Езикът му водеше свой живот. Сякаш имаше в устата си своенравен жребец, оседлан, но изкушаван от природата си, желаещ горите и свободата си, често го хвърляше от седлото си. Не искаше да говори красиво, още по-малко пък със страст. Опитваше ли се да каже нещо обикновено, мънкаше, накъсваше се фразата му, пелтечеше. Кога подигравки, кога съжаление будеше. Отпуснеше
ли се на порива си, ваеше светове, омагьосваше, прелъстяваше. Искаше му се да изтръгне този език, само неприятности му създаваше. От училище: подигравки, изолация. Много се възползваха от наивността му, а всъщност дори не беше наивен, говореше като такъв, понякога. И страшно ставаше, когато сам се отдадеше на усещането на думите си. Губеше представа за реалността, като през ноздрите му излизаше душата. Без чувство за време и пространство се озоваваше отново в онази гора, край онази хижа, край лагерните огньове. Всичко беше и същото, но и различно. Сенките бяха дървета, а дърветата техни сенки, някои се смееха. Късаха се от смях, въргаляха се като деца, а децата ставаха възрастни. Без дрехи, облекли тела в пламъци, пламъци които не пареха, не изгаряха, а само украсяваха. Също като думите му живота, оскъден и сив, самотен. Нощем собствените му думи оживяваха, в тела се превръщаха. С тела красиви като езическо безумие, скъсали с морал и представи за реалното, оживели фантазии, страстни фантазии, отдадени на хедонистични игри, пируваха. Грозен и мъничък между тях, опитваше се да бъде незабелязан, но те го виждаха, те го усещаха, държаха го като свой клоун, малък изроден, веселящ ги с изкривената си форма. Денем се опитваше да се освободи от тях. Понякога успяваше. Като пиян, но вдъхновен говореше. Отпуснеше ли се, нямаше жена която да не може да омагьоса, да лиши от воля, да люби и да търси онова усещане, което търсеше и в думите и все не го откриваше, и все не го откриваше и безкрайна жажда чувстваше. Лесно взривяваше страст, но трудно с него се живееше, а и с течение на времето обикна самотата, защото само с нея имаше шанс отново да срещне нимфата, онази нимфа която преобърна живота му. Всъщност: лиши го от истински живот, за да го пренесе в жертва на хищната красота. В лудница го пратиха на три пъти. Веднъж дори беше с години, в отделение за невменяеми престъпници. Нямаше връзка със зверството, просто не можеше да се защити. Повече от пет изречения не можеше да върже, без да се отвлече в безкрайните украшения. Два три объркващи въпроса, апострофиране или просто прекъсване и само мигаше. Подозренията се насочиха срещу него съвсем обяснимо, не изглеждаше нормален, не се държеше като такъв, изолирано живееше, тогава пиеше и не помнеше. След време се разбра, че са били подкладени. От жена която го е мразила просто защото се е чувствала пренебрегната, след като веднъж я подлудил с думи, имала с него някой друг красив спомен, ала била страшно разочарована, че това не е мъжа на мечтите й, нито има волята да бъде този мъж, нито пък приемаше безспорно разумният й начин на мислене, като свой избор. Истинските зверове се разкриха, но той вече беше съсипан, преместен в друга психиатрична клиника, просто защото не можеше да бъде освободен в състоянието до което беше доведен. За негова безопасност.
Излезе накрая в света на нормалните, но за нормален живот и дума не можеше да става. Сам се мислеше вече за болен и виновен към всички и най-вече към себе си, а болестта и вината му бяха само една: говореше красиво. Говореше твърде красиво.
Истинските зверове бяха разкрити, но позорното петно си беше останало. Хората в квартала тайно и от себе си се срамуваха, за случилото се с него, а множеството е неспособно да задържи дълго подобно чувство. Шепнеха се легенди, знаеше се истината, но боязънта към него несъзнателно се подхранваше. Все още плашеха с него децата. Нормална работа не си намери и не можеше след дългите си пребивавиния в психиатриите, плюс онова неговото проклятие. Живееше ден за ден. От печално по-печално. Бореше се с живота. Все повече се затваряше в себе си, а думите които не изричаше, все по-жестоки ставаха. Отново се вихреха в бесни съновидения. Думи, превърнали се в плът и кръв. Думи, чийто страсти не владееше. Имаха крила, а сексапилът в голите им гърди караше цяла вселена да се загърчи във възбуда. Да се пръсне като очни ябълки в слепотата на обезумяване и отново да го прати там, в детството.
Толкова невинно беше. Екскурзия в планината. С преспиване. Малки бяха, не помнеше на седем ли или на осем. Може да не е била истинска нимфа, може да е била съученичка. Някои жени се раждат. Никога не са били деца. Чел беше за такива. Възможно е някоя от тях да го е целунала. Но не изключваше и възможността да е нимфа. Лицето й беше наполовина небесна кора. Той пък беше като Фантома на операта. Бал с маски, край лагерният огън. Учителката по физическо свиреше на дванадесетструнна китара. Учителката по рисуване, танцуваше около огъня, даже накрая мина по жаравата като нестинарка. Двама Зоровци се дуелираха с пръчки и едва не си изпоизвадиха очите, но се отърваха само с едно здраво дърпане на уши. Нимфата се приближи към него. Неговият ръст, телосложение на дете, но го целуна като голяма жена. От устните му тръгнаха коренчетата, завъртяха се, минаха през шията му, през гърдите му, впиха се в кръста му. Цялото му тяло отмаля, разтвори се мисълта му, отлетя. Докато се опомни нимфата я нямаше. Огледа се да не би някой да го е видял. Щяха да има да го майтапят. После се сети, че не е той, а Фантомът на операта. Маските и костюмите бяха на училището, не лични. Изляха ги пред хижата и кой до която се докопа. Нямаше да го познаят. Но и без друго никой не забеляза малката интимност. Тревогата не го напусна до края на вечерта. През нощта нимфата му се присъни. На другият ден му беше лошо. Искаше на някой да разкаже преживяването, но нямаше на кого. Всички щяха да му се засмеят, да не му повярват.
