Много истории се разказваха за тази чудодейна икона. Разказваха се с тих шепот и забулени в почитание лица. Малкото хора, които я бяха докосвали, говореха за нея с благодарност и възхищение, а болните слушаха с надежда разказите за излекувани от могъщата ù сила. Знаеше се, че принадлежи на един слаб и мълчалив монах, който прилежно, търпеливо и без никаква изгода криел иконата в торба под широкия ръкав на расото и обикалял из всички земи с нея, за да помага на хората. Бил потаен, мълчалив и пристигал ненадейно в някое закътано в пущинака селце, вадил иконата, поставял я грижливо на видно място в селската църква и тогава всички болни пристъпвали към нея да търсят изцеление. После в светлината от свещите тайнството се изпарявало, той прибирал иконата в торбата, болните и много други, промъкнали се нахално, напълно здрави хора, се суетели със ситни крачки около него и посягали да докоснат расото му за последно. Тръгвал си глух за жалните женски молби да поостане още малко. Никога не отговарял на въпросите накъде се е запътил. Пазил пътищата си в тайна, защото болните, отчаяните и бедните били много.
Налегнати от идващата старост, ние, тримата приятели, все инвалиди, търсехме и най-дребните мигове за разнообразие в скуката. По онова време, особено в кратките зимни дни, нашият приятел, свещеникът, ни посрещаше в стаята на клисарката и там, в старчески приказки зад чашите с червено вино, изпращахме тягостните следобедни часове. Една такава вечер насред тишината около кандила и загасени свещи, отецът се наведе по-близо до главите ни, загадъчен, с рошава брада, мазни кичури и дебели венички по върха на носа и прошепна:
- Иконата пристига... след два дни идва!
Странно как изтръпнаха раменете ми. Усетих цялата горчивина от тръпчивото вино в устата си. Толкова време отмина откакто съм недъгав, почти не си спомням времето, когато съм бил здрав, пострадах при катастрофа още като дете.
Свещеникът се наслади на впечатлението, което бе оставил с новината, стана с мъка заради килограмите и излезе, чухме го да открехва вратичката от дясната страна на иконата на Богородица, там, захлупено под металния леген за кръщенетата, се съхраняваше виното. Когато се върна с изпотената кана, ни доразказа, все със същия поверителен тон, как от сигурен източник е разбрал, че иконата-лечителка, най-неочаквана и обгърната в мистерия, ще бъде донесена от монаха-отшелник, в едно отдалечено селце, кацнало на върха на планината, селце с много къщи, но с малко хора. Никой не знаеше защо е избрал точно това местенце. Решихме да пропътуваме пътя до иконата, ние, тримата приятели, свещеникът и още трима други болни, научили новината незнайно откъде, придружавани навсякъде от някакъв богаташ, който ги бил приютил в голямата си къща, грижел се за тях, плащал всичките им процедури и лечения, защото изкупвал стара вина пред себе си или пред Бог.
Тръгнахме една сутрин, още преди да се е развиделило, всеки с надеждите и болките си, трудно подвижни, в най-дълбока тържественост.
Скоро просветна, от двете страни на извънградския път се ширнаха полетата, слънцето се вдигна оранжево и силно над далечните планини и ние всичките пътуващи, привикнали на обездвижен живот, поехме от прекрасния дъх на полските миризми и се зарадвахме на живота.
Сега вече можех да разгледам другите пътници в малкия микробус. Сториха ми се с еднакви лица, безцветни и отнесени в сънени мисли. Над всички се открояваше млад мъж с хубава усмивка, много бели зъби и красиви очи, които не спираха да се въртят дяволито във всички посоки. Още по тъмно ми направиха впечатление ръцете му, странно изкривени и неподвижни, застинали в различни посоки. Така облечени в тъмна дреха, приличаха на два клона, с полепнали по тях водорасли. Едната ръка бе необичайно прилепена зад гърба му, съвършено мъртва, а другата, също обърната в неправилна посока, му помагаше ловко да се справя със заобикалящите го предмети. Сякаш галеше всичко, до което се докосва, вместо да разчита на него. Изкачи пъргаво стъпалата, въпреки недъга си, и ни се засмя за поздрав с ослепителната усмивка. Беше добре облечен и по-късно, когато се развидели, случайно забелязах, че не се виждат лекета по фланелата му отпред. Това ми направи добро впечатление при нерадостното състояние на ръцете му.
