Броня от сребро
Стъпваше бавно и тихо. Тревата гъделичкаше босите ѝ крака. Сумракът притъпяваше природните цветове. Усети се полъх. Усили се и сякаш вятърът ѝ прошепна:
- Бягай! Бягай бързо!- тя се уплаши. Започна да се озърта, но нямаше никой, беше сама в сивата тишина. Гласът се усили:
- Бягай! Бягай! Бягаааай!- и този път тя го направи. Побягна с всичка сила напред и без посока. Не поглеждаше назад, но този вик- страшен и от никъде появил се, караше сърцето ѝ да бие лудо- страхът от непознатото, от неочакваното...
И както бягаше така се опита и да спре- изведнъж, но не успя. Петите ѝ направиха бразда в земята. Дори отстъпи назад пред този поглед. Две големи котешки очи с цят на синьо-жълти лъчи примигваха пред нея. Гледаха я изпитателно, с любопитство. Зеници като вретена- свиваха и разширяваха отражението на фигурата ѝ... гласът онемя. И останаха само те в глухата тишина- тя и тези две очи. Клепачите котешки завихриха косите ѝ и небето се запали- ей така от нищото, изведнъж. Огнено ...