Едно микро разказче по случай Св. Валентин :) 

Отдавна се говореше, че ако в навечерието на четиринадесети февруари излезеш от селото и поемеш към леса на изток, ще намериш малка колиба, където тайнствен мъж ще ти помогне да откриеш любовта. Алда не вярваше на тези приказки, но бе достатъчно отчаяна, че да го потърси в студената зимна нощ. На тридесет и осем вече се бе уморила от самотата. Копнееше да обича и да бъде обичана.
Откри колибата точно там, където ѝ бяха казали, че ще бъде. По прозорците танцуваше скреж и не ѝ позволяваше да види вътре. Беше минавала оттук десетки пъти и нито веднъж не бе побадала на постройката. Повдигна трепереща ръка да почука, но вратата се отвори сама със скърцане. Алда преглътна и влезе. 
Въздухът тежеше от миризмата на билки. Бледата светлина от догарящия в камината огън огряваше многобройните буркани и стъкленици по рафтовете на стените.
- Любов ли търсиш, дете?
Алда се завъртя стреснато към шепота. Облечен във виненочервена роба мъж стоеше на крачка от нея. Лицето му бе скрито в сенките на дълбока качулка.
Това трябваше да е чичо Валентин.
- Д-да - кимна.
Би се заклела, че той се усмихна, макар да нямаше как да види. Той ѝ подаде малка стъкленица.
- Пий - нареди ѝ с глас като суха шума.
Алда взе шишенцето. Нещо изтрака по стъклото. Тънка костица.
- От крилото на амурин - обясни ѝ нетърпеливо. - Пий!
Тя издърпа тапата и изля течността в гърлото си. Гореше, сякаш бе погълнала жаравата от камината. Но огънят не бе само вътре, а и отвън. Черни пламъци се протягаха хищно от пукнатини в земята и глозгаха плътта от костите ѝ. Алда запищя, но чу единствено зловещ смях като пукащи сухи клони.
Внезапно я сряза болка в ръката и просто така огньовете изчезнаха. Беше сама насред гората. От колибата нямаше и следа. Единственото доказателство, че не си е въобразила всичко, бяха стъклата, забити в дланта ѝ, и алената ѝ кръв, оцветила костицата в снега.
- Какво…? 
Горещ повей с аромат на сяра развя косите й. 
- Цената - просъска глас. - Ще се видим отново, когато е време да я платиш.