Пътят следваше широка река с тесни мостчета по нея и ние често срещахме бавни каруци с по един замислен човек с клатушкаща се шапка зад гърба на коня. Скоро пътят рязко се превърна в стръмнина и полето отстъпи пред дървета с големи корони, изправени на еднакви разстояния зад канавката. Прелетяхме покрай две красиви момичета с алени бузи и старателно изпънати до колената бели чорапи. Махнаха с весел смях дръзки, сочни и аз ги изпращах дълго с поглед, за да се порадвам на младостта им. Към тях с широката си усмивка гледаше и младият мъж с изкривените ръце. Радваше се като малко дете, а на мен ми стана тъжно да гледам как природата бе отнела радостта му да ръкомаха възбудено с ръце и сега всичките му емоции се предаваха от лицето. А то, живо и прилежно измито от съня, се бе превърнало в оживяла маска.
- По две съм ги носил... ей такива... здрави и прави... подскочат и хоп... върху гърба ми! - каза засмян и кимна назад. Еднаквите елеци на момичетата вече червенееха далече из сивотата на пътя.
- Аз съм Марко! - каза живо и направи опит да ми подаде ръка, извъртя я под някакъв ужасяващ ъгъл, изправи се леко от седалката само с помощта на краката и видях съвсем близо пръстите му, грозни, кокалести, заплашителни като на граблива птица. Докоснах ги, без да мога да отделя погледа си от тях.
- Наполовина мъж... наполовина закачалка! - продължи и сега чух и смеха му, весел като песен.
- Какво си пострадал... Марко? - го попитах и кимнах към ръцете му.
- Ами... ей ги на... изкривиха се! - каза и ги погледна кротко и със симпатия, сякаш бяха деца-близнаци, направили непоправима пакост. – Както казваше един лекар... изкривяваш се обратно на часовниковата стрелка!
Микробусът подскочи върху неравния асфалт, наскоро изронен от топенето на снеговете. Свещеникът се събуди от дрямката, огледа ни всички като непознати и погледът му бавно се избистри. Бръкна напосоки в плоската си торба и извади манерка с ръждясала капачка. Отпи голяма глътка, тържествено, сякаш възвестяваше утрото, избърса рядката брада и подаде манерката на другите. Пихме търпеливо всички и разговорите потръгнаха, в началото тихо, после, след второто завъртане на ароматното питие, душите се сгряха, погледите пламнаха, изреченията станаха по-дълги, думите – по-гръмки и дръзки. Тримата непознати с богатия покровител изказаха подкрепа за страшната лечебна сила на иконата. Бяха много щастливи, че пътуват към нея. Споделяха един на друг за надеждите си, сега по-силни от всякога. Заразиха и нас. Спогледахме се и сякаш някакъв живец проникваше през стъклата срещу нас, заедно с топлите лъчи на слънцето, вече непоносими за очите.
Направи ми впечатление как само моят млад спътник Марко помръкна, само той остана чужд за промяната сред нас.
- Помогнала е на много хора... Дано бъде добра и с вас?! - се провикна с настроение богатият мъж, тайнственият покровител на тримата инвалиди. Сега всички останахме изненадани от детския глас, така нетипичен за едрото тяло и хубаво скроения му костюм.
Запитах се какъв ли грях изкупва, помагайки на тези нещастни хора?
Неволно погледнах към Марко. Сега очите му бляскаха, подозрителни, зли, като на животно, което предчувстваше капан сред храсталака или приближаваща се буря отвъд хоризонта. Стори ми се, че го чух да шепне скришом от всички:
- Не ми трябва икона на мен!!
