Болен/Тъжен/Малък/Свят
Имало едно време една страна, наречена „Мрак”.
Или поне имало на границата ù една олющена табела с този надпис.
Когато стигнеш до нея – в продължение на километри навътре по земята
Не се виждало нищо, освен мрак.
На олющената табела пишело – „Жители – ?”.
С годините табелата си стояла недокосната, непроменено олющена и стара.
Дори пътищата, водещи навътре към мрака, в един момент били забравени и от самото неизползване заличени от спомените на хората, самата страна в един момент избледняла от картите.
Никой не се интересувал от този „Мрак” – той загубил действителността, която носел в себе си.
И ето – близък кадър към табелата –
Олющената табела: „Мрак – Жители - ?”
До нея се открояват леките очертания на нещо смътно напомнящо улица… това е път.
Нека проследим накъде води.
Навлизаме навътре, навътре, навътре – почти не долавяме светлина – но някак усещаме, че се движим по пътя – и навътре, и навътре…
В един момент…
О, какво е това… светлина ли е - или мираж,
Като онези, в пустините, където, когато си жаден, искаш да видиш вода – и виждаш вода.
Но, това е жажда за светлина.
Забързваш се натам – почваш да бягаш – вече направо спринтираш
… каква е светлината.
Не е точно бяла слънчева светлина.
Ярка е, но не е бяла,
някак – да, това е лилаво,
лилава светлина?!?!?!
… Сякаш излизаш през стена…
Мракът е на едната страна – образуващ самата стена,
а от другата – там, където властва лилавото,
това, което можеш да опишеш, е - …
Това е… това е някакъв приказен свят:
Земята е зелена,
има много балони… не, това не са балони, а по-скоро кръгли топчета – островчета, които си летят наоколо -
по тях има цветя,
прелитат много птици,
сякаш не ги притеснява твоето присъствие.
Нещо се втърква в краката ти.
Поглеждаш надолу – там има е едно жълто котенце
със сини лапички.
Наведи се и го хвани.
А, то – то не се противи – започва да мърка от удоволствие.
И да – напред, пред тед се откроява гора с много, много приказни дървета.
На всяко има плодове във всеки възможен цвят, които мислиш, че познаваш.
И животинки, пеперуди, паячета – сформирали своите паяжини между клонките – насекоми, уловени в тях, които доволно жужат – доволно защото паячетата няма да се хранят с тях.
Сякаш там могат да кацнат и да си отпочинат.
Да се засилят и да се хвърлят в паяжината – като в мек дюшек.
Изглежда толкова доволно.
За момент самият ти забравяш, каква е причината да си тук.
Дори на лицето ти пробягва усмивка.
Кой е можел да си представи това…
Та тук е като в Рая, но малко по-хубаво,
защото не си умрял,
А си жив – и можеш да се наслаждаваш на вкуса на плодовете,
на допира на на пухкавата козинка на котенцето,
усещането на тупкащото му, спокойно сърчице.
Дам – този свят си струва,
струва си определено цената, която ще получиш за него!
Все пак очакваше просто пустош, върху която да строиш.
А сега имаш един Рай, който ще продадеш и от който ще спечелиш много, много пари…
Дааа…
От тази мисъл усмивката по лицето ти не просто пробягва.
Ти направо се смееш от удоволствие.
Още животни се струпват около теб
и се радват на новодошлия.
Хах – дам…
Утре ще се върнеш тук с бригадата, която нае,
ще наемеш и няколко ветеринарни работници, за да заловят животинките.
Все пак не искаш да се караш с ония тъпанари –
природозащитниците, задето си убил някое мило животинче.
От това ще стане страхотен почивен комплекс за богаташите,
които смяташ да те хранят с тлъстите си суми,
за да им осигуриш едно тайно кътче, където да правят, каквото си искат,
да изпълняват съкровените си, мръсни, малки желанийца.
Ах, тези смешници – как само ще им доставяш удоволствия – за да могат да доставят на теб – удоволствието, което най-много обичаш – пари, пари, пари…
О, колко е станало часът, не се отплесвай – мечтите са хубаво нещо,
но е време за бизнес.
Оставяш внимателно котенцето на едно сенчесто място,
върху меката тревичка и тръгваш на обратно.
В последния момент преди да навлезеш в мрака
вадиш телефона си – последен модел – с най-добрата камера на пазара
и правиш няколко страхотни снимки.
Все пак утре по това време тук ще е пълно с машини и това място ще е изчезнало и започнато да се изкопават основите на хотела, който ще строиш тук.
И най-важното е, че никой не може да те спре.
Ти купи мястото на безценица – та горките хора дори не знаеха, че тук имало парцел! :)
Просто чудесно!
[02:16:07] [the patient] каза: хубаво разказваш...
[02:21:29] Pusciferian каза: хареса ли ти?
[02:21:46] [the patient] каза: да… само краят не искам да е лош…
[02:22:11] Pusciferian каза: и аз не искам
[02:22:27] Pusciferian каза: ама то ще се намерят сигурно добри хора, за да го спрат на време
[02:22:31] Pusciferian каза: или няма :S
[02:23:28] [the patient] каза: има
[02:22:31] Pusciferian каза: …
[02:23:28] [the patient] каза: …
[02:26:12] Pusciferian каза: нека тогава да го пратим на хората, за да може да намерим някои, които ще направят края хубав
[02:28:04] [the patient] каза: дано да тръгне някой...
[02:28:27] Pusciferian каза: ще намерим някой, който ще спаси това място
[02:29:01] Pusciferian каза: докато с теб и самите ние можем да го спасяваме хилядите пъти – когато застанем пред думите – и спрем „бизнеса”
[02:29:40] [the patient] каза: Да
© Пъсифериан Всички права запазени