По „На браздата” от Е. Пелин

   Боне погледна с ненавист към съседния парцел, където съветски трактор смилаше угарта на сол и въздъхна:

   - Ех, неправдо!... Как сега не стане другарят Ленин, та да види как мечтите му се превърнаха в прах. Хубаво го беше намислил той  – „вся власт селяков” – перифразира си наум крилатата фраза. - Това е истината... Ама не доживя да види идеите си, претворени в дела. Никой няма и да доживее.

   От това, че не само неговите планове са се провалили, на бившия тракторист-комбайнер Боне Крайненеца, по неволя пенсионер-инвалид, му стана някак по-леко да крачи в браздата след Буш и Кротушка. Сутринта, по тъмно, още като идваше към нивата, за по-напряко удари през вишневите градини на Чехов, докторчето. Хем път да спести, хем малко плод да набере – за компот и мармалад. И неочаквано се натъкна на две момчета в анцузи.

   - О! – провикна се Крайненеца, – на джогинг ли, момчета! Само така – здрав дух в здраво тяло!

   По-едрото от тях го освети с фенерче:

   - К’ъв джогинг, селяндур! Описваме черешите, че много се краде напоследък. А ти не можеш ли да четеш: „Частен имот”! Оттук не се минава!

   - А, тъй ли? – почеса се по врата Боне. – Как частен бе, момчета, ми нали туй са все наши земи, народни... Да не ти е в двора?

   - Дъртак, ти в кой век живееш? Свърши се тя тая приказка в картинки – „народен”. Прайвет знаеш ли к’во е?

   - Тц! – поклати отрицателно глава Крайненеца.

   - Значи, че ако пак те видя тук, ще ти счупя краката, смотаняк! – изсъска другият и размаха бухалка. – Хайде, друм да те няма!

   „Какви хора... - мислеше си после Боне. - Дето не правят разлика между череши и вишни – майната му, ами за едно кило като нищо пребиват човека”.

 Погледна небето. Има си хас пак да завали. То както бе тръгнало миналата седмица –  като заваля, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна едно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране. Есента вярно ора, ама с тия добичета – слаба работа, едва една педя забиваше плуга и пролетните наводнения отнесоха посевите. Оня ден синът домъкна отнякъде  кафеникаво-зелено топчесто семе:

   - Едни пичове – рече му, - ми подшушнаха една далавера!

   Обясни му, че било някаква трева... как ù беше името, пусто да остане, купешко име, ама нещо конопено имаше... Пфу!

   - От нашата нива - каза му, -  тате, едно десет каймета в евро ще лапнем. Ти само изори и насей, другото от мене.

   - К’ва е таз трева? – полюбопитства Боне. – Че чак и да ора, и да я сея!?

   - Абе каква – сряза го синът. – Не питай много... Билка е, търси се под дърво и камък. Луди пари струва.

   - Верно ли бе?... Ай, майка му мечка, че толкоз ли е болен тоя народ?

   - Верно я! Изпоразболя се, а лекарствата скъпи. Сега всичко живо минава на билки – дяволито се ухили синът. - Хем се лекуваш, хем не ти дреме от нищо. Таман за народ като нашия. Пък и ти някой лев можеш да спастриш за старини.

   - Бе, старини! Аз ако мога едно тракторче съветско, втора употреба...

   - Става бе, тате! Що да не става! Те сега са по два за лев. Особено съветските - и се разсмя.

   Ех, смее се той, лапешка му работа. Трактор ако имаше сега! Трактор! Дайте ми мене трактор, па елате ме вижте тогаз. Таз година един, догодина още двайсетина декара под наем и още един трактор...

   Унесен в сладки мечти, Боне удари на камък и изпсува. Кой ги е нахвърлял тия камъни баш тука, верицата му! Ама то така – като не можа да си върне дядовите ниви в реални граници, та го набутаха в тоя пущинак... Неговите и на други от селото ги взе някакъв бизнесмен от града. Да бъдели на едно място. Огради сложи, кучета, пазачи на портала, бариера… И уж нямало колхози и текезесета. Море, има, ама вече не са в държавни ръце.

   Синът вика, че тъй било по-добре, никой нямало да се сети, че тука може билки да растат и да проверява.

   - Че кой пък ще вземе точно нас да ни проверява? – зачуди се бащата и го изгледа подозрително.

   - Бре, тате! Аз ли да те уча? Ми как кой, хорската завист! Нали утре като минеш с трактора из село, ще рекат: „Тоз голтак пък отде извади кинти за „Беларус”? Ти нали такъв искаш, щото има и американски?...”