Учудих се и заразгледах по-внимателно помръкналото му лице. Вече я нямаше предишната му веселост, нито широката усмивка. Гледаше унило пътя отпред, сега превърнат в сива, тясна стръмнина. Далеч, далеч отдясно между непристъпните пасища и изронените от водата скали, се белееха пръснатите къщи на планинското село.
Марко долови погледа ми, наведе се към мен, кимна към хората от предните седалки и прошепна в ухото ми:
- Глупаци... притрябвала им е иконата...!
Той забеляза изненадата, безпогрешно долови учудването ми, но твърдо посрещна неволния ми поглед, който може да е изглеждал и укорителен.
- И аз бях нормален човек... като всички... вярно... хубавото остана назад, ама... сега, сякаш и сега е добре? - прошепна с малко злоба той и ми разказа с приглушен глас историята си.
Марко бил нормален, здрав момък и живеел кротко и щастливо в едно чисто село в самото начало на планинските склонове. Бил послушен и работлив, уважавал хората, почитал родителите си и никога не подминавал вратите на църквата, без да се прекръсти. Бил и ловък в ръцете, щом съвсем сам стопанисвал двора и семейните ниви. Някак неусетно си намерил момиче, замечтана, слабичка мома, със смирена походка и прилежно стегнати коси. Заживели в пристройка, долепена до бащината къща, под едно ароматно плодно дърво, което пролетно време ги замайвало с цветовете си. Заредили се щастливи години. Той се събуждал под пръснатите, уханни коси на жена си, целувал топлото ù рамо и скачал да гони селските си дела. Не се замислял, нито го достигала умора или лоши мисли. Прибирал се у дома в късния следобед, когато ленивите крави лежали под сенките, тревите се поклащали от вятъра, а птиците прелитали вяло и пестели всеки плясък на крилете. Виждал отдалеч изронените тухли по оградата на родния дом, отворените дворни врати, кокошките, които тревожно кръстосвали прахоляка, виждал майка си и баща си, вече побелели старци, да дремят върху ниски столчета, после поглеждал малко встрани и виждал своя дом, двете ниски стаички, а отпред върху простора се проветрявали завивки. Бил наистина щастлив и винаги бързал да достигне дома. И нещата някак се подреждали. Посевите оцелявали, животните растели и наддавали на тегло, дъждът се появявал точно когато е най-чакан, а слънцето сгрявало най-неочаквано търпеливите селски души. После, една вечер, когато си отивало лятото, той се прибрал, прострял ръце върху масата и казал на жена си:
- Много ме болят ръцете... вече цяла седмица!
- Така е! - поклатила глава тя – Не си даваш почивка ти... ще осакатееш!
Той поклатил глава със смях и я взел в скута си, но след няколко дни изпуснал греблото, докато почиствал на животните, навел се да го вземе, но ръцете му се извили като чужди, отказали да му се подчинят и острата болка го изпотила. Тогава приседнал до бидоните със зърно и вдигнал изплашен поглед към парчето небе, което синеело като простряна кърпа зад стрехата на обора. С тревога разбрал, че го настига нещастие. Въпреки това не се отчайвал, продължавал да изпълнява задълженията си на единствения читав мъж в семейството. Скоро болките се завръщали все по-често, а изкривяването станало все по-видимо.
Марко се събуждал рано, когато дворът тънел в мрак, излизал на прага, сядал, слушал шумовете на събуждащото се поле, мислел за хилядите работни дни, които му предстоят, после с първото развиделяване протягал ръцете си напред, гледал внимателно вените, черните нокти, засечените длани, с дълбоки белези от непрестанен труд, гледал ги без да премигва и не спирал да се чуди, да ги моли да се вразумят и да му останат верни. Само това поискал от тях в тихите утрини.
