Беше толкова мъничка.
Дребното й съсухрено телце изглеждаше леко, като перце, което всеки момент вятърът ще отнесе някъде, а бялата нощница, която й бяха намерили сестрите, й придаваше още по-измъчен, направо призрачен вид.
Най-забележителното нещо в нея обаче, бяха очите й. Тъмни и пронизващи, изцяло контрастиращи с всичко останало, те издаваха, че това малко същество носи невероятна сила вътре в себе си.
- Как си, мъниче? - погалих я по косата, а тя се усмихна и без да каже нищо, се надигна и сгуши в мен. Топлината се разля по тялото ми и аз панически усетих, че черупката ми започва да се пропуква. За толкова години в практиката, просто не можех да си го позволя. Истината при нас, докторите, е, че нашето призвание е и нашето проклятие. Отнемаше от чисто човешката ни страна точно толкова, колкото ни даваше в професионален.
За хората, които имаха нужда от нас, ние бяхме анонимни. Доктор, доцент, професор... забравяха името ни за минути и не ги виняхме. Те не търсеха нея, искаха опита, ...