Сряда следобед в книжарницата имаше двама души – възрастен мъж, който се отбиваше да разгледа книгите почти всеки ден и младо момиче, което очевидно убиваше време до срещата си, тъй като често поглеждаше през прозореца. Спокойна, че гостите ѝ няма да имат нужда от нея, Марина се отпусна зад бюрото си и взе стария ръчен часовник, който стоеше до моливника. Прехвърли го през пръсти като броеница, след което го върна на място и отвори един определен файл на компютъра.

„Хей, знам, че мина много време, но намерих онзи часовник... Знам, че много държеше на него...”

Изтри последното изречение и погледна гневно към часовника, сякаш очакваше той да ѝ подскаже как да продължи. Всъщност този документ бе чернова за e-mail, към която се връщаше в спокойни следобеди като този.

„Здравей, не знам дали ме помниш...”

            Какъв беше смисълът да пише, ако я е забравил? Звучеше глупаво. Часовникът я изгледа надменно и тя още повече се ядоса – в крайна сметка това беше просто един стар часовник с пукнатина на стъклото и протрита каишка и нямаше никакво право да я гледа така!

„Хей, минаха пет години, но намерих един часовник и помислих, че може да е твой...”

            Не, не и не – сякаш за последните пет години не е спирала да мисли за него. И този опит бе изтрит. Тя се загледа в празната страница. Чак сега осъзна, че наистина бяха минали пет години, откакто се срещнаха.

            Веднъж го бе попитала за часовника във вътрешния джоб на якето му (с което в този момент тя бе облечена и което имаше мирис на кожа и остър парфюм) и той ѝ разказа, че първоначално часовникът принадлежал на брат му. Носел го в една тежка катастрофа, след която като по чудо всички били невредими, освен стъклото на часовника. Той бил спрял в часа на инцидента. Оттогава брат му вярвал, че носи късмет. Няколко години по-късно, когато той заминавал за Великобритания, брат му му го дал. Един ден, докато пътувал в градския транспорт и минал покрай „Биг Бен” часът съвпаднал със стрелките на счупения часовник и той разбрал, че е време да се прибере у дома. Така се озовал на пейка в 03:00 през нощта и й разказвал тази история.

Марина се влюби в чаровния непознат с тъжни очи, който твърдеше, че не вярва в любовта, но вярваше в неработещи часовници. И като всеки човек, който се влюбва, тя искаше да даде всичко на този странник. И може би той щеше да го приеме, ако не беше видял писмото за прием в Университета. Раздели се с нея с кратко съобщение –искал тя да има свой живот, а това не можело да стане, докато съобразява всяко решение с него. Пожелаваше ѝ успех в големия град и завършваше с „Пази се”.

Ако проклетият часовник работеше, тя щеше да чуе да мести стрелките си в гардероба ѝ, но не стана така и го откри месец по-късно – скрит в едно яке (същото яке, което веднъж предвидливо бе забравила, за да може той да ѝ даде своето). На следващият ден тя замина, за да се запише в университета. След това стрелките запрепускаха – учене, работа, срещи, влюбвания, разочарования, квартири, местения, нови начала и после всичко отново, а накрая - връщане в родния град и работа в тази малка книжарница. Но пукнатият часовник не можеше да пресметне времето за тези години. Той гледаше с интерес и известно нетърпение на поредния ѝ опит за напише един специален e-mail.

„Здравей, аз съм. Забравил си нещо свое при мен. Пиши ми да се видим и да ти го върна...”

            Може би когато му го върне, той ще разбере, че отново е време да се прибере у дома. Марина натисна „Запази” и затвори файла. Щеше да го остави така. Поне до следващият път. И кой знае може би някой ден щеше да го изпрати. Тя не се страхуваше от времето – докато стрелките не помръдваха, завинаги щеше да си остане на 17, а той – на 25. Междувременно близо до нея щеше да бъде един талисман, който сред зъбните колела и пружините, щеше да пази и вяра за всичките часове на света. Тя изпита съчувствие към часовника – трябва да си нещо повече от купчинка метал, за да можеш да понесеш такъв товар. И може би беше. Може би брат му беше прав и в глупавия часовник все пак имаше някаква магия.