Настъпили и дните, в които се прибирал още по обяд, защото не можел повече да работи. По полето ехтели веселите викове на надничарите, а той стържел обувките из спечените пътеки към дома, ненужен и недъгав, отивал си с нежелание, с тъга по загубеното за работа време, да се крие под сянката на навеса и да си гледа ръцете, досущ като неговите родни старци, които сега гонеха мухите с натежали клепачи и нехаеха за полската суетня.
Така, в трудности и несигурност, се появил и есенния тхлад, а с първите пръски дъжд ръцете на Марко приели съвсем причудлива форма.
- От влагата е! – му казвали старите хора, а лекарите разглеждали недоверчиво кривите му ръце, после изплашеното му лице и отсичали:
- Рядко заболяване е това, момко... но... такъв ти бил късметът!!
Той се съгласявал мълчаливо, макар да имал много въпроси, но си тръгвал без да се оплаква. Скоро спрял да работи съвсем. Всички предмети бягали от ръцете му, сякаш оживявали, когато ги поемел, и започвали да тропат и да подскачат около него. Вече и вкъщи не му позволявали да докосва нищо. Все го отпращали на сянка под някое дърво или на сушина под навеса, докато други бързат след дворната работа. Марко не бил съгласен да мързелува. Тръгнал из крайните улици на селото или направо по полето, оглеждал се, търсел, мислел, все можело да се появи нещо, с което той, недъгавият, да бъде от полза за къщата. Вместо това, неусетно минавали месеци, след тях се извъртяла цяла година, а положението с неговите ръце ставало все по-отчайващо. Освен че се изкривили, те почернели и блестели срещу слънцето като полирани. Станали съвсем ненужни. А той, Марко, не спирал да ходи по лекари, при билкари, при лечители, за които се носели слухове, че наместват всякакви кости. Издирвал и свои недъгави събратя, за съвет. Всичко било напразно, помощ не идвала отникъде.
- И жената я питах... какви ще ги вършим, жено... как ще те галя с тия криви ръце, как ще живеем... а тя ми отговаряше... ти не мисли за галенето, викаше... мисли как ще ме храниш с тия ръце... само с галене не се живее!!
Отчаянието тъмнеело все по-наблизо. Тогава, пред стълбите на един санаториум, докато слизали хванати неугледно по стъпалата, Марко и жена му срещнали кротък мъж, с живи очи и сребриста коса. Той ги огледал за миг и ги спрял с властен жест.
- Хареса ни сякаш! - допълни Марко и кимна към лъчезарния мъж, който сега ги водеше към иконата – Ти ще дойдеш в моята къща, казва... да те лекуваме... а жена ти, казва, и я поглежда със сериозен поглед... нея ще я наема като домашна помощница... ще ù давам заплата... и ще бъдете заедно!? И така, без да се замисляме, заживяхме при него... в неговата къща... каква къща, братко... имение... голяма работа, ти казвам... поляни, беседки, алеи... малък язовир с кейче... какво ли не... постройки, много... и защото обича гълъбите... гълъбарник... с гълъбари... и те недъгави хора като мен, само че немощни в краката... Рай... истински рай, ти казвам... А той, той все ни води по разни признати лекари, по санаториуми, по болници... навсякъде ни води... и всичко плаща... защо, никой не знае... ама и никой не иска да пита... какво ме интересува мен... нали добре си живеем!
Загледа се Марко някъде напред, към все по-светлия гръб на планината, замисли се, после думите се отрониха от устата му като изпуснати:
- Понякога вечер, преди лягане... жената ме поглежда право в очите... и все ме пита едни работи... за какво се грижи за нас тоя човек, ме пита?... как така реши точно нас да приюти от толкова други, сакати... не е случайна тая работа? - по лицето на Марко премина срамежлива сянка, смесена с искрено, детско учудване.
- Да не би да иска да правиш нещо с него, ме пита... в леглото де, все това ме пита... ти нали ги знаеш богатите... на тях само такива работи са им в главата, казва, а аз само се смея, ама и на мен ми е минавало през ума това, ама няма, ей Бога ми, няма такива работи! - каза Марко и се прекръсти съвсем скришом, с приведени очи.
