Боре обичаше всяка вечер да си сипва я вино, я ракия. Услаждаше му се туршия, но от време на време и кебапчета, пържоли или сланинка и не се вълнуваше от нищо друго, освен от това какво има на масата. Затова понякога и приятелите му се подиграваха, защото когато нарочно някой от тях споменеше за събиране на маса, за ядене и пиене, той неусетно започваше да примлясква като котарак и да се озърта с тъмни очета, сякаш вече подушваше миризмата на печена мръвка. Тогава приятелите му ехидно се подсмихваха помежду си и го наблюдаваха, а всъщност в този миг той изглеждаше така добър и наивен, като сираче, вглъбено в своята илюзия за храна и изобщо не му хрумваше, че става обект на присмех. Но понякога, когато се почувстваше самотен, Боре се интересуваше и от кучето си. Имаше едно бяло, пухкаво като зайче куче - незнайна порода, което го следваше навсякъде из селото като бяла сянка. Това беше Бялата му Душичка.

Поне той така я наричаше. Вечер ѝ подхвърляше по някое късче месо и казваше:

- На, Душке Бяла! Хапни си и ти!

Кучето помирисваше месото, лапваше го изведнъж и го глътваше. После отново вперваше изскокналите си кафяви очета в Боре и чакаше следващата хапка. Следеше движенията на милите, космати ръце, които режеха месото. Щом ръката на стопанина неволно се изместеше по-близо до кучето, то неспокойно наостряше бели ушета, готово да налапа ново парче.

 Вечер Боре си пиеше ракията редовно, като лек за хубав сън и щом погледнеше през стъклената чаша, струваше му се, че животът му е смислен, дори приятен. Тогава черно-белите му мисли се подреждаха и постепенно черните ставаха по-светли, на етапи се променяха, изсветляваха до бяло като снежинки, които се сипеха безспирно из двора на селската му къща и пълнеха асмите му със сокове.

 Но ако кажем, че нашият герой пълнееше от своето сладко занимание – да яде и пие, това няма да отговаря на истината. Напротив… Пълнееше само бялото му куче, а късите му рошави крачета започваха да изглеждат още по-къси. Боре си оставаше все така висок и слаб и като че ли пръстите му по-добре щяха да стоят върху клавишите на пиано, отколкото върху волан на трактор.

  Той беше израснал на село. Родителите му се бяха преместили в апартамента в града, а Борко беше пожелал да остане да стопанисва къщата с три декара двор, с един кокошарник, пълен с двайсетина кокошки и петли. Работеше в частната кравеферма на петнайсетина минути от дома му. Работеше там, откакто беше навършил пълнолетие. Баща му от време на време го посещаваше, за да си наточи малко винце. Той беше електричар, поправяше всякакви уреди и непрекъснато фучеше с едно бусче напред-назад, натоварен я с бойлер, я с хладилник. На него в началото много му се искаше да научи и сина на занаят. Забеляза обаче, че Борко, където пипнеше, го хващаше ток, затова синът му беше предпочел да се занимава с производство на вино и ракия. Така постепенно беше усъвършенствал уменията си и на сбирките с приятели се знаеше, че най-хубавото вино на масата е Борковото вино.

 Борко продаваше също и яйца. Умееше да си прави сметка и събираше пари в банковата си сметка. Приятелите му знаеха за неговата пестеливост и обичаха да се шегуват с това.

Една събота срещу неделя се бяха събрали в мазето на един от другарите му. Онзи беше сложил печка в мазето, шарени черги, бъклици и стомни висяха тук-таме от гредите, а насреща: черно-бял портрет на Тодор Живков, на когото повечето от мъжете в механата се възхищаваха.

 Помещението под земята беше прекатегоризирано от мазе, в механа. Вдигнаха наздравици. Боре и той полекичка вдигна чашка. Лицето му излъчваше някаква кротка, свенлива дяволитост. Той погледна към г-н Живков, който му се усмихваше отсреща така, сякаш г-н Живков вече беше открил кое е най-важното в живота. Боре отпи от винцето, а после даде на Душичка резен луканка под масата, боцна отново и замляска трескаво, разглеждайки портрета. Но кое беше най-важното? Не разбираше, а и не му се мислеше сега. Завъртя се темата за къщи, имоти, кое колко се продавало из селото. Един червендалест се провикна, че не му достига земя за някакъв проект, друг пък съсед на Боре с обеца на ухото щял да си излива бетон.

