Бомба със закъснител
Оттатък, в банята покапваше забравен кран. Кап-кап - с перфидна монотонност. Младата жена седеше тихо като мишка на стола си, докато вечерта навън ставаше все по-виолетова.
Той всеки момент щеше да се върне и да изпълни със себе си малкия апартамент. Щеше първо да бръкне във фризера за запотеното шише ракия, после щеше да се просне на креслото и да удави стените в безкрайните си тиради. Как никой не работел - само той, как шефът е скапаняк, как другите за нищо не ставали, как животът му е гаден и как той не заслужава ни тая мизерия, ни мухла като нея. Поне да го била разбирала, но тя и това не можела!
А тя ще постеле покривката на холовата маса тихом-мълком и, пазейки се от лявата му ръка, ще принесе чаши, прибори, мезе, салфетка и сол. Непременно ще внимава да не забрави солта!
Ще бъде тиха и почти невидима и ще държи далеч от светлината грозния си белег...
Кап-кап - забива се в мозъка й шумът от банята. Също като тогава, когато той за пръв път, месец след сватбата, й разби носа. Дори вече не си спомняше защо. Помнеше обидата и потреса си - той казваше, че я боготвори, че я обича?!
Кръвта тогава капеше в мивката, докато тя се правеше, че не я боли и миеше съдовете... миеше... миеше... Смяташе, че е виновна - щом я удрят. Мислеше, че, ако се старае повече - това няма да се случва. Е, какво? И другите жени ги плясват. Да не е тя първата? Нито пък последната ще е... А и той беше така мил на другия ден. Извиняваше се, целуваше ръцете й, заклеваше се, че няма никога повече да си "изтърва ръката".
Жената се навежда, оправя дръжката на пътната чанта до краката си, обляга се на масата и очите й попадат върху отражението й в стенното огледало. От слепоочието до брадичката й червенее белег. Тя го прикрива с ръка като срамна тайна.
Кап-кап - така капеше тогава кръвта й от ръбовете на бутилката, с която той я перна. Помнеше защо го отнесе - беше забравила да му пусне фиша с тотото. Не, че щеше да спечели... Той години играеше с едни и същи числа и не те бяха изтеглени по телевизора. Просто го вбеси с разсеяността си. Пък и се случи да е пил доста от любимата си бутилка ракия. Нарочно я беше предупредил още в самото начало, че обича ракията му да се точи като олио - мазна и мека - направо от фризера. Пиеше сам - нямаха много приятели. Пък и живееха далече от роднини. А той така обичаше да говори! Описваше деня си, колегите, споровете с тях, оплакваше се от съдбата си, от незаслужения невървеж - целият свят беше срещу му!
И тогава тя - не му била пуснала тотото?! Как наистина да му проработи късметът, когато тя го саботира?! Прасна празната вече бутилка в ръба на холната маса и с назъбеното стъкло замахна към нея.
Лошото беше, че тя в момента се бе притекла да обира стъклата. Острите ръбове порнаха кожата на лицето й и кръвта шурна...
Кап-кап - капеше лекарството в системата - бяха я шили. Лежа в болница, а той смутен идваше всеки ден и носеше ли, носеше. Портокали, цветя, сладолед... всичко! Седеше с часове на леглото й и говореше - как ще се оправи, как ще се приберат, как ще си заживеят... Плака дори! Молеше я! Искаше дете от нея!
Жената пак се размърда на стола и погледна с очакване телефона до себе си. Чакаше позвъняване от таксиметровата служба. Поръчала си беше такси и те казаха, че ще й звъннат, когато колегата им е пред блока й.
Кап-кап - проклет кран! Трябваше да му се смени гумичката...
Ех, каква радост беше! Тя забременя! Представяше си го вече - едно такова мъничко и пухкаво бебче с големи очи и сладка устичка. Заглеждаше се по витрините с бебешки дрешки, мечтаеше си каква количка ще купят и как ще го разхожда гордо в паркчето до тях. Как ще цъкат бабите на пейката пред входа, как ще се викат с другите майки да излизат, как ще им правят рождени дни на бебоците, как...