Микробусът затрепери преди завоя и заизкачва с мъка тесния планински път. Сега от двете ни страни се виждаха надвиснали стръмнини, свежи от мъх и от късна, есенна вода, която се спускаше около голите дънери и се събираше в локви с корички лед по дъното на канавките.
- Откакто сме при него, се чувствам човек... в околността ни знаят при кого живеем, при богатия живеем и сме на уважение... и в магазина, и в пощата... гледат ме в очите, не в ръцете... като преди... и знаеш ли какво? - казва глухо Марко и се приближава съвсем до ухото ми - С жената разбрахме... от сигурно място... че е казал... на този, на когото не мога да помогна... на тоя, дето не мога да излекувам... ще да завещая хубава сума... и ще го направи, да знаеш... освен че ни гледа и се мъчи да ни излекува... и пари ще ни даде...
- Такова е положението! - каза, изправи се и загледа хубавите борови гори, така примамливи, красиви, недостижими, неумолими като строени войници и въздъхна, погледнал с неприязън другите си сподвижници:
- Виж ги тия... чудя им се аз на тях... все бързат да намерят изцеление... все да се излекуват им дай... бързат... бързат... пред него вървят... И после какво... какво??
Сега е съвсем близо и виждам как злоба е изкривила правилните му черти. Колко бързо се загрозява от лоши помисли красивото лице?
- За какво ми са вече нормалните, здрави ръце?? Ако оздравея, той ще ме отпрати, като оздравял човек ще ме отпрати... и какво, няма да го има имението вече, няма да го има хубавия живот зад оградите на голямата му къща... ще се върна на село... при големите ниви... при блъскането, дето няма край... някога бях работлив, ама сега мисля другояче... а за уважение да не говорим, уважение от хората никакво нямаше преди... и какво, като оздравея, ще има ли уважение някакво??... Такъв станах... промених се... и за такива работи мисля, откакто ми се изкривиха ръцете!?
- Пък и нали... пари е обещал на този, който остане неизлекуван!? - добави Марко с непринудено, детско доверие в погледа. С този поглед изглеждаше съвсем млад и така уверен в предстоящите хубави неща в живота си.
- Ама ти, ей! - подскочи на седалката до мен и искри проблеснаха в очите му - Аз както съм се разприказвал пред теб... да не ми докараш някоя беля... от какво си болен ти... какво те води при иконата??
Надвеси се над мен и ме изгледа изпитателно.
- Не се тревожи! - му отвърнах смутено и протегнах ръка, за да докосна неговата, а той се отдръпна рязко, седна с лице към прозореца, към бледожълтите, слънчеви петънца, към отминаващата зеленина на крайпътния гъсталак и се умълча.
- Не остана път! - се провикна някой от предните седалки – Скоро ще я видим и нея... иконата-лечителка!
Изкачихме билото и пред очите ни се появиха първите къщи на селото, къщи кротки, още сънливи, с каменни зидове и големи плочи по покривите, вместо керемиди. Слънцето ни освети и ние всички, клатещи се в микробуса инвалиди, заприличахме на кукли с месингови маски по лицата.
- Да не мислиш, че ми е било лесно! - прошепна глухо Марко, преди да сме пристигнали пред църквата – Всички болни се редят на опашка да си топят болните места в някой лековит извор, аз все гледам да съм сух... друг път болните се мажат с кал, а аз все гледам бързо да се избърша от калта, да не вземе да ми помогне... друг път лъжа, че съм се мазал с предписаните мазила... бягам от нагревки... от терапии се крия... и все в напрежение... да не ме види някой какви ги върша!
Сега изкачвахме стръмна улица, съвсем отесняла от купчини струпани цепеници отстрани. Беше тихо и безлюдно, без дим от запалена печка, без кучешки лай и животни, които лениво преживят пред дворовете.
- И сега... още не съм го измислил как ще се скатая от тая икона...! - прошепна накрая Марко – То си е ясно, че не трябва да я докосвам... ама как да стане и да не я гледам дори?!
