Случайност или съдба!? Или случайността е един от многото инструменти на съдбата? Който вярва в съществуването на една висша инстанция, полага живота си в нейни ръце. Вярва, че някой се грижи за него. В крайна сметка важно е не кой или какво стои зад тези трудно обясними случайности, а как и дали изобщо се възползваме от предоставения ни случай.
Ирина гледаше през прозореца на автобуса, който я отнасяше към непознатото, сърцето и бе пръснато на хиляди парченца. Мъка и вина стискаха гърлото ѝ. Бягаше към свободата, към живота!
Бе уловила тази случайност, която щеше да промени съдбата ѝ. Или поне на това се надяваше. Лили бе успяла да убеди Георги да я изпрати при нея в Испания. Трябваше да се възползва от тази случайност, която ѝ се предостави или да се остави в ръцете на Господ, с надеждата да я спаси от мъченията ѝ.
Трудно решение! Едно от най-разрушителните и непосилни усилия е да стоиш на ръба. Или продължаваш да вървиш по него пазейки равновесие, или падаш.
Избра първото! Трябваше да остави най-нейното - Калин, в ръцете на мъчителя си. Чувстваше се, като животно, хванато в капан и единственият изход, за да живее, бе да прегризе крайника си. В главата ѝ назря план, който беше малката светлина в тъмния тунел на живота ѝ. Майката и голямата сестра на Георги обещаха да се погрижат за детето. Съпругът ѝ никога досега не бе вдигал ръка на сина им. Надяваше се и се молеше да не го направи и в бъдеще.
Чувстваше се изгубена в един чужд за нея свят. Различни хора, различен език...
Лили я настани в един апартамент, в който живееха едно семейство на нейната възраст и двама мъже с около 4-5 години по-млади от нея. Имаше самостоятелна стая - малка кутийка с два матрака един върху друг, служещи за легло. Нощно шкафче бе единствената мебел в стаята ѝ. Наложи се да забива пирони по стените, на които да закача пластмасови закачалки с дрехите си.
Работеше от сутрин до мрак. Ставаше рано и отиваше в една фабрика за картонени кашони. Бяха я взели, като по чудо - без документи, без право на работа. Беше си късмет, че се съгласиха да я вземат. След фабриката тичаше в бара, в който работеше Лили - там в кухнята приключваше работният ѝ ден. Езиковата бариера ѝ пречеше да общува с колегите си. Пълнеше джобовете си с листчета, на които записваше най-употребяваните думи или фрази.
Чувстваше се безпомощна и глупава. Животът ѝ се превърна в работа - единствено и само работа. Прибираше се в стаята си само, за да поспи няколко часа. Често съквартирантите и играеха карти и пиеха до късно. Гласовете им кънтяха в нощната тишина и не и даваха покой, но накрая винаги умората надделяваше и успяваше да подремне 3-4 часа. Пестеше всяко евро, единственият лукс, който си позволяваше, бяха цигарите. Хранеше се веднъж на ден - вечер в бара. Лили ѝ подаряваше старите си дрехи. Не харчеше пари почти за нищо. Едната заплата пращаше на Георги, а с другата плащаше наема на стаята и дребните си разходи. Успяваше да задели по нещичко - спестяваше, за да осъществи плана си. Не и тежаха умората, мизерията, недоспиването или гладът...тежеше и липсата и страховете за Калин. Чувстваше, как синът ѝ става все по-мълчалив и сърдит. Усещаше, че нещо не е наред и това я убиваше.
След година къртовски труд, лишения и тревоги, тя пристъпи към втората част от плана си.
Един топъл майски ден се обади на Георги.
- Здравей! Как сте? - попита плахо.
- Добре! Кога пак ще пратиш пари? - измърмори съпругът ѝ.
- Нали знаеш, вземам заплата на първи, тогава ще ви изпратя! Аз искам да те помоля за нещо! - цялото и тяло трепереше от напрежение. Молеше се да не усети страхът, прокрадващ се в гласа ѝ.
- Казвай!
- Може ли, да ми изпратиш Калин за един месец през лятото? Така и ти ще си починеш от него, и аз ще мога да преодолея тъгата си. Ще ми даде сила да изкарам още една година!
- Ще видим! Ще си помисля! - прозвуча студеният му отговор.
Един ден, получи жадувания положителен отговор. В този ден се роди желанието ѝ за живот - за първи път от години. През целия ден лицето ѝ бе огряно от усмивка, а слабото ѝ тяло се напълни с живот.
Лили заминаваше в отпуск за 20 дни. Ирина подготви пълномощно, с което тя да доведе детето ѝ. Молеше се Георги да не промени решението си в последния момент.
Нае малък и скромен апартамент със спестените си пари. Жилището бе близко до училището, което избра за момчето си. Дните минаваха бавно и неспокойно.
Най - после моментът дойде! Георги удържа на думата си. Калин и Лили пътуваха към нея.
Ирина чакаше на изхода за пристигащи на летището. Ръцете ѝ се потяха от напрежение. Погледът ѝ не се отлепяше от вратите през които се нижеха пристигащите пътници. Майчиното сърце го усети, преди още очите ѝ да го видят. Калин се затича към нея и се хвърли в прегръдките ѝ. Ирина плачеше с глас, не можеше да удържи всички тези емоции - събирани толкова дълго в душата ѝ. Страх, облекчение, безсилие, търпение, любов... се изливаха в сълзите ѝ. " Успях! Свърши се! Избягах! " - повтаряше си. Калин вдигна глава, към майка си.
