Родих се в мътните години на турското робство – непрогледно време, белязано с горчивия вкус на страданието. Проплаках на окървавена земя, пазеща непреходния спомен за загиналите си синове. Вдишах въздух, наситен с писъците на деца и жени. Писъци, които отекват като камбанен звън в съзнанието ми до ден днешен...
         В родния Калофер животът се движеше с различна скорост. Бърза и бавна, образуваше омагьосан кръг на безрадостно ежедневие и измъчено съществуване, в който се въртяха всички. Изключения нямаше!
         Негови жертви бяха и моите скъпи родители, на които бях едничка рожба.
         Баща ми – Петър Стоянов, бе скромен и работлив Човек. Трудеше се неуморно от сутрин до вечер, за да осигури прехрана за семейството си. Мазолите по ръцете му красноречиво доказваха това.
         Висок към два метра, всяваше респект у всички хора – българи и турци. Бяха му измислили прякор. Наричаха го ,,Планина’’, но масивната му фигура изцяло противоречеше на меката му душа.
         Лицето му излъчваше Топлина и Доброта. Честта за него бе на първо място в редицата на качествата, които един Човек трябва да притежава. Предпочиташе да пренебрегне себе си, за да бъдат другите щастливи. Чуждата радост го зареждаше с мотивация, крепяща духа му в сърцевината на това трудно и разглобно време.
         Кръгът се стесни и разруши планината на съставните и́ части. Моето слънце залезе завинаги! Моята искра угасна!
         Татко загина, разстрелян от коравосърдечните ни поробители. Отнеха живота му с лека ръка! Вече никога нямаше да усетя топлината на неговото присъствие...
         Майка ми – Иванка Стоянова, бе отрудена жена, прекарваща деня си в извършване на домакински задължения. Непрестанно переше и готвеше – като че ли трябваше да прави само това.
         Усмивката се появяваше много рядко на нажаленото й лице. Сякаш не можеше да си позволи този недостижим лукс. Проявата на чувства бе блян за повечето хора на моето време.
         Когато татко напусна света ни, тя започна да плува в море от сълзи. Семейното ни гнездо остана без пазителя си – величествен лъв, бранещ близки, чест и морал – което предизвестяваше безславен край и за нас. Дали това бе последният кадър на филма ни?
         Лентата се скъса, изтривайки старателната домакинка от лицето на земята. Отиде си по възможно най- унизителния и тъжен начин – поругана и заклана като пиле от съществата, непритежаващи сърца и сетива. Те ми отнеха и това! Те ми взеха всичко!
         Душата ми бе счупена и натрошена на малки парчета. Не бях способен да ги събера и сглобя. Изстрадах всяка секунда от съществуването си, за да стигна до блещукащата в края на тъмния тунел светлинка.
         Стремежът ми към знание се засили.
         Още от малък криех под леглото си книги, изпълнени с бунтовна поезия. Бях запленен от магичния свят на фантастично подредените думи, изразяващи натрупалата се болка в душите на моите събратя. Четях стихотворения на различни автори с чувство на политащ до небето възторг и изумление пред техните творения.
         Един човек, направил много, за да съживи лъвското у нас, се запечата в съзнанието ми като символ на вечно живеещите родолюбци, милеещи за по- хубаво утро. Не бих го забравил никога!
         Той израсна с мен. Малкият Христо бе смело дете, неспособно да се изплаши от изправящите се пред жадното му за правда лице препятствия. Излъчваше сила, наелектризираща въздуха, и мощ, извоювала му слава на отдаден на святата кауза воин.
         В махалата играехме на война с турската челяд. Волността на детството ни бе заменена от саморъчно направени саби и очи, налети с хищническо желание за мъст. Някаква безплътна сила се търкаляше из неравните друмища на душите ни.
         Христо заставаше пред нас и надаваше боен, изпълнен с мъжество вик, вдигайки малката си сабя триумфално във въздуха. В такива моменти сърцето ми бумтеше като снаряд! Усещах, че онази химера, погълнала хиляди бунтовни сърца, скоро щеше да стане реалност...
         Минаха години. Черна брада покри лицето на Великия Борец, милеещ за чистотата на родната стряха. Тихият й шепот го привличаше със сила, на която не можеше да се противопостави.
         ,, Ела си, мило мое момче... Ела и изпълни дълга си... Народът те очаква...’’, подобни вътрешни гласове разпалваха у него пламъка, готов да прерасне в горски пожар. Ботев отново щеше да стъпи на родна земя...
         Кафенето на бай Иван бе едно от местата в Калофер, които българите посещаваха след работа. Изморените мъже обсъждаха теми от всякакво естество, отпочивайки с чаша пенливо вино в ръка.
         Всичките близки на седемдесетгодишния старец, доживяващ нелекия си живот, бяха убити от турци. Останал самичък, отвори вратите на това място, за да запълни зеещата яма в душата си.
