В парка беше росно, охлювено и просторно. Денят все още не бе облизал челата на пристрастените към неделно кафе сънливци. Два гълъба важно се разхождаха покрай следите от снощни обувки и с аристократична небрежност клъвваха по някоя случайна троха. 

Седях на обичайния стол - с тънко гравирани женски имена върху облегалката, и се опитвах да се съсредоточа върху проекта, който трябваше да представя утре. Цигарата, послушна, димеше между пръстите ми. Нямаше вятър - да разсейва аромата, нито нежелан събеседник, здравословно ръкомахащ в страха си от всички болести. Спокойствие. В такива мигове вдишвам радостта, че не всичко е търговия, и се чувствам човек. 

Отпуснах се, готов да медитирам. Любимото ми упражнение е да си представям лицата на всички мазни преуспели шефове и със светотатствено безхаберие да лепя бенки и лунички по тях; тук – там и по някоя брадавица – за разнообразие. Затрудняваше ме само главният инженер, въоръжен с твърде сериозна брада и тя ревностно го бранеше от псевдокозметичните ми интервенции. Тъкмо се съсредоточавах върху идеята, че трябва да окося някак тази излишна и възпрепятстваща пъкления ми гений растителност, когато по пътечката се зададе млада жена.

Настръхнах неприятно при мисълта, че ще седне на единствената почистена от персонала маса, т.е. – на моята. Останалите кротичко мокрееха в очакване слънцето да се погрижи за тях. Докато я гледах как подтичва в спортното си екипче, несмущавана от напъните на някаква заслужаваща внимание мисловност, усещах да ме заливат вълни, преминаващи в мощни цунами, които потисках единствено благодарение на придобитите реакции на самоконтрол от редовните си сесии при служебния психолог. Представих си, че се разполага до мен със самочувствието на кристална ваза и започва грациозно да мести пепелника по цялата маса, докато го изсипе, уж случайно, върху току-що взетите от химическо чистене джинси. Дори чух как пръстените ú от бяло злато почукват върху порцелана на чашката и сякаш искат да им отворя душата си. Усетих се безпомощен и жалък, незащитен от парфюмения произвол на непознатата. Стиснах юнашки цигарата и реших да браня всеки един от двата порядъчно захабени зелени стола. В знак на собственическо достойнство, преодоляло несвойствената за мисълта ми инвенция, че има нещо стойностно в еманципацията, положих куфарчето си на един от тях. 

В този миг тя подсвирна и аз първосигнално я погледнах, забелязах, че едно непредпазливо клонче се беше вплело в утринните и коси. Докато изпод вежди копирах топлата извивка на ръката и, дотича една будеща страхопочитание немска овчарка и се отърка благоговейно о светлосиния анцуг на господарката си. Кучето сякаш с нежелание забеляза, че съм част от пейзажа, и ме фокусира, изхвърляйки ме съвсем открито от своята представа за човешка еманципация. Бас ловя, че прочете всичките ми мисли, които в тоя момент не бяха в изобилие и оголи зъби в нескрито противоречие с мен, в следствие на което аз мигновено придърпах обратно куфарчето върху коленете си и дори дружески посочих стола на младата жена. Какво ли не прави страхът – мислех си, докато адреналинът ми бележеше някаква непозната за личния ми лекар крива, която със сигурност би намерила отражение в едно тесте с хуманитарни изблици, насочващи ме към близката аптека. 


За моя изненада тя дори не ме удостои с поглед, пък и черните и очила не ми дадоха възможност да видя дали изобщо съм попаднал в полезрението ú. Приклекна до кучето и съм сигурен, че нещо си казаха, защото то я поведе встрани, в посока, перпендикулярна на моята маса. 

Неочаквано се почувствах излишен и пренебрегнат. Загложди ме мисълта, че не съм достатъчно симпатичен и че не будя доверие. Доверие у нея или у кучето – това всъщност не е маловажен въпрос. А вероятно съм с вид на овехтял, не безпаричен, на недотам секси... Какво ли ще прави млада, възбуждаща дори въздуха жена на някаква съмнително чиста маса, до мъж, прегърнал папка, мъж, който дори с дима на цигарата си не може да очертае една прилична социална перспектива. Докато се потях от напрежение и нахвърлях логически парадигми - тип "пречи ми животът", тя се отдалечи и само сянката на парфюма и остана след нея да чертае пътеките на сетивните ми напъни. 

Забелязах, че паля цигарата си откъм филтъра, и съвсем се отчаях. Докато размазвах пепелта, ми се стори, че нарисувах на тъмното дъно на пепелника маса, двама души, които пият кафе... и дори отразих как той, с нежността на сляп пианист, разплита от косите на жената едно младо листо от бреза, което в противоречие с всички формули и логаритмични изчисления, забелязах, че ми се смее зеленооко от изстиващата ми чаша самотно кафе.