По онова време наше село си беше многолюдно и училището си бе училище, а не кокошарник, и читалището - читалище, с каквито искаш книги и дори с киносалон в него, а не беше кръчма, както е днес, че даже и църквата си беше църква и не й бяха изпокрали още иконите. Та в една от тогавашните зарани Поповата Мика бързаше за школото. Пръсна тя надве-натри зърно на мисирките, стегна си торбето с книжките, обу сестрините си чехли, що стояха пред портата и заподскача край широкия път. Току пред двора на училището я засрещна Пенчо Капитанския, дето на един чин с него седеше.
- Доктори от града са дошли и дали са умити краката ни щели да гледат. Хигиена на туй му се викало. Даскал Ненко рече, че ако види някой мръсен, ще му изтегли ушите. Да ходим, Мико, да се позамием някъде, че не ми се ще на магаре да заприличам!
Умно дете си беше Миката и хич не се позамая, а заведе Пенчо право у леля си Дешка, дето живееше наблизо. Разбрана излезе женицата - разтича се, но тъкмо водата приготви, ей че заби уч ...