- Целият двор ще го правя бетон! – псуваше той. – Казвам ти, не ми трябва! Няма да му робувам! Аман! Ей, до тука ми дойде! – махаше с ръка мъжът с обецата.

- Продай го, бе, Спасе! – викна срещу него един по-едричък, на име Аспарух. - Делиш на две и си решаваш проблема.

- Кой ще ми го купи? Ти пък!

- Боре ще ти го купи, кой?! – сръгаха с лакът кротко дъвчещия до тях мъж, който тъкмо се чудеше дали има декар двора на съседа. – Боре има пари в банковата сметка. Ще си увеличи имението. Разбираш ли? Ще стане земевладелец, а? Нали, Боре? Какво ще кажеш?

Той се обърна към питащия и се засмя неловко. Лицето му беше станало аленочервено. Откъде накъде ще става земевладелец и ще обяснява на всеослушание дали има пари. Да си гледат работата! Макар че му се искаше и да се похвали. Сигурно никой на масата нямаше толкова спестени пари. Изведнъж долови във вперените в него погледи съревнование. Видя се в очите им като сериозен и добре уреден мъж.

- За какво са ти толкова пари на теб, бе, Боре? – викна срещу него едричкият.

- Имам си, мои са си – засмя се свенливо и се почеса по черната коса, сякаш искаше да разсее тази тема и да избегне вниманието.

- Е, кажи, де! За какво ги пазиш? – настояваше първият.

- Ей, така. За всеки случай. Може да ми потрябват. Още не им е дошло времето.

Така им беше отговорил и в същия момент знаеше, че ги е яд, защото техните пари се разпиляваха по жени и деца, а той си беше останал ерген. Ерген, чиито двор винаги беше изпънат и подреден като под конец, а в мазето на Боре можеха да се намерят консервирани буркани, пълни с какво ли не. Дори и с маринована риба.

  Нищо ново не се случваше в живота на Боре, както вече споменахме, освен яденето и пиенето и понякога шегите на другарите му, които на моменти добиваха солен вкус, защото включваха и Душичка. Тогава само можеше да се види ядосан Боре, колкото и сдържан и праволинеен да беше. Без съмнение другарите му изпитваха удоволствие да го видят раздразнен, но както вече споменахме, това ставаше единствено, когато намесваха в майтапите си Душичка, която според тях не била никакво куче пазач, а коте, взело изпита за куче. Тогава той замаян от алкохола се чувстваше истински обиден и беше готов да си вземе шапката, кучето под мишница и повече да не се вясва, но те го успокояваха, склоняваха го да остане и съучастнически си намигаха, сменяйки темата.

  Макар че жените го намираха за хубав и способен мъж, Боре нямаше високо мнение за себе си. Въпреки че наближаваше петдесет години, общуването му с женския пол изпълваше младоликото му лице с руменина. Най-често той не посмяваше да ги гледа в очите. Но, ако някоя негова колежка го заговореше, той започваше да се смее и да проронва някоя откъслечна дума, така сякаш думите излезли от женските устни, макар и съвсем общи и нелични, предизвикваха в него непоносим гъдел. Имаше разбира се и предистория, която баща му все разказваше. Така ако се случеше някой да попита баща му:

- Абе, Алекси, тоя твой син няма ли да го женим вече? Дай, да му намерим някоя сгодна жена…

Бащата закършваше китки, протриваше измършавелите си кафяви пръсти, по които неведнъж беше минавал ток, а после внезапно отвръщаше с приповдигнат тон:

- Банкет ще вдигна, ако се ожени! Цялото село ще поканя, ама – на! Не иска! Само ядене и пиене му е в главата! Не ще и не ще! Тва е!

А после след кратка пауза, в която той търсеше къде да хвърли цигара си, бащата разказваше ето тази позната на всички история:

- Някога още като гимназист излизаше дълго време с онова момиче, нали го знаеш, на Петя щерката. Много хубаво момиче. Техните имат бизнес в София. Вече са големци. Не може да не я знаеш, както и да е. И нали работата беше станала за сватба, но майката се възпротиви. Драпа, драпа оная и накрая ги раздели и я прати да учи в София. И така си остана Боре – сам – това разказваше баща му.

Макар че тази история вече всички в селото я знаехме.

