“ Човекът не е венец на творението, но не е и исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина”.
(Паула Лайт)
Всеки петък, по пладне, когато слънцето прежулваше лицето, а работата не спореше, позастаряващият поп Койчо се търкаляше на късите си крачета из село Долно Мераклиево, за да въдвори божи ред, да приучи селяните що е прав път и морал. Обичаше да среща лично миряните из тесните улички. С мазни очи ги поспираше да поклюкарства, даваше по някой безплатен съвет за болежките на набожна бабичка, благославяше я с Гос-по-ди, по-ми-луууй!... и продължаваше. Срещнеше ли хлапета, дърпаше ушите на немирните и изпросваше зеленчуци от градините, брашънце от хамбарите им, яйчица или тънко, вкусно винце от бъчвите на родителите им. Труд не знаеше що е. Често, сгълчаваше с хрисимо благоразумие някоя едрогърда селянка, чиито разкопчана риза и преливаща плът бодяха като с шило очите му, а и мъжът под расото му. С мнима набожност си представяше как засмуква от аромата на голота ...