Той беше много пиян и бесен, а тя толкова непредпазлива. Уж беше всичко сложила, уж мълча и внимава, а солта забрави! И да се пази от лявата му ръка - също забрави. Тялото й прелетя през стаята и се бухна във витрините на библиотеката. После се свлече на пода, а библиотечната секция, заедно със сервизите и книгите, се прекатури върху й.
Пищя. Много пищя. И не заради себе си - нещо се прокъса и запулсира в корема й. "Детето ми, божичко!" - пищеше, колкото сили има. Пищеше като корабна сирена, като добитък в кланица. Пищеше за всичките часове мълчание, за всичко... После припадна - още там, под нападалите предмети и полици.
Кап-кап-кап - пак на системи. Пак в болница. Слава Богу! - този път в гинекология, а там той не можеше да дойде. Казаха, че детето е мъртво. Казаха, че е много вероятно да няма повече деца. Казаха, че... Тя не можеше да чува повече какво казваха, защото умря. Там - в болничното легло на гинекологията, с ръка, надупчена от системи, с тяло, насинено от падането, с очи, празни от всичко - тя умря. А той не знаеше, че взима от болницата трупа й, че го качва на такси, че напразно говори... и говори... и говори. Тя вече беше мъртва.
Телефонът звънна. Таксито било пред блока й. Тя каза, че слиза след пет минути.
Много мисли тя оттогава. За труп - мисленето наистина бе много. Обади се на съученичка, която работеше в Италия като болногледачка на една възрастна жена. Къде е питала съученичката й - тя не знаеше, но след няколко седмици й осигури работа. Също като болногледачка. Сега оставаше само да се качи в таксито, да иде на международна автобусна гара и да се качи на автобуса до Италия...
Не! Не само това...
Жената отиде до фризера, извади оттам бутилката ледена ракия, изля я в мивката и сипа в празната вече бутилка кислола от шкафчето под мивката. После завинти пак капачето на бутилката с надпис "Пещерска гроздова" и я постави много внимателно във фризера. Взе пътната си чанта и, като изгаси лампата в хола, излезе на стълбището.
Трясна след себе си автоматичната брава и заслиза към таксито. Кранът в банята остана далеч зад нея и не се чуваше повече.
© Радост Даскалова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Усетих всичко, всяка буквичка...
Внушението е уникално!
Поздрав, Рег! -
Също като тогава, когато той за пръв път, месец след сватбата, й разби носа. Дори вече не си спомняше защо. Помнеше обидата и потреса си - той казваше, че я боготвори, че я обича?!
Кръвта тогава капеше в мивката, докато тя се правеше, че не я боли и миеше съдовете... миеше... миеше... Смяташе, че е виновна - щом я удрят. Мислеше, че, ако се старае повече - това няма да се случва. Е, какво? И другите жени ги плясват. Да не е тя първата? Нито пък последната ще е... А и той беше така мил на другия ден. Извиняваше се, целуваше ръцете й, заклеваше се, че няма никога повече
Радост, прескочи ми сърцето, докато го четох...Тя не е първата. Груба грешка!!! Един път-два пъти, случва се, изпускаш си нервите, но трети път не трябва да се доуска и никакви извинения не трябва да важат. Трябва лечение. А страхът?! Забравила солта?! Да стане и да и да си я вземе!!! Откачам, докато пиша. Кой му дава право да посяга?! Първо жената трябва да му даде да разбере, че има ли втори път, ще е последен. Второ задължително трябва да сподели, да потърси помош, това не е срамно! И трето, не се знае от съседите ли, просто е по-лесно да се правим, че не виждаме, те да се оправят, това не е наша работа. Може да ми е лесно отстрани така да реагирам, но това не трябва да се допуска!!! И краят с отровата ми се вижда...Но...всеки знае себе си. Талант си, така силно ми въздейства, че няма накъде повече. Благодаря ти и поздравления!!! Свалям ти шапка!!! -
Истинското творчество "битува" в Битието
Всеки автор сам избира пътя на литературното си поведение, като не си позволява да губи времето си в заобикаляне със страх от казване на истината.Голямото изкуство се интересува главно от въпросите, „които никой век не разреши”/Яворов/, това са вечните брожения, вечните търсения на духа.И всичко това изразено по/високо/ художествен начин. Човек/едновременно/ може да бъде чудо, но и чудовище.Писателят е едновременно в Ада и Рая.Големият творец одухотворява бита, превръща бита в Битие, преминавайки отвъд видимостите, прониква зад думите, проглежда за неща, които обикновеното съзнание не забелязва. Истинското изкуство непрекъснато се движи между "да " и "не". То не може да е еднопосочно, еднолинейно - постоянно се съмнява. Литература се състои не само от класиката и шедьоврите си.Разбира се, че времето е най-безпощадният съдник, но за мен /не съм критик/, това което спира дъха ми, когато автора "преписва с гласа си текста" е път към селенията на духа, т.е. на изкуството.
