Вагонът се раздруса отново и Елица удари главата си в стъклото. Толкова ли се бе унесла? Огледа се засрамено, за да види дали другите пътници не са я видели, но никой не й обръщаше внимание. Загледа се през прозореца – небето бе ясно и въпреки това Елица бе убедена, че съвсем скоро ще завали. Влакът се движеше прекалено бавно, стрелките на часовника й бяха като залепнали. Самото време сякаш се движеше прекалено бавно. По дяволите! Не можеше ли просто да щракне с пръсти и да се озове в Благоевград? Нетърпението я ядеше, имаше чувството, че ако върви, ще стигне по-бързо. Стомахът й се бе свил на две. Не й се четеше, не й се слушаше музика, нищо не й се правеше. Извади ръчното огледалце и се огледа за пореден път – нервно си оправи косата си и се намръщи на порозовялото си лице. Трябваше ли така да издава чувствата й? Погледна отново часовника си – 16:30. Оставаше й само още половин час! Тридесет минути и щеше да го види. Страхът и нетърпението се боричкаха в нея. Желанието да го види бе точно толкова силно, колкото и страхът от това, което щеше да се случи. Изведнъж й стана лошо, ръцете й изтръпнаха, коремът я присви и й се прищя да повърне. Господи, къде беше тръгнала?! Какво правеше?! Всичко това беше грешка! Една голяма грешка.
Отпи вода, за да й мине гаденето, но се задави и се закашля шумно. Наложи си да се успокои. Вече беше взела решение, трябваше да го изпълни. В крайна сметко не го правеше за първи път, винаги се чувстваше така преди срещата си с Георги. А ако толкова я хванеше шубето, щеше да се качи обратно на първия влак за където и да е. Да, щеше да направи точно така! Стига се е държала като малко дете! Не бяха деца вече, помисли си с тъга – толкова й липсваше безгрижието на детството. Животът й на възрастна бе същински кошмар и колкото и да искаше да избяга от него, нямаше право, защото едно малко човече я чакаше вкъщи и тя беше целият му свят...
„... гара Благоевград”
Сепна я гласът на машиниста. Нима бяха пристигнали? Кога минаха 30 минути? Събра набързо нещата си и слезе.
Молеше се да го няма и в същото време го търсеше с очи сред тълпата посрещачи. Ето го. Стомахът й отново се надигна – усмихна се като се постара да се овладее и се приближи към него. Прегърна я силно. Колко й липсваше това чувство, този аромат – всеки път, когато го усетеше в София, се обръщаше с надежда и страх да потърси източника му, но никога не беше той. А сега беше. И я прегръщаше. Сгуши се в него и вдъхна още по-дълбоко. Винаги миришеше на този парфюм. Обичаше този парфюм, обичаше и него. Позволяваше си да го признае за три дни в годината, през останалото време беше вярна съпруга и отдадена майка.
Не искаше да я пуска, не искаше никога да я пуска. Но я пусна и тя почти изстена. Колко й липсваше само. Понечи да я целуне, но тя го спря. Георги взе куфара й, хвана ръката й и тръгнаха към хотела. Оставиха багажа в стаята и излязоха на разходка. Да, краят на април бе идеалното време за разходки тук.
Държеше ръката й и през цялото време нежно я галеше с палеца си. Гледаше я, изучаваше лицето й, което не бе виждал от година. Господи, колко му липсваше! Колко я обичаше! Никога не бе обичал друга така.
Неочаквано Елица се разсмя. Стресна го, отдавна не беше чувал смехът й. И тя го знаеше, той харесваше смехът й. Толкова беше щастлива тук с него. Гледаше го как я гледа и гледаше него. Попиваше всяка черта на лицето му, щеше да ги целува в ума си, когато останеше сама. А сега можеше да го целува наистина. Беше я страх да го докосне, ръката й леко потрепери преди да погали лицето му. Бузите му бяха студени, нейните ръце – топли. Устните му бяха толкова меки, а целувките в началото бавни и влудяващо нежни. Зарови пръсти в косата му, обожаваше косата му. Всъщност обичаше всичко в него. Целуваше го, целуваше го, целуваше го... за какво й беше да диша, нали го целуваше?
