Бягащият човек

Филип усещаше светлините по врата си, беше уплашен. Адреналинът нахлуваше в мозъка му и смазваше ясната му мисъл като парен чук, светлините се приближаваха, а с тях и воят, който раздираше съзнанието наред със слуха и караше сърцето му да бие още по-учестено. Колкото по-ясно се чуваше воят, толкова по-близо бяха ТЕ, а с тях и неговата гибел. Натискаше педала на газта докрай, а сивият джип „Huyndai Santa Fe” летеше по гладкия тъмен асфалт на магистралата, излизаща от Тексас. „Какво мислеше, че ще стане глупако?” прошепна едно гласче дълбоко в тъмните зали на съзнанието му, „Хайде, Фил, знаеше, че ТЕ щяха да дойдат за теб някой ден, нямаше да те оставят да си разиграваш коня вечно.” 

- Няма да им се дам  - крещеше Филип истерично, опитвайки се да заглуши гласчето, което ставаше все по-упорито, той не искаше да повярва, че е възможно ТЕ да сложат отвратителните си лапи на него. Не заслужаваше да свърши така, след всичката работа и подготовка, и борби…”Но ето, че се стигна дотук, тъпо южняшко копеле такова” - отново проехтя гласът някъде там долу. Филип бе родом от Тексас, надарен с природна интелигентност и красив външен вид, той нямаше проблеми с това да се изкачва по социалната стълбица. Използвайки ума си, а когато е нужно и чара си, за да си осигури благоденствие. Бе рус, със сини очи, пълни червени устни и мелодичен глас, подправен с южняшки акцент, от който женските сърца се разтапяха. Ненужно е да се казва, че той преуспяваше, имаше малък ресторант, който цъфтеше напук на разразилата се криза. Той не пушеше, не пиеше и не ходеше по жени, е  понякога късно вечер взимаше някоя и я отвеждаше в хижата за през нощта. Всичко вървеше добре, докато една нощ той не се издъни, и тогава ТЕ дойдоха. Оглеждаха с хищнически поглед всичко и всички, без другите да знаят откъде или защо ги гледат, но Фил знаеше защо са там и знаеше, че нещо не е наред. Нещата се влошиха, когато започнаха да откриват любимите му и започнаха да ги отнемат, една дори си бе тръгнала доброволно с тях. „Проклети да са, ако си мислят, че ще ме хванат без бой” окуражавайки се с тези думи той изви рязко волана на сивата на цвят кола и навлезе в гъстата гора, ограждаща пътя. Спрял навътре в гората той отвори жабката и извади револвер „Смит и Уесън” модел 351PD, прибави към него кутия патрони и една от възглавниците, запокитена на задната седалка, използваше ги, когато караше съседските деца на училище. Отвори вратата на колата и с бърза стъпка се запъти към багажника, взе големия чувал оттам и малко въже, навито и поставено в горния десен ъгъл, след което пое в посока на хижата.

Бе средата на ноември, сняг все още нямаше по тези места, но студът се усещаше. Щипеше бузите, проникваше под дрехите и се настаняваше като неканен гост там. Небето бе ярко осветено от безброй звезди, излъчващи сребърно сияние, но нищо не можеше да се сравни с огромната луна, която се бе показала. „Лоша поличба е тая луна, Фил” изрече гласчето. „Осветява места, които трябва да си останат в мрак, ще трябва да изчакаш да се скрие зад някой облак преди да действаш, инак ОНЕЗИ ще те спипат и ще ти смъкнат кожата.” Промушваше се под дървета и всевъзможни треволяци, прескачаше ручейчета и взимаше обходни пътеки, докато не стигна хижата. Вътре остави чувала и смени тежките си строителни обувки с метални шипчета на подметките с леки обувки с мека подметка, подходящи за промъкване.

