Боре обичаше всяка вечер да си сипва я вино, я ракия. Услаждаше му се туршия, но от време на време и кебапчета, пържоли или сланинка и не се вълнуваше от нищо друго, освен от това какво има на масата. Затова понякога и приятелите му се подиграваха, защото когато нарочно някой от тях споменеше за събиране на маса, за ядене и пиене, той неусетно започваше да примлясква като котарак и да се озърта с тъмни очета, сякаш вече подушваше миризмата на печена мръвка. Тогава приятелите му ехидно се подсмихваха помежду си и го наблюдаваха, а всъщност в този миг той изглеждаше така добър и наивен, като сираче, вглъбено в своята илюзия за храна и изобщо не му хрумваше, че става обект на присмех. Но понякога, когато се почувстваше самотен, Боре се интересуваше и от кучето си. Имаше едно бяло, пухкаво като зайче куче - незнайна порода, което го следваше навсякъде из селото като бяла сянка. Това беше Бялата му Душичка.
Поне той така я наричаше. Вечер ѝ подхвърляше по някое късче месо и казваше:
- На, Д ...