   Боне спря за миг отдих и си сви цигарка. Откак вдигнаха акциза, не смогваше с една пенсия да си купува и цигари, и хляб, да не говорим за някое хапче, ако не дай Боже човек го заболи глава. Събираше от къра къде-що намереше недообран тютюн, или изтърван, поомачкан, пепеляв и режеше с ножчето. Жена му, Гина,  още нямаше години за пенсия, а на петдесет никъде не я щяха на работа. Дърта била... Боже, проклет свят!

   Във въздуха ведно с песента на чучулига се понесе острият неприятен мирис на долнопробен качак. Чучулигата явно вдиша, защото изведнъж замлъкна. Чу се само как глухо тупна тялото ù в храстите.

   - Де-е, хайде, братя! Ракиено време стана, дий! – смачка с пета угарката.

Едрият Буш замаха опашка и тръгна спокойно. Кротушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от него – прави усилие да върви успоредно, но нещо не ù спори. Волът, внос от Европата, с нивата им го дадоха, а кравичката – наша, родна.
    И ето че се редят бразда, две, три... Полека-лека лицето на Боне се разведри малко. Той забрави за камъните, малката пенсийка и неправдите житейски и си заподсвирка с уста.

  - Не бързай толкоз, Буш, не си на норма. Кротушке, ама и ти – ами че напъни се малко, цяла зима си отлежа, виж каква си станала – градска кокона, кой като тебе... Хайде, хайде, синорът е близо. Умори се, знам, ама какво да направя? И аз се уморих...

   Синът вика, че в кланицата в града – кило говеждо изкупували по за едно евро живо тегло. Ама били нещо гъсти с дъщерята на собственика, та му гарантирала евро и половина. Буш към петстотин и нагоре кила имаше, ама кравата...

   Взе да пресмята. Таман стигна до някъде, Кротушка се спъна, залитна и едва не се строполи.

   - Буш, говедо такова, бе ти български не разбираш ли? – скастри с уж строг тон вола той. – Казах полека, че се умори много Кротушка! Ай, майка му мечка, вие там все така бързешката ли я карате?

    Буш спокойно и безстрастно го гледаше и дишаше равномерно, същински  лекоатлет. От устата на Кротушка капеше пяна и едва поемаше дъх. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе смирено глава.
    – Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е?... Тежко, ама няма как. Директивите са такива. Европейски, чувала ли си?... То и аз не бях чувал, нито пък някой ме е питал дали искам да съм в тая каша, ама ща, не ща – с двата крака съм вътре, а ти – с четирите. И няма лабаво. Като не искаме колхози, ще сме в еврообора... Кротушке, на теб говоря, Буш и без туй дума няма да разбере. Чуваш ли ме? Кимни за „да”... Никой не пита, миличка, уморен ли си, стар ли си, болен ли си – хората искат оран... Сърцето ми се къса, като те гледам такава, но криза е, разправят, световна, икономическа... Трябва да се бачка и да свиваме коланите. Не че ми останаха дупки от свиване, ама няма как. Дърпаш и стискаш зъби – докато дишаш... И днес да поработим, па утре ще засеем, нищо, че е празник, то ний сега от празници повече нямаме. Броя им не зная даже. После ще си почивате. – говореше Боне.

   Откъм долния край на селото засвири музика - тъпани и зурни в бесен ритъм се надпреварваха с лая на кучетата.  Трети ден вече селото сън не го ловеше. Цикламка, на Кара Десислав щерката, се женеше за Велемир, от рода на Хаджи Пиеровите.

   - Чудна работа – накриви капа Боне. – Уж българска сватба, а маането циганско… И у вас ли е така, а, Буш? Че като се заговорихме за сватби – това три дни нищо не е – слаба ракия. Ти циганските сватби да видиш – по една неделя откарват.  А инак, аз циганин да оре и сее досега не съм виждал. Ти виждал ли си?... Не си и ти?... Отде ги вземат тия пари, бе?! Да не би социалните помощи за тях да са десет пъти по-големи от нашите? Е, вярно, че ток и вода не плащат, вярно и че пооткрадват тук-таме, ама...

   Зачу се шум от двигател. Зелено боядисана камионетка, украсена с надписи и картинки, разнасяше сладолед по пътя между нивите.

   - Скреежко молим! – крещеше в микрофона пъпчив момчурляк, а говорителят върху кабината отнасяше ехото на гласа му далеко към деретата – Ягодов, сметанов, шоколадов, молиим! – отговаряха му скалите над Лома. – Насам, народее, насаам… „ Чорбаджийски и синове” – най-вкусните ледени лакомства, за малки и големиии!” 

   Боне облиза сухите си устни и пръстите му прошариха из скъсания джоб. Освен двете големи дупки на хастара, там нямаше нищо друго.

   - Бе, да ти таковам мамата и на сладоледа... Чорбаджийката ви да е... Всички станахте чорбаджийчета, бе... Боклуците ви ще ям!... Ай, сиктир от тука! Ха! То като не е аз да си го издоя, прясно-прясно, да си го изцедя, да си му нарежа краставичка, копърчец, чесънче... И да му пия сетне една студена грозданка! Айде де!  Нали тъй, Кротушке?... Айде, починахме. Давайте да орем, че пладне стана.