  Раздялата с онова момиче се беше оказало за чувствителното момчешко сърце като разстрел. След тоя разстрел беше останала в сърцето на Борко една накривена палатка със спомени. Понякога, когато Боре пийнеше малко повече, мислите му литваха като снежинки, разфучаваха се и отвътре излизаше някой сепнат спомен. Споменът се умилкваше около него като котарак. В миг на усамотение и копнеж, - защото имаше и такива моменти, - той понечваше да си спомни отново, да го погали, но споменът замахваше с нокти и Боре изведнъж усещаше онази тъпа болка по отминалото щастие. И човек ако се замислеше по-нашироко и по-назад, можеше да си обясни донякъде защо не само в душата си, но външно Боре си беше останал същото онова момче, замръзнало във времето на своето щастие.

  И той отново започваше да стъпва в стъпките си - пак по познатите пътища. Никой не хвърляше камъни по него, никой не изискваше от него нищо. Обичаше си навиците и ги спазваше, носеха му спокойствие. Защо му беше да си спомня и да си разваля мира в душата, когато сега си имаше всичко. Не му трябваха бели на главата – сам се навиваше и си вярваше. Макар че му се искаше да си има жена. И деца му се искаше да си направи, но на коя и като виждаше как се променя света, коя нормална щеше да се хване с тракторист и да заживее на село. Така си му беше много добре. Стигаха му малки и поносими удоволствия. Като например моментът, в който виното станеше за точене. Целият кипеше в тази работа и лицето му се изпълваше с благост. После като сипеше ракията в дъбовите бъчви, за да добие дъбов аромат и замиришеше на алкохолни изпарения... Можеше да изнесе цяла лекция на другарите за тънкостите, но винаги го правеше наум и, когато го хвалеха за майсторлъка, Боре само се подсмихваше.

- Ееее, евала, брат! Пак си го нацелил! Браво, браво на теб!

Ето на това беше доволен той. Това го изпълваше с радост и вълнение.

  Кучето на Боре обаче беше на друго мнение. На него не му стигаше едно: браво. Неговите инстинкти работеха безпогрешно и то ги следваше. Така от известно време Бялата Душичка на Боре беше започнала да бяга от вкъщи през процепите на оградата. Бягаше, като обичайно се връщаше. Но този път не се върна. Кученцето беше женско и търсеше любов и близост със себеподобно. Но преди да започнем да го търсим заедно с героя, нека знаем какво все пак търсим. Да изясним, че не можем да кажем, че Бялата душичка в този случай е просто някакво си куче. Съвсем не. Това бяло, дългокосместо и пухкаво същество имаше великолепна гривеста осанка и дори в самата му лъвска походка, при която опашката се наперваше и разцъфваше като божур, а ушите щръкваха като за лов, се долавяше някаква недостижимост, но и превъзходство над човешката дребнавост. Защото съгласете се, ние не можем да кажем за Бялата Душичка на Боре: тя е човек. Никак даже. Най вече Боре не го усещаше да е така. Но интересното бе, че тя според Боре не бе и куче и съвсем не по кучешки протичаше живота ѝ.

  Най-напред Боре разказваше на колега, че това същество е своенравно, правило си, каквото реши и проявявало свои настроения. Така например при трите команди: "Седни!", "Легни!" и "Дай лапа!", то не помръдвало. Не, че Боре не се опитвал да го обучи, просто кучето му гледало с досада на подобни детинщини. Освен това често то имало нужда от усамотение и оголвало остри зъбки срещу стопанина си. От друга страна, Душичка спяла с него на леглото, ядяла с него от една вилица, събуждали се заедно, а вечер, щом дойдело време за сън, Душичка се мушвала под юргана до своя стопанин, притискала се в затопленото му тяло и заспивала. Душичка го учела на любов. Тя никога не му се сърдела, ако случайно стопанинът я натиснел неволно, докато спи. Прощавала му веднага, ако ѝ се скарал за нещо. Ако тя ближела стопанина си по лицето на събуждане, а той изръмжавал недоволно, също и това не можело да я оскърби. Била всеопрощаващо същество. Ако Боре отидел до тоалетната, Душицата и тя тръгвала след него. Ако Боре хранел кокошките, Душицата му седяла пред вратата на кокошарника и пазила да не избяга някоя кокошка. Само на работа не ходела тя, защото не можела да управлява трактора на Боре и да стига педалите, но щом последния се върнел от работа, вкарвайки ключа в ключалката, Душичка тържествувала, лаела от щастие и скачала като луда. Така понякога той я гълчал:

- Чакай, Душичко! Чакай да си съблека поне якето, че пак ще ме направиш целия в косми.