Притисна се в него, искаше го в себе си, искаше да е в него, искаше да го превърне в част от самото си същество, да го всмуче, да го има завинаги, да го усеща, както усещаше пръстите и ръцете си, както усещаше сърцето си. Целуваше го, целуваше го, целуваше го... сякаш от... от винаги. Нима не бе така?
Всяка раздяла с него беше болезнена. Дори сега, когато отделиха устните си, почувства болка. Погледна го, погледна вътре в него и видя същото. Изведнъж се засрами и сведе поглед. Не посмя отново да го погледне, но остана притисната в него. Добре, че нямаше кой да ги види в този парк. Държаха се като ученици.
Кога се беше стъмнило? Слязоха отново в града, вечеряха в някакъв ресторант, Георги не пускаше ръката й. През цялото време я държеше, дори докато вечеряха. Добре, че се беше научила да се храни само с лявата.
След вечерята се разходиха отново и се върнаха в хотела. Едва затвориха вратата на стаята и той я положи на леглото. Първият им път винаги беше като... първи път. Въпреки че вече бяха минали осем години. Тя не му даваше да светне лампата и беше толкова свенлива, а той сдържан и внимателен.
Първата вечер винаги се любеха само по веднъж. Никога не го бяха правили иначе. А след това прекарваха цялата нощ прегърнати, вкопчени един в друг. Не говореха. Просто чувстваха другия.
На сутринта и двамата бяха щастливи, ведри, необременени. За три дни в годината Георги и Елица изоставяха света и навлизаха в техния собствен, където бяха само двамата.
Вторият им ден беше щастливият им ден. Нямаше тъга и безпокойство, единствено блаженство и наслада. Докосваха се уж случайно, смееха се шумно и правиха любов в парка, а после притеснено се изнизаха. Елица не се чувстваше на себе си, отказваше да бъде разумна и вършеше малки „дързости” една след друга, имаше само три дни в годината, за да се държи неподобаващо. Георги я влудяваше, стигаше й, за да живее. Нищо друго не й беше нужно. Абсолютно нищо, осъзна със страх. Сети се за сина си, но бързо отхвърли тази мисъл. Целуна Георги. Целуваше го, целуваше го, целуваше го...
Вечерта се любиха отново, но беше различно от предишната нощ. Тя го разпиляваше и събираше, разрушаваше го и после го изграждаше, изпитваше най-голямо удоволствие, когато се любеше с нея. Нито една друга жена не го задоволяваше така, сексът с Елица беше опияняващ, помитащ, обсебващ. Тя беше опияняваща, помитаща, обсебваща.
Тя беше всичко.
Но никога не й го беше казвал, както и тя на него. Никога не си бяха казали, че се обичат, но ето че се срещаха тайно вече осем години.
Не, тази нощ не беше за съжаления. Не тази нощ. Може би утре, но не и сега.
Усети растящата й възбуда и спря да мисли. Можеше единствено да чувства. Удоволствието. Любовта. Отново. И отново. И отново.
Накрая се отпусна изморена върху гърдите му и заспа, унесена от спокойния ритъм на сърцето му.
Сутринта разсея нощната наслада, която се бе натрупала в ъглите на стаята. Георги изпиваше с поглед Елица, докато тя неуспешно се опитваше да се увие в една прекалено малка кърпа. Тялото й беше божествено, нямаше по-красива жена на този свят и той го знаеше. Нямаше, невъзможно беше да има друга като нея. Не и за него. Та тя беше всичко, тя беше животът му. Всяка една книга, която бе написал, беше за нея.
Едва я изчака да излезе от банята и подсуши мократа й кожа с целувки. Тя беше негова, само негова. Сърцето го заболяваше като си помисли, че довечера тя ще легне в едно легло със съпруга си. Целуваше я, целуваше я, целуваше я...