   Буш послушно се напъна да пристъпи. Кротушка направи усилие да влезе в крачка, но не можа и той се спря.

   – Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.

   Буш пак се нае. И Кротушка направи усилие, но краката ù се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално. Боне захвърли уплашено копралята, разпрегна бързо вола и застана смутен пред нея. Тя лежеше неподвижно, протегнала шия, с муцуна, заровена в рохката пръст, със затворени очи, дишайки тежко.

   - Стани, Кротушке, стани! –  освободи я от ярема Боне и понечи да я вдигне за рогата. Животното едвам отвори очи, погледна го с няма молба и пак замижа. Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Някъде напред бумтеше трактор, но как да искаш помощ от машина без сърце? Покрай машините и хората бяха станали бездушни.

     – Хайде, моля те! Стани! Виж Буш как ти се смее. Стани! Стани да не се срамим пред чужденците... Тя се шегува, милата, шегуваш се, нали, кажи му на това говедо проклето, че не му знам волския... Че какво толкова ти е?... Я колко е пухкава земята – само за оране!
    Боне отново я хвана за рогата и полека почна да я вдига. Тя се напъна,  опита се да стане, но едвам се помръдна. И се отпусна, задиша по-тежко с прехапан език. Боне подви крак, седна пред нея и взе на колене главата ù. Помилва я и зацелува по челото.
    - Не прави така, миличка! Съжали ме!... Слушай! Само тая нивка имаме. Дай да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. На – честен кръст! Ще порасте, да даде Бог късмет, насятото, ще го продадем, нали чу какво каза Бойко, синът – десет каймета ще му вземем. А може и повече, щом народът толкоз го е закъсал... Болен народ... Че как няма да е болен –  за сто години четири строя да смениш... Други народи за двеста история пишат, ние с нашата хилядолетна - за мезе и на мухите станахме през последните двайсет... В гората ни върнаха, в пещерите... Какво ли ти разправям и на тебе... Пък и какво ли ми отбира и на мене тиквата – приказвам си ей тъй, колкото да чувам гласа си. Така знам, че поне един човек ме е чул... Хайде, мила, покажи юнашки дух и воля мъжка! Хайде сега, не ме заглавичквай,  дай, понапъни се... Хайде, мила, виж как ти се моля.

   Но Кротушка нито отвори очи, нито направи опит да го погледне. Трепереше ситно, като от треска. Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата ù:
    - На, Кротушке, хапни си!
    Животното едва открехна очи, погледна го умолително и пак замижа.
    Мъжът въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Буш, който нехаеше за света около него и равнодушно пасеше на слога, погледна слънцето, което безмилостно бързаше, и видя, че е сам-самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.
    Изведнъж беше осенен от мрачна идея, от която му се догади, но при така стеклите се събития реши, че няма друг избор. Коленичи над болната. Заговори бързо, отривисто. В гласа му се долавяше заплаха и жалост, страх и надежда:
    – Стани, миличка! Стани, че чуваш ли, кола бръмчи долу, по пътя. Мерцедес е! Знаеш кои ходят с мерцедеси, нали? Те! И идват тук, точно тук! Ония, от комисията!... Комисия идва на проверка, мила, директно от Брюксел... Стани бързо, защото нали знаеш как е – или ореш, или в кланицата... Друг изход няма, стани, моля те...
    После бръкна бързо в торбата и извади стария мобилен телефон без сим-карта, който бе намерил захвърлен преди време, и се направи, че говори:

   - Ало, кланицата ли е?... Боне се обажда... Не, не – всичко е в ред... Орат и двамата, орат, та пушек се вдига! Ааа, няма страшно. И Буш оре, ама нашата Кротушка ако знаете как стъпва, под копитата ù огън изскача, плуга петдесет санта в земята забива, няма грешка!... А аз ви се обаждам ей така, да ви чуя, че ако нещо вземат да се магарясват...

   Не довърши.

   Кротушка се опитваше да стане, почти се бе изправила на колене – тресяща се, с широко отворени невярващи очи, в които се четеше бесен ужас. Вдигна глава, измуча отчаяно и Боне се хвърли напред да ù помогне. И в тоя точно момент силите я напуснаха, тя залитна и тежко се строполи в браздата. Боне не успя да се отдръпне и остана затиснат под нея. Миг преди да престане да диша, той срещна погледа ù - пълен с толкова болка и мъка, все едно от там го гледаха очите на цял един народ. 

   На една ръка разстояние над тях беше небето, жаркото слънце и белите облаци. А нейде живите празнуваха – музиканти надуваха зурни, биеха тъпани, а кучетата... кучетата виеха.