"Теб да те целуне нимфа! Да не те е целунала на сън баба ти!"- тези думи най-вероятно щеше да чуе, а мълчанието го изгаряше или беше жажда към целувката, чувстваше я още по устните си, чувстваше още коренчетата й, през шията, през гърдите, впили върхове в кръста му. Искаше да я изрече. Оглеждаше се да познае сред съученичките си, нимфата.
Тогава един от по-устатите заразказва:
- Снощи познахте ли ме? Аз бях Фантомът на операта, а тя ме помисли за своя ангел и ме целуна.
Това не беше истина! Това не беше истина...
Видял е сцената. Приискало му се е да е той. Но на този не се подиграваха и му повярваха.
Все по-горчива чувстваше жаждата. Цяла вечер пи вода, още му се пиеше. Повръщаше, толкова вода беше изпил, но пак пиеше. Горяха го устните. Усещането от целувката или усещането за премълчаната истина. Бавно свикваше с нея и тъй като на нея нямаше никой да повярва, опитваше се да изрече нещо равно по красота. Или да целуне пак така, както тогава.
Събуждаше се, стъклата счупени, на места сложил картони да не му духа. Цапаше си лицето за да прилича на циганин. Иначе му беше неудобно. Обикаляше из места на които знаеше, че се изхвърлят метали. Понякога падаше доста. Друг път дълго нямаше, но в този период му вървеше. Можеха да му завидят много стабилно печеливши. Всяка вечер пътуваше, в произволни посоки, добре облечен из съседни градове. Истински фантом на операта, но без маска и позорен белег. Улавяше нуждаещата се, самотната. И пускаше езика си на свобода. Той знаеше какво прави. Търсеше целувката. Онази на нимфата и за нощ подобно откриваше. Така срещна и онази палава артистка. Страхотна жена, дори неговият език, пуснат на свобода не е в състояние да опише, че моят ли. По-красива от думите му. Дори образът й носеше усещането за целувката на нимфата. Този път езикът му беше по-буен и красив от всякога, но не я прелъсти, само я впечатли. Много я впечатли. Сродни души бяха. Вместо красиво го накара да говори естествено. Каза му, че е поет, а той пък си призна, че само може да говори така, опита ли да го напише, губи му се мисълта. Пламнаха огньове в очите й, като разбра как живее. Станаха най-добрите приятели. Често се виждаха. Повече от приятели, не. Ако можеше изобщо да има повече от приятелство за него. До този момент приятели, истински приятели не беше имал. Мъчеше се да го накара да пише. Той се мъчеше да го направи. Не ставаше. Тогава пробваха с диктофон, трудно беше. Езикът му отказваше да бъде записван, а после изведнъж заигра играта им. Направиха запис на дискове. Пуснаха ги на пазара. В началото имаше успех, но новият ексцентричен поет, пробуди и известна неприязън. Чуваха се зли езици, които не можеха да се нарекат критика, ала за такава минаваха.
Той пък се чувстваше като в автобуса. Когато онова по-устатото момче лъжеше, че е било фантома на операта и вярваха на него, а на истината не биха повярвали. Но каквото и да беше, думите му го изведоха от квартала в широкия свят. Промениха живота му.
Докато пак не се обади онази жена. Онази същата, от която някога тръгна подозрението към него, за онова чудовищно престъпление.
Много хора искаха да намерят слабото му място и изведоха миналото му. Разбира се, никой не отричаше, че не е престъпника, но след тази мълва дисковете първо направиха неочакван бум, после спряха да се търсят и щяха да направят повторно, по-голям бум, ако нервите му бяха издържали, но вече бяха твърде износени. Отново постъпи на лечение и дълги години не се възстанови. Беше се подпалил в дома. С дисковете си. Едва го спасиха.
От тази нощ заживя в съновидения. Подтискан от лекарствата, не можеше дори да говори. Само думите, красивите танцуваха около него, онзи божествен, но жесток танц, а той не можеше дори да ги изрече.
И продължаваше, продължаваше да живее с надеждата, че някой ден ще насити жаждата която още изгаряше езика му.
И това се случи. Беше лято, знойно лято. Вървеше по пътечките в гората над града. Във вировете не влизаше. Лош плувец беше, а и вировете пренаселени, той пък отбягващ хората. На този нямаше много. Чу писъци, крясъци на деца. Имаше паника. На камъните лежеше жена, извадили я бяха, но в несвяст. Притискаха гърдите й, но нямаха сила. Позна удавницата. Същата заради която два пъти влезе в лудницата. Направи го автоматично. И много ще кажат: понеже беше луд.
С няколко подскока се озова над нея. За миг се размисли. Едва не повърна от отвращение, че точно в тези устни ще трябва да впие своите.
Но направи го. Тя отвори очи. Изплю водата, а той се изправи и тръгна обезсилен по пътеката, без да мисли, изгубил напълно чувството за реалност. Краката му го върнаха в квартирата, в мазето, в което живееше. Двадесет и четири часа го тресеше, а когато треската отмина, жаждата която го мъчеше от дете, я нямаше.
Светът се беше превърнал просто в свят. Владееше езика си. Спря лекарствата. Думите спряха да му се присънват. Живя така седмица.
А после животът го напусна.