- Мамо, никога повече няма да се върна там! Не ме пускай, моля те! Мразя го! Не искам да го видя! - думите на сина и се забиваха като нож в сърцето.
- Никой, никога няма да ни раздели повече! Свърши се, миличък! Тук си! Заедно сме! Далеко от ада!
Ирина бе щастлива. Смени телефонния си номер, спря да праща пари на Георги. Искаше да забрави за съществуването му. Можеше да му прости всички удари, болки и унижения, но не можеше да прости, че бе посегнал на детето им. Калин почти не говореше за времето прекарано с баща си, но тя разбра от погледа му всичко. Същият онзи поглед, който я гледаше от огледалото, сега се бе стаил в очите на сина ѝ - погледа на уплашено животинче. Само ако можеше да изтрие болката, страха и спомените му! Да заличи изминалата година.
Животът им тръгна спокойно. Ирина напусна фабриката и започна да работи по часове в две къщи, а вечер ходеше в бара с Лили. Така имаше повече време за сина си. Калин ходеше на училище, бе започнал отново да се усмихва. Бяха отворили нова страница - само двамата!
Една сутрин Лили разтревожено позвъни.
- Ирина, брат ми е тук. Дошъл е да ви търси! Знае, че работим заедно. Отседнал е при някакъв негов познат. Днес ме причака пред входа и искаше да научи адреса ти. Нищо не му казах! Може би, е по - добре да не идваш тази вечер на работа!?
Краката и се подкосиха. Спомените нахлуха като призраци в главата ѝ. Изстена. " Господи, нямаше ли край този кошмар! " Трябваше да се изправи пред него, нямаше да позволи всичко да се повтори! Този път бе по - силна!
- Лили, на това трябва да се сложи край! Ще дойда на работа! Ще бъдеш ли до мен? - с решителен глас попита Ирина.
- Знаеш, че ще съм до теб! Този човек не е моят брат! Не заслужава нито теб, нито Калин! Ще се видим в бара, а ти внимавай!
Вечерта след работа, двете хванати за ръка излязоха от заведението. Страхливо пристъпиха към тъмната улица.
Сърцето на Ирина биеше лудо. Оглеждаше се на всички страни. Изведнъж го видя! Облегнат на един стълб пушеше цигара и ги следеше с поглед. Бавно отлепи гърба си от стълба и тръгна към тях. Приличаше на доволен хищник, усетил страха у жертвата си.
- Мислиш си, че можеш да избягаш от мен ли!? Докато си моя жена, ще си с мен! Ясно ли ти е!? - изсъска Георги.
Ирина стоеше като вкаменена. Страх и омраза се бореха в нея. Знаеше, че трябва да му се опълчи, да се освободи от него.
- Няма да се върна! - прошепна твърдо тя.
- Добре! Няма да се връщаме! Ще живеем тук! Ще напуснеш този бар, където кой знае с кого си мърсувала!? Аз ще ти простя! Ще започнем отначало!
- Няма да се върна при теб! Чуваш ли! Не те искаме в живота си! - извика Ирина.
Някаква сила изпълни тялото ѝ. Знаеше какво ще последва, но знаеше, че няма да се върне с него. Бе готова за битка! Георги с един удар я повали на земята и започна да я рита. Лили се спусна яростно към него. Стекоха се няколко закъснели минувачи и клиенти от бара. Успяха да го отдалечат от нея. Ирина се изправи бавно. Избърса кръвта от устната си и се приближи до него.
- Сега ме чуй добре! Отивам да си извадя медицинско удостоверение за нанесен побой. Ако до утре, не си напуснал Испания, ще отида в полицията! Не ме е страх вече от теб! Мразя те! Ще те пратя в затвора и ще изгниеш там! Давам ти последен избор! Или си заминаваш или ще се видим в съда!
Ирина се обърна и потъна в мрака. Цялата трепереше от гняв и страх! Беше готова на всичко, но нямаше да позволи синът ѝ да се върне в ада! Беше му обещала!
На другият ден Лили съобщи, че Георги си заминава.
Бе разбрал, че е загубил битката с нея, а и го бяха стреснали с испанските закони за защита на жената.
След седмица, тя потърси адвокат и пусна молба за развод. Знаеше, че този път наистина е вече свободна. Знаеше, че за нея започва ново живот.
Гледам усмихнатото лице на Ирина и се чудя, каква е тая сила у нея!? Сила, която я кара да забрави, да продължи, да запази добротата у себе си! Всичко в този живот се връща - като бумеранг. Той е един голям кръговрат, днес плуваш в облаци и си щастлив, а утре си затънал до гуша в блатото. Човек върви през живота нарамил две торби. В едната събира, а от другата раздава.
Колкото повече събираш, по-тежи и по трудно се върви.
Колкото повече от другата раздаваш, по-леко ти става. Животът и Смъртта са сили, над които ние нямаме власт! Единственото което зависи от нас е как ще изживеем времето, което ни е дадено на този свят. Това е отговорност, която всеки сам трябва да поеме за себе си, за своя кръговрат.
Калин отдавна е голям мъж, поел по пътя си. А тя - тази невероятно силна и чиста жена сега е щастлива! С малки крачки тръгна към новия живот. Постепенно се научи пак да се доверява, да се усмихва, да обича и да мечтае. Намери човек, който я обича, така както винаги бе мечтатала - като във филмите!
© Росица Димова Всички права запазени