Хубаво е това бяло. Снежно. Сигурно защото създава представи. Или защото губи представите – като в реанимация. Дърветата са черни, небето – сиво, всичко е достатъчно мистично, за да мислиш за себе си като за бог.
Богът излезе, за да изхвърли кофата с отпадъците от камината. Студът е приятен, когато го срещаш за малко. Дори можеш да го предизвикаш. Той се мръщи, и ти се мръщиш. Богът установи, че навън мирише на изгорели дърва и снегът бе престанал да вали без да го попита.
– Хубаво е да си човек! – рече. Поогледа се и добави: – А още по-хубаво е да не си.
Никой не го чу. Разкошният квартал край божествената столица стоеше безмълвен. Отдавна бяха преминали пушилките около зарята по Нова година, че и Васильовден бе минал.
Сгурията бе лека. На младини Богът я изхвърляше току пред портата си с идеална цел. Сега не правеше така. Боговете се възпитават трудно, но за сметка на това – безнадеждно.
Изхвърли пепелта пред портата на съседните богове и се ухили. Чу глуха ругатня иззад себе си.
– З ...