         Когато губех вяра, когато усещах, че надеждата у мен започва да изчезва, когато се лутах в лабиринти, намирах отдушник при благите думи на този Човек.
         – Момче, момче... Моята вече се свършва... Такива като теб и Ботев трябва да му турят края! – започваше и завършваше разговорите по познат до болка начин.
         Великият Край! Всички говореха за него. Като че ли бе някоя светска личност, дошла на посещение в забравеното ни от света градче.
         Усещах, че пристига. Не чувах колела на файтони, не виждах силуети в далечината – просто усещах, че е съвсем близо. Тези мои предчувствия се затвърдиха от случка, разиграла се в кафенето на добродушния старец.
         През един топъл ден на забравена от мен година – отдавна не съм добре с паметта – родното ми градче бе заболяло от суетня. Хората жужаха из улиците като пчели около восъчна пита. Дали онази важна особа не бе пристигнала най- после?
         Излязох от вкъщи със светкавична скорост, за да разбера какво измъчва моите свенливи съграждани. Попътният вятър ме отведе пред схлупената къщурка на бай Иван.
         Посрещна ме широко отворената и́ врата. Или заптиета бяха нахлули вътре, или тумба от българи ме очакваше с нетърпение, за да помислим върху същината на някой важен въпрос.
         – Влизай! Влизай! – подкани ме дръгливият глас на нисичкия Мъж. – Голяма изненада съм ти направил! – тонът му бе тържествен и приповдигнат.
         – Идвам! Идвам! – отвърнах му, изпаднал в недоумение.
         Събух цървулите си и закрачих след него. Преминахме през добре подредена стаичка, в която се усмихваха нежни цветя. Когато се озовахме пред затворената врата на кафенето, той възкликна:
         – Там те чака Герой!
         Герой? Сърцето ми затуптя в барабанен ритъм. Кой ли щеше да е той?
         Бай Иван побутна вратата, зад която се разкри отрупаната с различни приспособления стая.
         – Ботев е тук! – посочи с ръка маса, отделена в тъмно ъгълче на помещението. Тонът на гласа му достигна зенита си.
         И ето го него – блюстител на душевността, частица от миналото, телепортирала се в бунтовно зареденото настояще, лъхащо на Мъжество! Анахронизъм, придобил излъчване на вълк, готов да поведе глутницата по кървавите пътеки! Не мога да повярвам, че тази осанка е пред очите ми!
         Тефтерът е на масата... Перото е заредено с мастило... Навън лъха на мъртвило, но на друго лъха у нас – на героична готовност за Свобода!
         – Не стой така! Иди при него и разговаряйте! – думите на стареца, който затваряше вратата след себе си, ме върнаха в реалността.
         Останахме само Аз и Той. Мъж срещу Мъж! Воля срещу Воля! Думи срещу Думи!
         – Заповядай! Седни! – гръмкият му глас разцепи тъмнината, за да достигне до мен.
         – Разбрах, че пишеш стихове. – започна Ботев. – Истина ли е?
         – Да. Душата си иска лекарството... – изумих се на мъдрия си отговор.
         Погледите ни се засякоха. Настъпи тягостна тишина...
         – Дай ми една своя строфа... Трябва ми искрица надежда! Напускам града... ПЪТЯТ Е СТРАШЕН, НО СЛАВЕН! – молбата му ме стъписа. Хвана ме за гърлото и не пожела да ме пусне.       
         – Проблеми с живота... И лошите хора... – започнах плахо. – Проблеми с закона... Поредна игра... – напредвах уверено. – Мечтите Ви паднаха долу, но горе Ви чака магична звезда – Свобода! – завърших рецитала по категоричен начин.
         – Тя е съвсем близо... – прошепна, затвори страниците на тефтера и се изправи. Сякаш Великан се събуждаше от сън.
         – Благодаря! – подаде дланта си към моята.
         – Моля! – поех я и го погледнах в очите.
         В тях проблясваха гърмежите на адски оръжия и се изливаха сълзите на този поробен народ! Смъртта надвиваше живота...
         Той се обърна и напусна стаята. Тежките му стъпки пулсираха в мен като болка, за която няма лек.
         – Къде отива? – попитах бай Иван с развълнуван и разтреперен глас.
         – Не знам... Времето ще покаже... – изпратихме чезнещия му в светлината силует.
         Другото е История. Стрелките на часовника отброяваха оставащите минути на горест, ридание и боязън. Сърцата на бунтовниците тлееха, за да изгрее слънце над тази низвергната от чужда ръка земя.
         Майка България всяка вечер плаче за своите мъжки отрочета, които се хвърляха безстрашно в страшния бой. За всички онези, които реализираха петвековния блян с цената на своите безценни животи. За своите деца... За своите жени... За своите мъже...
         Всички Те се усмихнаха от свободното небе, в което съзрях Планината и отрудената жена, която така и не успях да опозная.