Или, когато садял нещо, кучето лягало в реда пред него и чакало да бъде погалено:

- Бягай оттука! Чу ли? Къш, Душке! Бягай, искам да свърша нещо – гонел я той, понеже все бил зает с нещо по двора.

Но тя не бягала. Все в краката му ходела, искала да бъде погалена, но Боре не обичал да я взима на ръце и да я гали много, защото дрехите му ставали в косми. Разказвал също, че като изкаляла пухкавата си козина в градината, стопанинът й я къпел под душа с шампоан и топла вода. Изкъпел ли я, после Душичка направо пощурявала. Чуела ли да се смее нейният стопанин, тогава пък Душичка била най-щастливата и скачала като заек около него.

  Но онази сутрин своенравната Душичка на Боре избяга и цялото село после го питаше дали я е намерил.

  Предната нощ беше завалял сняг. Снегът Боре го беше чакал да завали още преди Коледа, защото сушата лятото му беше уморила три фиданки, но ето го все пак в средата на януари се беше появил. Беше неделя сутринта, тъкмо се развиделяваше, когато той се събуди. Снегът валеше на парцали и беше покрил градината му с пухкав юрган. Овошките и асмите му се бяха пременили с бели рокли и венци като за сватба и стояха подредени в градината, една зад друга, като че ли чакаха сватбената церемония да започне. Борко се усмихна вътрешно. Не можеше да си обясни това усещане какво е точно, но се почувства като важен участник в цялото това тайнство. Стана му драго на душата. Обу някакви попаднали му обувки и тръгна да нахрани кокошките. Петлите му се учеха да кукуригат. Те бяха още млади и току си настройваха струните, затова кукуригането им тъкмо да набере сила и изведнъж спадаше на финала. Това развесели Боре, чудеше се дали да не размени някой друг петел с носачка, защото четири петли му се бяха излюпили, а той имаше нужда само от един. Тогава внезапно се обърна и забеляза, че Душичка не върви след него. Поогледа се, заопипва с очи трите декара земя от всички страни. Душичка я нямаше. Взе да я зове гальовно и мило:

- Душичке, душичкее! Ела, ела!

Но след малко се притесни, свирна с уста и взе да я вика паникьосан. Затаи за миг дъх и застана пред градината. Срещу него немееше белотата на снега и само от време на време се чуваше някой пронизителен писък на птица. После усети студенината на снежинките по врата си, набързо си метна едно черно яке и започна да се кара на кучето, веднага да се връща, надявайки се, че е наблизо и ще го чуе.

- Ела тук, ела тук, Душко! – викаше Боре – Веднага! Веднага!

- агаааа, агаааа…

Отекваше гласът му в полусрутената къща насреща и се връщаше.

  Изоставената къща на съседите се явяваше като границата на неговият имот. Тя се намираше в дъното на градината му. Вече изглеждаше като да е бомбандирана от двата края и доста беше преживяла. Стопаните й се бяха преселили в Америка още, когато Борко беше малък. Спомняше си две малки момченца от къщата, с които играеше летните и зимните ваканции, с които понякога се целеха със снежни топки през дувара. Но сега вместо детски смях и снежни топки, литваше от покрива на къщата керемида и тупваше в Борковия двор.

  Той нагази в снега и се сети да проследи стъпките от лапичките. И наистина, намери ги, Душичка беше прескочила оградата, беше излязла на пътя и край. После все едно й бяха поникнали крила и беше изхвръкнала. Оглеждаше се стопанинът ѝ, излезе от двора, но на пътя, през който минаваха колите беше кално и мокро и следите се бяха изгубили.

Повлачи отново крака, извика кучето и се ослуша:

Тишина, разрязана от ехото.

Обиколи всички възможни места, но след около два часа търсене се умори и седна на един камък в едно пусто поле покрай селото и започна да се оглежда, да свирка и да се провиква. Носеше черно яке и свит така от студ, в далечината приличаше на гарван, кацнал в бялото поле, който се озърта и търси нещо изгубено.

На това място знаеше, че е нивата на Живко. Живко беше садил тикви и се учуди, че в края на нивата една тиква е оставил нескъсана, защото се носеше слух в селото, че Живко от скъперничество ядял тиквите с корите. Тиквата така покрита със сняг изведнъж му заприлича на Душичка, свита на кълбо. Той скочи изведнъж. Кръвта му се смразяваше от ужас, всеки път щом си помислеше нещо лошо и целият беше пребледнял. Взе да я зове и да я мами към себе си:

- Душко, душко! Ах! - не беше кучето, разбра, когато се приближи. Тиква си беше, наистина нескъсана, дори и дръжка имаше.