Прекараха целия ден в леглото. Не искаше да я пусне дори и за миг. Не искаше и да мисли за времето. А то беше това, което ги разделяше. То беше виновно за всичко, само ако не беше такъв глупак.
Времето, което прекарваше с нея, никога не му стигаше. Всъщност поправи се, дори и да прекарваше с нея всичкото време, с което разполагаше, пак нямаше да му стигне. Единствените три истински щастливи дни в годината. Та той беше на колко? Едва на тридесет и три, а тя с година по-малка.
Мразеше сбогуванията с нея. Толкова го беше страх да я остави, всеки път се страхуваше, че идва за последно, че никога повече няма да я види, че ще я изгуби. Искаше да плаче, но дори тя не плачеше...
А и защо да плаче? Нали се връща при семейството си? Трябваше да е щастлив, че изобщо идва на тези техни тайни срещи, че досега е идвала след онова, което й причини. Та тя рискуваше семейството си, заради него лъжеше съпруга си, само за да може да го види за тези три дни. Тези безкрайно кратки три дни. Трябваше да й е благодарен, че му дарява и толкова щастие, защото той си нямаше другиго освен нея, а тя имаше своето семейство.
Продължаваше да не пуска ръката й и да я целува, целува, целува... Трябваше да я пусне, знаеше, че трябва, виждаше болката в очите й. Колко копнееше да й каже, че я обича. Но нямаше право, не й го беше казал, когато беше негова, нямаше право да й го каже и сега. Целуна я отново, прегърна я, за да запомни топлината и аромата й и я пусна. Нищо не й каза, защото го беше страх какво може да й каже. Гледаше я как се качва във влака, как му махва срамежливо, как изчезва.
Толкова се страхуваше от сбогуванията с него. Страх я беше, че никога повече няма да го види, че ще прочете в списанията как се е сгодил за някоя светска красавица и я е забравил. Нея, обикновената съпруга и майка, която можеше единствено да го обича. И то само през тези три дни. Нищо нямаше, което да му даде, можеше единствено да го обремени. А и той беше известен... Никога нямаше да забрави случайната им среща преди осем години. Не вярваше, че изобщо ще я заговори, камо ли да я покани на вечеря. А после барът и стаята му, старите й чувства се върнаха само за една нощ, за да горят тайно в нея и досега. Винаги щеше да го обича, въпреки онова, което й беше причинил. Отдавна му беше простила.
Искаше да заплаче, толкова й се плачеше. Но това сигурно щеше да го подразни или ядоса. Искаше, копнееше да му признае колко го обича, как не може да живее без него. Но нямаше право, никакво право. Та тя имаше дете, нима очакваше той да я приеме с Мартин?
Още държеше ръката й и я галеше. Толкова го обичаше, толкова му беше благодарна за тези три дни, които й подаряваше всяка година. Толкова неща искаше да му каже. Но не смееше, гласът й щеше да изневери и щеше да се изложи. Пък и той едва ли го приемаше толкова... Целуваше я, целуваше я, целуваше я...
А после я прегърна и тя вдъхна аромата му, усети линиите на тялото му, които щеше да целува в ума си през годината. С мъка пусна ръката му, едва събра сили да му махне през прозореца. Щеше да се разплаче всеки миг, а не искаше той да я вижда.
Разделиха се.
Докато влакът набираше скорост, Елица се подготви да се върне към живота си. Въздъхна дълбоко, оправи косата си, време беше да се върне при съпруга и детето си. Все пак й оставаха само още триста шейсет и два дни до срещата с Георги. Стомахът я присви отново.
Проклетите завои му пречеха да натисне педала на газта. Искаше да изхвърчи от пътя и да сложи край на всичко. Толкова го болеше от липсата й. Но си го беше заслужил. Само ако не я беше изоставил преди дванадесет години. Само ако беше останал до нея тогава. Но не, не искаше и да знае за нея... А после случайната им среща беше подарък за всички безсънни нощи, за страданието, което бе изпитал от липсата й. Страдание, което изпитваше и в момента.
Натисна педала на газта, имаше роман за писане.
© Ани Всички права запазени