Беше последният петък на ноември. Рано следобед дядо Сашо и шестгодишният му внук Алекс се отправиха към близкия мол. Там по традиция ознаменуваха с подарък всяка тяхна среща.
- Ще ми купиш ли таблет за Коледа? – поинтересува се момченцето. Дядо Сашо не беше наясно що е то таблет – май нещо като мобилен телефон, но не точно. Да признае обаче пред детето невежеството си бе немислимо, а още по-малко да си позволи голям разход. Представи си стаята на внук си – красота. Играчки надничаха от всяко ъгълче, но рядко влизаха в употреба. Погледът отскачаше от пъстрото изобилие, привлечен от тъмните силуети на компютъра и телевизора. Те сега бяха на почит. „Така са днешните деца, татко. Не четат, а гледат. Играят заедно, но в мрежата. Не можеш да върнеш времето назад.” – отрязваше го дъщеря му, когато Сашо споделяше притесненията си.
- Трябва да го обсъдим с майка ти – уклончиво отговори дядото .
- Ясно, значи, не става. Според нея съм още малък за скъпи неща. О - удари се по челото Алекс, - yes ...