Ядоса се и едновременно изпита страх, а жълтото му лице цялото се сгърчи от мъка. Тръгна бързо обратно. Най-страшното, което му мина през ума беше, че Душичка е излязла на шосето на главния път. После му хрумна, че са му я откраднали циганите от селото. Те не бяха крадливи цигани, но знае ли човек, обичаха да въртят бизнес с какво ли не. Боре не ги обичаше и хич не му се искаше да ходи до тях, но реши да провери тази вероятност. Не си чувстваше вече пръстите от студ, целият беше премръзнал, когато стигна пред вратата на циганите и извика:

- Кироооо! Ехооооо! Тука ли сте? – топлият му дъх излезе на облачета от устата.

Излезе Киро. Той беше млад циганин има-няма на трийсет години, с четири деца. Излезе чорлав и с опулени, зелени очи. Откъде – накъде Боре го търси, защото Боре никого за нищо не търсеше и всичко си вършеше сам.

- Кучето ми го няма. Виждал ли си го?

- Не съм, бате – отвърна учуден, като видя тревожната физиономия на Боре. - Избяга ли?

- Избяга и не знам вече къде да го търся. Всичко обиколих. Рекох през теб да мина, защото ти най-рано излизаш, може да си го видял – оправдаваше се Боре, чиято надежда почти беше угаснала.

- Не съм, бате. Не съм го виждал.

- Звънни, молим те на твоите хора да ги питаш, може те да са го срещнали някъде. Едно малко, бяло, рошаво…

- Знам го ,бе, бате, как да не го знам, чакай сега ще им звънна.

Киро звънна на роднините си, които имаха къщи из селото, но никой от тях не беше виждал кучето на Боре.

Тръгна си след малко Боре, но по пътя взе да вярва, че Душичка е паднала в някой изоставен кладенец и сърцето му заудря като камбанария. Малко ли изоставени къщи имаше и все с кладенци. Току е подгонила някоя котка, котката е прескочила кладенеца, а кучето му е младо, тригодишно и глупаво още… Мисли, мисли, а нищо не му идваше наум. Нито един човек не срещна по пътя и пак се върна вкъщи.

- Душичкаааа! Душичкааааа! – викаше още от вратата. Огледа се за стъпки в снега, но само своите откри и като не се появи кучето, тръгна пак към центъра на селото – през всички познати пресечки, из които бяха минавали с Душичка.

Къде другаде да я търси? – питаше се той. Разсъни се общността и след малко плъзнаха бавно към магазините тук-таме хората като буболечки по белите пътеки. Боре разпитва, когото срещна и пак се върна вкъщи.

- Душичкаааа! Душичкааааа! – викаше на вратата и свиркаше.

Огледа се за стъпки в снега, но отново нищо не откри и като не се появи кучето, тръгна в другата посока и започна да се оглежда за следи. Долавяше в далечината кучешки лай, но груб, дебел, като от по-голямо куче му се струваше. После от друг край заджавка малко куче, това трябва да беше Сара –кучката на Трендафил, но за всеки случай провери, за да е сигурен.

На кого да се обади, кого да вика за помощ?! – разсъждаваше той и едновременно свиркаше и викаше по улиците:

- Душичкаааа! Душичкааааа! – спираше за малко и се ослушваше. Близо двайсет пъти стигаше до полето – от единия край, от другия край. Връщаше се подтичвайки, подсвиркваше – нищо.

Със стъпките му, мислите му ставаха все по-тъмни, все по-черни, искаше му се да заплаче, Душичката му да го чуе и да се върне. Тогава тя щеше да се върне – уверяваше се наум той. Точно така, но една змия му беше легнала на гърдите и въздух не можеше да си поеме, още по-малко да заплаче.

Неусетно пак се беше върнал при магазина на центъра. Добиваше усещането, че три часа се е въртял в кръг като часовникова стрелка. Часовникова стрелка, която е преминала по едни и същи бели полета – отново и отново. Пресякла е многократно всички тези отсечки и улички. Забелязал е Боре и предния път тази бяла кофа, затрупана с преспа сняг, която и предния път му е приличала на Душичка отдалече. Направили са му впечатление същите котешки стъпки и на този завой и въпреки всички впечатления, той пак се беше оказал на същото място пред магазина.

