Родих се в мътните години на турското робство – непрогледно време, белязано с горчивия вкус на страданието. Проплаках на окървавена земя, пазеща непреходния спомен за загиналите си синове. Вдишах въздух, наситен с писъците на деца и жени. Писъци, които отекват като камбанен звън в съзнанието ми до ден днешен...
В родния Калофер животът се движеше с различна скорост. Бърза и бавна, образуваше омагьосан кръг на безрадостно ежедневие и измъчено съществуване, в който се въртяха всички. Изключения нямаше!
Негови жертви бяха и моите скъпи родители, на които бях едничка рожба.
Баща ми – Петър Стоянов, бе скромен и работлив Човек. Трудеше се неуморно от сутрин до вечер, за да осигури прехрана за семейството си. Мазолите по ръцете му красноречиво доказваха това.
Висок към два метра, всяваше респект у всички хора – българи и турци. Бяха му измислили прякор. Наричаха го ,,Планина’’, но масивната му фигура изцяло противоречеше на меката му душа.
Лицето му излъчваше Топлина и Доброта. Честта за нег ...