Изкуството пресъздава действителността. Не я копира. Прави я по-вярна, отколкото всъщност е тя.
ТУК присъства точно това.
__________________________
БЛАГОДАРЯ РЕГИНА!!!
/p.s понякога сърцето ми не иска да мълчи/ -
Сякаш гледах криминален филм.Много истинско и талантливо написано.Поздравявам те!
-
Силно написана история с /може би/ неочакван, но предизвестен край.
Не ми звучи феминистки, по- скоро като трилър. А капката - китайското префинено мъчение - кап -кап ... жестоко!
Ще те чета -
Кап-кап-кап...
Забиват се в мен...
Но остават запечатани там - върху картината на живота!
Рег, комплиментите ми са за ТЕБ - ЕДНА от малкото ГОЛЕМИ, останали и задържали се тук( все още )!
Талант си, където и да посегнеш!!!
Прегръщам те! -
Даре - Не мога да намеря думи, за да благодаря за твоите!
Тритиум - Най-големия ми страх беше, че разказът ще бъде възприет като автобиографичен. Уверявам те - той няма нищо общо със собствения ми живот!
Идеми - Уау! Око на критик?! За мен бе удоволствие да прочета анализа ти!
Азура-лина - Пиша напоследък едни разкази - уж крими, но всъщност са изследване на психиката на съвременика ми...А той е прелюбопитен - християнските добродетели е преиначил така, щото да му са по мярка.
Нелсан - Не само български... -
Ежедневието на много български жени! Ужасно е, не позволявайте това да се случи и на вас! Само краят е много жесток, по-добре да беше останал да живее и да разбере какво е загубил. Чест и удоволствие е и за мен да те чета!
-
Струва ли си такъв живот?
В Библията се казва,че жените трябва да се подчиняват на мъжете...На базата на човешкото страдание ли?Упражнява ли се контрол по този начин?
Агресивен е светът, с натрупана негативност... -
Доре - Благодаря ти!
Идеми - Съжалявам за неприятните ти емоции, но трябваше да го кажа...
Нелнокия - Да, болезнено е...
Войнов - Едва ли някому може да донесе удоволствие подобен сюжет...
Перперикон - Благодаря ти за развълнувания коментар!
Мая - Аз ти благодаря, че прочете! -
Кап-кап-кап...
Това са капките, трупани през годините!
Кап-кап-кап...
Това е изтичащият живот!
Кап-кап-кап...
Това не е кранът, това е пулсът на кръвта в слепоочията.
Кап-кап-кап...
Много добър разказ! Страхотно внушение, наистина усетих пулса в слепоочията си! Поздрав! -
Рег, страшно противен сценарий..., а пък финала...
Но ще бъде удоволствие за феминистките.
Много реалистично и завладяващо
.
Поздравления! -
Невероятно ! Толкова е въздействащо...до болка!
-
запазвам си удоволствието от прочита.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Ананел - Детайлите от реалното са щрихите, по които го познаваме. Благодаря ти за коментара! Много.
Марко - Благодаря ти!
Редакторче - Не иде реч за гражданска позиция - само се опитвам да описвам точно реала.
Седем - Благодарна съм за този коментар! Той прави ясното разграничение между битие, литература и изповедност. Моето сърце също не иска да мълчи!
Светланал - По реакцията ти, търсеща решения на проблем, разбирам, че разказът ми те е докоснал и съм благодарна за това!
Незабравима - Благодаря ти, че прочете това дълго нещо!
Идеми - Оценявам жестовете ти на внимание! Но все пак вниманието на юзърите си е тяхна работа...пък и хората идват в литературен сайт предимно за да общуват. Така, че - да караме нанатък!