Седеше на полицата толкова отдавна, че съвсем го бяха забравили. Невзрачен пакет, колкото половин кутия за обувки, опакован с твърда сива хартия.
Служителката намести очилата си и погледна с досада новата пратка. Не спираше да се учудва колко небрежни са хората в днешно време. Целият куп беше от снощи, а денят едва започваше. Интересното беше, че потърсените вещи винаги бяха в пъти по-малко, отколкото доставените изгубени за деня. Понякога си мислеше, че някои хора просто имат способност да губят повече, отколкото други, а някои от тях даже го правят съвсем съзнателно и целенасочено. И все пак, странно беше, че при наличието на хора, които с удоволствие биха си присвоили нещо чуждо, без значение дали е изгубено, изоставено, или просто оставено без нужния надзор, пакетите не спираха да прииждат. Вярно, че напоследък медиите постоянно информираха за внимателно отношение към намерени съмнителни пакети и вещи, заради риска съдържанието им да е животозастрашаващо. Но това едва ли бе достатъчно основание за един крадец, защото в повечето случаи присвояването на чужда вещ беше въпрос на силен вътрешен импулс, с цел лична изгода. А той бе в състояние да пребори дори чувството за самосъхранение.
Колегите ù бяха стриктни в това отношение - според правилника всяка съмнителна вещ минаваше през прецизен компютърен анализ, преди да бъде картотекирана и прилежно прибрана. Освен това всяка
непотърсена вещ след срока, определен за нейното съхраняване в бюрото, подлежеше на унищожение.
Процедурите в тази връзка бяха напълно автоматизирани, обработката на данни за вещите се извършваше от съответните компютърни системи, които служителите следяха да са винаги в изправност. Всяка непотърсена в определения срок вещ, се считаше за отпадъчен продукт, който трябва да бъде отстранен своевременно. Разпоредбите в това отношение бяха не по-малко строги и безкомпромисни от тези, свързани със защитата на изгубената лична собственост.
Другото странно обстоятелство, което не преставаше да учудва служителката, макар с времето изненадата ù да се изразяваше по-скоро в снизхождение, бе фактът, че хората са склонни да търсят какво ли не. Вероятно една от причините за това бе рекламното мото на фирмата им: "Потърсете първо при нас", което според нея звучеше твърде претенциозно и объркващо. За целия си дългогодишен стаж тук бе ставала свидетел на такива случаи, че ако имаше повече опит и желание, би могла да напише книга.
Така например, никога нямаше да забрави разстроената съпруга на един доцент по психология, която в тревогата си, че съпругът ù си е загубил ума, бе дошла да го търси при тях, само защото бе видяла рекламата. Разбира се, малко по-късно стана ясно, че причината за тази тревожна загуба е една от младите студентки на въпросния преподавател и нещата си дойдоха на мястото.
Имаше и случай на мъж, дошъл да търси изгубеното си чувство за хумор. Случило се, след като открил, че съпругата му изгубила своята вярност, а той от своя страна изгубил доверието си, но тези загуби не го разтревожили особено, чак докато околните не отчели пълната липса на остроумни вицове и пиперливи забележки от негова страна.
Един от най-забележителните случаи безспорно беше с едно съвсем младо момиче. Милото същество бе изключително смутено от факта, че бе загубило своята непорочност и макар да имаше някои смътни съмнения, силно се надяваше, че именно тук е мястото, където може да я открие и да си я възвърне. Пак заради проклетата реклама, която много хора приемаха учудващо буквално.
Все пак една от най-смущаващите ситуации бе с едрия пиян мъж, който се бе появил рано една сутрин, дълбоко потресен от факта, че миналата нощ е изгубил напълно достойнството си. Настояваше, че непременно трябва да му помогнат да го открие, не само защото заемал висок ръководен пост, но и тъкмо започвал да гради успешна политическа кариера. Страхувал се да не изгуби доверието на хората, а оттам - и избирателите си. Интересуваше се какъв е шансът да го открие, ако все пак това се случи и наистина имаше някои съмнения в тази посока, но това бе един твърде малък проблясък на трезва мисъл, за да можа да се заложи на него. Беше толкова откровено пиян, че се наложи да се намесят и колегите ù, за да овладеят ситуацията, която заплашваше напълно да излезе от контрол. Все пак човекът притежаваше мощно телосложение и не по-малко упорство.
А наскоро имаше и един почти забавен случай. Дребен крадец сам донесе собственоръчно откраднато от него скъпо диамантено колие и го положи на плота със страхопочитание. Смаяните ù очи казваха достатъчно, затова той побърза да обясни:
- За жалост се оказа, че е уникат, ръчна изработка. Камъните били специално подбрани... ужасна работа. Прекалено голям залък е за моята уста, все пак аз съм само един дребен крадец. По едно време мислех, че ще успея да се справя, но изгубих кураж.
