сред палмите, ядене на банани и други най-различни плодове. Надявам се, че ще бъде оценена по достойнство – каза Дамата и отпи от чая си.

В това време папагалът, решил че е време за личната хигиена, започна да се пощи с крак, създавайки облак от перушина около себе си.

- Тези глупави дървета не могат да правят нищо друго, освен да се клатят от вятъра – смръщи се Марвин.

- Моля те, престани да се заяждаш, достатъчно е, че търпя присъствието ти през цялото време – сопна се Дамата. – А и не мога да разбера защо непрекъснато търсиш смисъл във всичко..... това е страшно натоварващо.... Защо поне един път не се оставиш сетивата ти да те водят накъдето си поискат? – попита Дамата.

- Мадам, не забравяйте, че част от задълженията ми е да се грижа за вас и да внимавам да не ви се случи нещо.... – отвърна Марвин. – Смисълът на моите сетива е строго зададен, аз..... не мога да се отклонявам...... от смисъла..... – тук Марвин замлъкна смутено.

- О, аз съм задължена за твоите грижи, Марв – засмя се Дамата. – особено съм ти благодарна за онзи момент, когато застана между мен и папагала, опитвайки се неистово да пропъдиш горката животинка....

Усещайки, че говорят за него, папагалът спря със заниманията си и наостри кукуригото си, а с това и вниманието си.

- Никога до този момент не бях виждал подобно създание.. – опита се да се оправдае Марвин, раздвижвайки се нервно в стола си.

- Понякога имам чувството, че прекалено много ме контролираш – обяви важно Дамата. – Не мога да се виждам с когото си поискам, не мога да правя каквото ми харесва. Понякога си мисля, че всички тези приказки за този върховен смисъл, които ми ги разправяш, са лишени от каквото и да е съдържание. Има смисъл единствено в красотата, която създавам, в цветовете на дъгата след дъжд, в тишината и усещането за покой, които излъчва маслинова горичка на смрачаване, в розово-сивото сияние на изгрева. Ето това има значение за мен. Не мога да разбера какво означава това, което непрекъснато се опитваш да ми втълпяваш – промени тук, пипни там, това го махни изцяло, онзи не заслужавал..... Не искам повече да те слушам, ти си лош...- отново се нацупи дамата и отпи от чая си.

- Но, мадам, вие сте спасителят на смисъла – оживи се Марвин. – От вас зависи всичко, вашият усет за красота и финес е ненадминат. Усещането ви за състоянието на нещата, за излъчването и настроенията на формите и хората е уникално, никой друг не е подходящ за вашата работа повече вас. Само вие можете да придадете тази нежност и ефирност, въплътени в едно цвете.... Вие сте.... Вие сте всичко... – завърши Марвин.

- О, Марвин, много ти благодаря – изчерви се за момент Дамата, но веднага заяви:

- Ето това ме тормози, че въпреки всичко аз не мога да правя каквото си поискам, винаги ще има нещо, което ме ограничава..... непрекъснато имам усещането, че изпускам много.... аз искам да се забавлявам, искам да се срещам с хора, които са забавни и интересни, искам да претворявам в действие всичките си мисли, които ми идват в главата рано сутрин, когато още не съм осъзнала факта на моето съществуване....

- Но, мадам, вие можете, вие сте способна на това.... – наведе се напред Марвин, а блясъкът, идващ от металните му очи, придоби по-дълбок оттенък.

- Така ли мислиш? – попита Дамата, а на лицето и се изписа тържествуваща усмивка. – Тогава ще ми позволиш ли да изтегля една карта от колодата?

В този момент Марвин се отпусна тежко на стола, а неподвижното му лице придоби умоляващ израз.

- Но, мадам, вие много добре знаете.... – започна той, но беше прекъснат.

- Марвин, днес не е подходящ ден да ми противоречиш – каза категорично Дамата и в очите и се появи онзи блясък, който разместваше континенти и предизвикваше ураганни ветрове. Роботът не отвърна нищо, само отправи поглед към морето, което сега изглеждаше тъмносиво, въпреки още яркото слънце.

В този момент, с жест на победител, Дамата протегна облечената си в дантелена ръкавица ръка и изтегли най-горната карта от колодата. Папагалът, сякаш разтревожен от нещо, размаха криле и се понесе над палмите, издавайки диви крясъци.

В монотонността на пейзажа внезапно беше настъпила промяна. В далечината се беше появила неясната фигура на човек в прокъсани дрехи. Стоейки неподвижно за няколко секунди, той изведнъж се наведе, вдигна някакъв предмет от земята и прекрачи в джунглата.