- Еее, Боре! Драго ми е да те видя! – изведнъж Боре усети ръкостискане и както му беше причерняло пред погледа, като вдигна очи, все едно някакво провидение свише го извади от нищото.

Това провидение всъщност беше Аспарух, накратко: Апо. Един от другарите в механата. Боре му разказа накратко станалото и Апо го метна в колата.

Ободри се малко по пътя Борко, докато Апо го успокояваше. Живна от парното тялото му. Размърда се и се взря в приятелските очи, за да намери там надеждата. Апо спря за малко на една пресечка и го погледна. Сети се да качи обява във Фейсбука на селото. Боре му прехвърли от телефона си една снимка на Душичка. След това Апо написа с големи черни букви: ТЪРСИ СЕ ИЗГУБЕНАТА ДУШИЧКА НА БОРЕ! По този начин търсенето придоби образ и стана известно на цялото село. Апо се обади на другите приятели. Появиха се след малко два джипа, пригодени за черен път, забръмча едно АТВ до тях и този път не един, а седем мъже дружно подновиха търсенето.

Мина още близо час, после два. Бръмчаха джиповете из селото, разпределили си бяха участъците. От взиране очите на Боре вече едва различаваха привидение от истина. Ту тичаше срещу него Душичка, пухкава, бяла снежинка – запъхтяна и щастлива с рошаво опашле, ту като се загледаше, бялото поле го ослепяваше като с халогенни светлини. Пренавито като бомба със закъснител чувстваше, че сърцето му се е свило и или щеше да спре всеки момент, или щеше да гръмне. От страх да не оглупее съвсем, си казваше, че всъщност Душичка е просто едно куче. После веднага съжаляваше за тази мисъл и наум си обещаваше, че повече ще я гали, по-често ще я прегръща, оградата ще поправи да не бяга. Само да се появи. Душичка сякаш беше изчезнала от селото.

  Към два часа следобед седемте мъже се отчаяха и паркираха колите до полусрутената къща, намираща се в съседство с тази на Боре. Всички слязоха и се спогледаха. Макар че никой гласно не го изричаше, Боре го беше прочел в очите им и въпреки това, той отказваше да повярва. Започна да повтаря през къде са минали, но в гласът му освен неувереност, този път се долавяше и някаква фанатична вяра и подреденост, методичност в преговарянето на отминалите действия. Боре чертаеше картата на селото във въздуха и задраскваше всички проверени възможни места. На тази карта според Боре нямаше непрободено място от гума в селото. Ясно беше, че трябва да се примири, а не се примиряваше. В един момент се обърка, докато обясняваше. Бяха ли проверили до реката? Апо го прекъсна:

- Чакай малко, братле. Дай да си поемем въздух. Успокой се и пак да помислим. Хайде да изпушим първо по една цигара.

Тъкмо се съгласи с Апо и клекна до него. Въздъхна така, сякаш казваше, че приема вече всичко, дори и липсата на светлина в тунела. Това казваше въздишката му и угасяше светлината с дъх, но внезапно му се стори, че видя нещо бяло в полуоголената къща. Скокна и тръгна към дупката в стената.

- Душичка! Душичка! – извика няколко пъти Боре.

И тогава я забеляза. Душичка беше прималяла от страх и трепереше. Като се приближиха всички, видяха кучето, свито на топче, на втория етаж. То тихичко изкимтя, без да смее да помръдне, за да не падне. За втория етаж стълбите се бяха срутили, двете стени на къщата липсваха и не се знаеше как точно Душичка се беше качила там, но се установи, че е нямала откъде да слезе. Качи се Боре и я мушна под якето си, близо до сърцето си я сложи, за да я затопли.

- Ах, ах, Душичка… – гълчеше я той, докато приятелите му вървяха след него. – Защо, Душко, веднъж не джавна, колко пъти минах през тук... Ах, ах, Господи! – нареждаше той, а очите му се пълнеха със сълзи.

Минаха няколко години оттогава. Все така се събираха Боре с неговите приятели. Душичка беше и тя там под масата и очакваше своето парче месо. Боре отпиваше от винцето си, докато Тодор Живков все така го гледаше важно от портрета на стената в механата, все едно не спираше да го пита: Разбираш ли? Разбираш ли кое е най-важното?