- Ъъъ... - заекна служителката. - Няма да го намерите тук.
- Кое, куража ли? - засмя се крадецът. Дребен, дребен, но определено имаше чувство за хумор за разлика от много други. - Че аз изобщо не го и търся. Дори се радвам, че го изгубих навреме. - после мъдро добави - По-добре да си изгубиш куража, отколкото свободата. Камо ли живота.
Всъщност, подобни случаи съвсем не бяха рядкост и май нямаше нещо, което още не бяха търсили тук.
Момичето, което влезе я стресна и тя го изгледа строго с най-служебния си поглед. То едва поздрави и прошепна измъчено:
- Трябва да е при вас - в гласа му бълбукаха умоляващи нотки, май бе плакало наскоро. - Дано да е при вас!
- Кое, миличка - неочаквано нежно и за себе си попита служителката. - Трябва ми само хубаво описание на изгубената вещ и личен документ. Останалото остави на мен.
- Сив пакет - изрече момичето вяло, май не му се вярваше, че ще се намери. - Обаче... беше преди доста време.
- Така ли? Горе-долу преди колко?
- Повече от година... Служителката съчувствено изгледа девойката.
- Съжалявам, нищо не може да се направи. Минало е твърде много време.
Беше ù някак съвестно да обясни, че търсената вещ е отдавна унищожена. Момичето бе така крехко и нещастно, едва говореше, може и болно да беше. Затова страшно се изненада, когато изведнъж гласът му звънна като сребърна камбанка от трептящите звънчета радост в него.
- Хей, но това там е той! - извика то, а лицето му сияеше като огряно отвътре. - Погледнете, моля! Ето на онази полица в дъното!
Жената озадачено погледна първо към момичето, после към полицата, а след това пак към момичето.
- Сигурна ли си, миличка - внимателно изрече тя - Боя се, че най-вероятно само прилича. Срока за разрешен престой отдавна е минал, и просто не е възможно...
- Той е, убедена съм! - настоя момичето. Имаше вид, сякаш едва се сдържа да не се спусне към прашасалия пакет на рафта. - Никога няма да го забравя! - служителката отвори уста, но момичето продължи трескаво - Беше толкова глупаво от моя страна! Онази вечер бях сигурна, че ще ми предложи да се оженим, и когато ми поднесе този пакет, направо изгубих самообладание...
- Ако мислиш, че ще го намериш тук... - започна служителката по навик, но млъкна навреме. Така или иначе момичето изобщо не ù обърна внимание.
- Не исках да показвам огромното си разочарование и се престорих, че всичко е наред, когато той ме помоли да го отворя веднага, щом се прибера. - момичето въздъхна тежко - Идеше ми да го убия, толкова го обичах, мечтаех да прекарам живота си с него, а той... Бях много разочарована и след като ме изпрати, изтичах и оставих пакета на една пейка в отсрещния парк. На другия ден го нямаше, както и очаквах, а той ме попита дали съм го отворила. Смотолевих някаква благодарност, като се чудех как да се измъкна от неловкото положение, но на него това явно му бе достатъчно. Не попита нищо повече. Чак снощи разбрах... - замлъкна и преглътна притеснено, а когато я погледна очите ù блестяха от сълзите в тях - Знам, че няма да повярвате, но не го познавате. Той винаги казва истината. А снощи ми сподели, че тогава ми е подарил цялата си любов.
Служителката поклати глава. Тази история определено щеше да оглави класацията на най-странните неща, които ù се бяха случвали, откак работи тук. Горкото момиче, помисли си, съвсем не е с ума си, а е така симпатично...
- Имаше един малък щемпел на сърце и птица в десния ъгъл долу - допълни момичето развълнувано - Помня добре. Моля ви...
Жената съвсем механично взе пакета и го погледна. Изведнъж се сети, че наистина го бе приела много отдавна. Странна работа, трябваше да провери. Очите ù съзряха бялата птица в малкото ярко сърчице и се намръщи озадачено.
- Нищо не разбирам... дяволска работа - промърмори - Ще трябва да...
- Не, ангелска - чу усмихнатия глас на момичето, и зяпна като видя, че пакетът се е озовал в ръцете му. Момичето трескаво го разкъса и когато отвори малката кутия, цялата стая засия, а струята на топлото сияние се извиваше от кутията и обливаше момичето като златен дъжд от светлина. И пред очите на смаяната служителка момичето се промени и започна да грее по онзи неповторим начин, който беше характерен само за една много, много обичана влюбена жена.
Жената премигна, защото не можеше да повярва на очите си, а всъщност най-вече, за да попречи на набъбналите сълзи да се изплъзнат и да потекат. Не беше виждала нещо по-красиво. А момичето, сякаш събрало цялата красота на света в себе си, щастливо прошепна:
- Той ми каза, че не мога да изгубя любовта му. Никога.
© Христина Мачикян Всички права запазени