Спряхме пред стара църква с буренясал двор с прясно измазана порта. Зърнах няколко бързи, приведени фигури да се разминават по пътечката към параклиса. Обхвана ме вълнение, налегна ме слабост, сякаш сега в края на така очакваното пътуване, пред входа на тайнствената божа обител, ме напускаха всичките ми сили, идваше сивото безразличие и аз, примиреният старец, стоях без дъх, здраво стиснал ледената облегалка на седалката, гледах с учудване как моите другари пъргаво се придвижват кой както може и лицата им греят по-ярко от слънцето. Марко слезе последен, с унило лице и натежали крака. Стори ми се, че го видях незабелязано от другите да се промъква към задния двор на църквата, скри се като призрак при най-високите треви.
После, останал съвсем сам, се придвижих до прага на храма, висок, каменен праг, излъскан от хиляди стъпки, надникнах през открехнатата паянтова вратичка и там, в сумрака, видях тънък дим от свещи, остри лица на светци по стените, след това видях други, живи лица, брадати, приведени, уморени от път и бдение, а в средата масичка, с един-единствен крак, върху която лежеше иконата. Приближих се. Бях направил едва няколко крачки, а ми се прииска да седна. Вместо това се прекръстих. Тя, иконата, ни привличаше всички, тъмнееше, после се озаряваше от внезапно разгоряла се свещ, оживяваше, но си оставаше някак недостъпна и сякаш никой не се престрашаваше да протегне ръка да я докосне, страхувахме се да не избледнее и да изчезне. В полусън чух как някой се разплака. Размести се църковен стол, а дворната врата изскърца, отворена от закъснял посетител. Огледах се неволно. Не виждах лицето на Марко между другите умислени лица. Пристъпих. Държах бастуна здраво, сякаш се готвех за бой. Видях я иконата и протегнах ръка. Сухите очи на другите хора отзад лазеха по гърба ми. Докоснах я първи, насред мълчанието и пукота на свещи. Не можех да се отделя. Затворих очи и в тъмнината на клепачите пробяга забързан и кратък целият ми живот. Видях отдавна отлетели мигове, помирисах отдавна изветрели миризми. Тогава чух шумовете. Шепот, припрени стъпки, разкопчана дреха, въздишки, кашлица. Нападнаха ме и миризми. Ухание от дреха, набързо извадена от нафталина, дъх от топъл обор, после друга, селска миризма на килер, зад нея аромат на чесън и изветряло вино. Всичко това ме натисна като тежест. Сякаш вода от скъсана язовирна стена се устремяваше зад мен. Отстъпих встрани. Всички се струпаха над иконата, а монахът безпомощно стоеше близо до нея, протягаше ръце да я защити, озаптяваше най-пламенните хора и все поглеждаше към хората наоколо, сякаш за подкрепа.
Скоро излязох заднишком от църквата. Задуших се от толкова надежди и вълнения. Дворът, пуст и заобиколен от смокинови дървета, ме посрещна с чисти пътечки и пресъхнала чешма. Седнах върху случайна скамейка. Насладих се на сладката тишина в църковния двор. Тишина и самота сред бръшляна, каменни стени с оронена от дъждовете вар, малката кула с онемяла камбана, каменния праг към входа на предверието, заоблен от милионите стъпки на преминали вярващи. Колко съм стоял под прохладата на хубавия зимен ден, не зная?
Скоро заизлизаха хора, някои заднишком, жените с отметнати забрадки и запретнати поли, мъжете строги, тържествени, забравили всичко друго, освен иконата, потънали в чудни мисли. Видях и други хора, сякаш излекувани, пъргави, весели, със светли погледи, устремени към отворените порти на църквата, като към нов живот.
После отвън, миг преди да се качим в микробуса, видях Марко. Беше така красив и весел, с грейнало лице. Веднага разбрах. Някак бе успял да се скрие от иконата-лечителка.
КРАЙ
© Светослав Дончев Всички права запазени