Над Суходол се развихряше буря. Щеше да вали обилно. Светкавици проблясваха тук-там, променяйки светлината на майския следобед. Миризмата на сметище се разнасяше близко над свежата трева и попарваше всяко цвете. Полските маргаритки бяха оклюмали и с всяка капка, падаща върху тях, целуваха земята. Дарин обикаляше с чадър над главата и събираше боклуци. Беше надул радиото в ушите си. На станция Melody звучеше Thrift Shop на Macklemore. Подходяща увертюра за търсене на находки. Той добре познаваше езика на Кралицата, защото дълго време го преподаваше в столичното 112 ОУ, но след известни проблеми с алкохола, се наложи да се отдаде на сметта, за сметка на неправилните глаголи и обърнатия словоред. „Дарадуда” – Дарин пригласяше на вокала и хвърляше парцалите, които му попадаха в ръцете, наляво и надясно. Намери един раздърпан кожен бомбър и го наметна отгоре си. Дъждът се усилваше, а гръмотевиците го наближаваха, затова той тръгна към бърлогата си, за да си спаси живота. Препускаше, като подгонен от стадо бизони. Краката му не спазваха някаква правилна траектория, а се движиха в такт с плейлиста на радиото.

Поредният семеен празник, поредното досадно и монотонно изживяваше, което трябва да изтърпя някак си. Добре, че открих ролята на алкохола в такива случаи. Отне ми две години, за да проумея, че такива сбирки се понасят единствено със смесване на няколко спиртни напитки, като преди това за основа се подложи нещо леко, като бира или вино. Вуйчо ми дори ме поздрави, че съм го осъзнал толкова рано – да, наистина деветнайсетгодишните рядко стигат до такива умозаключения, но и малко са като мен с такива семейства. Вуйна ми ни беше оприличила със семейство Адамс, когато ни видя за пръв път събрани на едно място – до сега това е най-доброто сравнение, по-добро може и да не се появи.

Даринката се събужда от странен звук. Не е дъждът, вече не вали. Нещо с ретро звучене се чува от другата част на стаята. Става и не знае какво се случва. Търси нещото, но безуспешно. Още спи. По едно време открива телефон, сложен на една поставка над хладилника. Звъненето му ускорява пулса до над 150 удара. Вдига слушалката, треперейки.

-          Ало, скъпи, какво правиш? – чува женски саркастичен глас.

-          Изплашихме го – казва майка ми и клати глава щастливо.

-          Абе, май не трябваше да правим така. Ами ако получи удар. Кой знае как ще се разложи, после иди доказвай, че не сме го убили ние.  – стоя и говоря на родата с неясно за мен притеснение.

На следващата сутрин към единайсет се отправяме към Мало Бучино. Минаваме Суходол и хващаме нагоре по черния път през дерето. Кално е, защото вчера валя. Колата затъва веднъж, ама с малко усилия я изкарваме. Паркираме пред вилата. Аз и вуйчо сме – като най-мераклии да видим кой сме спипали. Махаме веригите на портата. Ако някой се крие вътре, му е време да бяга. Никаква реакция. Отключваме вратата. Вътре мирише на умряло. До сега не знаех как мирише, ама вече знам. Какво виждам и аз не мога да опиша – по средата на едностайната дървена къща лежи разфасован мъж на около петдесет със сива коса, чиито крайници са разместени като в картина на Пикасо. Главата му е между слабините. От врата му излиза крак. Ръцете му се пречупени и забити от двете страни на стомаха му. Бъркам си в джоба, за да извадя мобилния. Започвам да набирам полицията, но вуйчо ми изтръгва телефона от ръцете.

-          Ти да не се побърка. Как ще звъним на полицията. Ще се отървем от трупа и нито дума на останалите.

Изпадам в паника. Факт е, че вуйчо е адвокат, а аз уча за такъв. Мисля си, че той знае по-добре от мен, но да прикриваш нечие убийство си е незаконно. Премълчавам си и стискам зъби. Започваме да търсим чували. Слагаме някакви гумени ръкавици и натъпкваме крайниците в един, а тялото в друг.

-          Хайде към дерето, тръгвай. – вуйчо ми ме командва, като че съм му подчинен.

Качваме чувалите в колата и тръгваме. Навлизаме на офроуд терена, който води към планината. Караме сигурно половин час, когато вуйчо спира до една река.

-          Слизай!

Вадим останките и ги захвърляме в реката. Водата ги отнася. Понечвам да сваля ръкавиците.

-          Къде си тръгнал. Ръкавиците ще се горят вкъщи в камината. Вземи по-добре да прочетеш някое криминале, срам си за родата.

Даринката се събуди.Погледна часовника и видя, че е бил в безсъзнание към час-два. Часът наближаваше три и половина сутринта. Пипна си пулса, ощипа се. Жив беше. Мислеше си кой звъня и защо не беше забелязал да има телефон в стаята. Пак запонва да вали, но с ромоленето чу и някакво тропане. По едно време някой отключи вратата. Вътре влезе мъж към петдесетте. Светкавица огря посивялата му коса.

-          Къв си ти бе? – гледа го лошо Дарин.

-          А ти къв си бе? – отговаря му мъжът.

-          Ми аз живея тук.

-          Как пък не – миналата зима аз спах тука. Разкарай се веднага или ще те халосам по главата.

Дарин се чудеше какво да прави. Гледаше в краката си, гледаше около себе си – нищо. Видя брадвата на отсрещната стена до вратата и бавно тръгна към нея.

-          Щом си казал излизам. – обърна се към мъжа със самодоволна усмивка.

Приближи се до оръжието и го взе. Мъжът го погледна, но не можа да реагира. Даринката почна да го сече в стомаха. Онзи падна на земята и започна да се дави.

-          Живеел тук – дрънци – Дарин крещеше на бъдещия покойник. – Чувал ли си за Герника, а? Ще те направя да изглеждаш като нея, боклук с боклук. Щом те заплашвам, значи ще има война.

Чуха се четири последователни удара, а след малко и пети. Тялото на мъжа беше разделено като пъзел. Даринката грижливо размести крайниците. Изплю се върху трупа и излезе от къщата. Заключи вратата, само отдолу и натика слушалките в ушите си. Радио 1 обявяваше следващата песен „ Dancing in the rain”. Дарин отвари чадъра си и бавно се отправи към другата си къща, в съседство на тази, напявайки си куплета на песента.