Чувалът бе толкова тежък, а той го бе носил толкова дълго, че си позволи риска да седне пред хижата и да си почине няколко минути. Тишината бе почти пълна и биваше нарушавана само от монотонното бухане на бухалите и лекия шепот на боровите иглички, когато вятърът ги подхвърляше по земята или ги завърташе в лудешки танц, траещ няколко мига. „Животът е като буря от борови иглички, Филип, красив и бурен е, но докато премигнеш, си е отишъл” изрече някак напомнящо гласа вътре. Чистият природен въздух и тишината бяха избистрили съзнанието му, сега той беше готов за действие. „Нямаше да им даде да го отведат, никога!” помисли си снажният южняк преди да стане и с решителна стъпка да се отправи към частта от гората, в която вече се чуваха отвратителните им крясъци.

„Бу-Бу” леко бухаха бухалите. „Ще те хванат, Фил, ще те хванат и ще те накарат да си платиш. Бу-Бу. Ще те опекат или по-лошо, красавецо, ще те пуснат в мрака, където няма да видиш никоя от любимите си отново.” Бу-Бу - продължаваха да бухат бухалите и го гледаха обвиняващо с големите си жълти очи.

Филип се беше концентрирал максимално върху задачата, която си бе поставил, а именно да открие и прати в пъкъла ОНЕЗИ, които идваха за него. След това просто щеше да вземе колата си и да изчезне някъде, където не биха го намерили. Беше чувал, че Небраска е хубава по това време на годината. Такива мисли му минаваха, докато си пробиваше път през гъстите дървета.

Трябваха му няколко секунди преди да забележи светлинката - малка, оранжева и ту показваща се, ту изчезваща. „Сега те спипах, копеленце гадно” възторжено си помисли Филип, докато се прокрадваше покрай дърветата към целта си.

Около десетина метра му оставаха, докато стигне до крайната си цел, но след като видя, че светлинката започна бавно да се движи в неговата посока Филип реши да се прилепи към едно от многобройните зелени дървета. „Здравей отново, приятелю мрак” си помисли Фил, докато развиваше въжето и го затягаше около свитите си ръце. Секунди по-късно една фигура мина покрай него, светлинката се вдигаше и задържаше при главата на фигурата, след което се чуваше издишане и отново ръката се спускаше долу. С няколко големи крачки фигурата подмина Филип и дървото. Веднага осъзна, че трябва да действа, нямаше да се намери по-подходящ момент от този. „Копелдакът, който го подмина, не можеше да вижда добре в тъмното поради светлината от цигарата, която не позволяваше очите му да се настроят към мрака. „Не знаех, че пушат докато правят тези неща” - незнайно защо си помисли Филип.

Фил опъна въжето в двете си ръце и бавно се запрокрадва зад гърба на фигурата, сърцето му биеше лудешки, а студена пот изби по цялото му тяло и го накара леко да се разтрепера. Миг по-късно въжето се озова върху гърлото на фигурата, блондинът южняк опъна здраво двата края и въжето изскърца злорадо, докато онзи се мяташе неистово, за да се измъкне от желязната хватка, затегнала се изведнъж около гърлото му. Мяташе се и хриптеше, и се извиваше като змия, опитваща се да се отскубне от хватката на някой ловец. Смърдеше на пот, кал и тютюн, имаше нещо подобно на коса, но по-мазно и рядко, това Филип осъзна, когато ОНЗИ отри главата си в лицето му, докато я извиваше и се опитваше да се освободи. Опитите бяха безплодни и няколко кратки потрепвания бяха индикатора, че ОНЗИ напусна завинаги света на живите, за да не се върне никога повече.

Фил леко подхвана безжизненото тяло и го постави нежно на земята, след което се отправи през мрака към колата си. Видя една фигура встрани от себе си, приведена и прокрадваща се през сенките на нощта. Явно промъкващият се не го бе забелязал, защото Фил успя бавно да допълзи до ствола на едно дърво, където приклекна и затърси как да се приближи. Фигурата продължи на изток, като това оставяше Фил зад гърба на ОНЗИ. Той започна бавно да се прокрадва като змия в трева и скоро се озова зад спрелия силует. Чу се разкопчаване на цип и след това ОНЗИ започна да пикае върху стъблото на едно дърво. Фил внимателно извади малката възглавничка от левия джоб на якето си и пистолета от десния джоб и се възползва от възможността, която му се бе предоставила. Притисна възглавничката към тила на ОНЗИ, от тежестта на тялото на Фил той залитна напред и се удари в дървото, на което доскоро уринираше, тексасецът нямаше нужда от напомняне какво трябва да прави и забоде пистолета във възглавничката след което дръпна спусъка. Чу се приглушено пук и тялото се свлече с лице към земята.

Въпреки че бе приглушен, шумът от куршума, излизащ от дулото на пистолета и минаващ през кост, тъкан и мозък, раздра нощното спокойствие на гората и не след дълго Фил чу крещене.

Бягаше както сърна бяга от ловеца си, а сърцето му биеше безумно бързо, нелеп въпрос премина през русата глава на тексасеца, докато тичаше лудешки из гората. „Дали сърцето му може да изскочи от гръдния му кош?” При други обстоятелства би се изсмял на такова нещо, но сега сериозно обмисляше дали това може да се случи.

Видя колата си на 15 метра срещу него с изгаснали фарове, еуфория го обзе, когато осъзна, че е на крачки от спасението, изведнъж силна светлина огря лицето му и го накара да се спре и да го закрие със ръка.

Светлината бе изпепеляваща, все едно вкарваха стотици малки остриета в зениците му и дълбаеха с тях, бе дезориентиран и объркан. „Но какво ставаше, той бе почти на  финала, това не можеше да му се случи?!”. Пред него застана силует, окъпан от призрачно белите фарове на колата му, силуетът изкряска: „Хванахме те, кучи сине, кажи сега къде са останалите, които отведе!” Филип осъзна, че са го хванали, „но проклет да бъде, ако им се остави” - помисли си той. „Още един път те питам, къде са те, шибаняк, извратен такъв.” Гласът кънтеше в главата му и засилваше цялото объркване и смущение настанали в него.Пистолетът се появи в ръката на Филип както гълъб се появява в ръката на фокусник, но преди да е натиснал спусъка, нещо го прониза във врата, гръбнака, краката.

 Филип падна на студената твърда земя, а боровите иглички покрай него отново подеха красивия си танц, съпровождани от музиката на вятъра. Фил зарея поглед нагоре към дърветата и преди да склопи очи за вечния мрак видя един бухал, който се беше вторачил в него извил глава на една страна и бухащ, Бу-Бу „Казахме ти, Филип!” Бу-Бу „Казахме ти, че ще си платиш!”

„Сержант, добре ли сте?” - изкрещя един от полицаите, които се бяха скрили зад дърветата и бяха простреляли Филип. „Да” отвърна белокос мъж със силна долна челюст, зелени очи и набита фигура, облечена в зелената униформа на щатските шерифи. „Лудото копеле бе бързо в ръцете, но явно не достатъчно” - изрече сержантът, докато гледаше замислено трупа пред него, потънал в локва кръв.

- Значи това е чаровният убиец, когото преследвахме съвместно с полицията 6 месеца? -  запита младият служител на шерифската служба.

                - Да -  отвърна беловласият сержант -  Щеше да е по-чаровен без десетината дупки от куршуми обаче. Двадесет и две момичета си отидоха преди тоя боклук да сгреши и полицайчетата от града да напипат следа. Добре, че една бе избягала и ни описа как изглежда -  изрече бързо сержантът, повече на себе си, отколкото на младия униформен.

Миг по-късно един запъхтян шериф спря пред него с радиостанция в ръка и на пресекулки, в които си вземаше дъх изрече: „Сър, открили са жена, вързана в чувал и оставена в близката хижа. Почти се е била задушила, но са я извадили и сега е добре.” „Чудесно”, помисли си старото ченге, „Най-накрая някой да има шибан късмет тая нощ.”

КРАЙ