Времето като поток изглажда камъните на душите ни.
Времето руши телата ни, разяжда думите и сътвореното от дланите.
Времето изтрива спомени, усмивки и сълзи…
Но има нещо, което Времето не може да ни вземе:
крехката надежда, че докрай себе си ще съхраним
във изранените си длани.
Бягаше от място на място, от град на град, от държава на държава, от континент на континент, в търсене на това, което би могло да определи същността й, да й даде цел, да запълни празнотата в гърдите й. Нещо, което би й върнало краткия и изумителен момент, когато бе само на седем години и прелетя над стълбите в панелния блок, в който тогава живееха. Сам сама прехвърча над осем стъпала и близо 6 метра празно пространство, преди тихо и леко да се приземи пред входа на стоманено-бетонната постройка. Полет, който й бе дал краткото и незабравимо усещане за свобода и угнетяващото съзнание за затвор, тъй като никой никога не й повярва. Всъщност, даже някои я нарекоха лъжец.
Бягаше. Дуелираше се с нейните вятърни мелници, призраци от миналото й я предизвикваха на арената, просто за да се посмеят с нея. Тя никога не отказа. Прие всяка хвърлена ръкавица. Загуби доста дуели. Изгуби много кръв.
След известно време, рутината започна да се настанява в живота й. Призраците си отидоха по къщите, а тя се запъти към следващото място, следващия град, държава, континент.
Срещна хора: тъжни хора, щастливи хора, вълнуващи хора, добри и лоши, плачещи и смеещи се хора, зли хора, хора с цел и загубили пътя хора, хора без покрив над главата и хора с къщи, но без дом. Студени хора, обичащи хора и влюбени. Алчни, егоистични хора и такива, които бяха даващи и прощаващи, топли и помагащи, смели и просто прекрасни. Допря се до чисти и мръсни хора, стари и млади, преливащи от цветове и такива, които убиваха всеки цвят. Живи и мъртви хора. Те всички бяха прекосили душата й: някои приседнаха за кратък миг, други се задържаха за години, някои си тръгнаха без дори да знаят името й, други продължаваха да кръжат наоколо. Но никой не я помоли да остане.
*******
Срещна го през една от летните ваканции. Беше четири години по-голям от нея – тя на шестнадесет, той на двадесет.
- „Хей, иди да отвориш вратата!, баща й седеше на дивана в хола с вдигнати на масата крака, обути в черни, лъснати до блясък обувки. – „И кажи на майка ти да побърза със салатата! Да не бере сега доматите?!“
Адриана стана от стола и се запати към коридора. Входният звънец изписука отново.
- „Хайде бе момиче, какво едва-едва се влачиш?, студения глас на баща й я удари в гърба. – И донеси бутилката с ракията от хладилника!“
Беше Казака. Чичо Слави, както тя го наричаше. Приятел на баща й от дълги години. Другар по чашка. Огромен мъж – над два метра висок. Тежеше към 130 килограма, но не беше дебел. Имаше едро, овално лице, покрито с буйна растителност, която той наричаше „моята гордост“, и която бе една от причините, донесли му прозвището „Казака“. Другата причина бе умението му да поглъща невероятни количества алкохол, като единственият признак на пиянството му бяха мощните руски песни. Очите му бяха сини, неестествено добри и вечно усмихнати. Много различни от късчетата син лед на лицето на баща й.
- Хейййй! Как е моето малко момиче?“ – две огромни лапи обхванаха раменете й и я разтърсиха. Нежността и радостта на този мъж бяха така мечешки, но й харесваха. Имаше запленяваща искреност в недодялаността му. – „Хеййй!- все още държащ раменете й, мъжът я отдалечи от себе си, погледна я и пак я раздруса – „Не съм те виждал от две години, малката, и я глей ква си станала!“. Смехът на чичо Слави кънтеше и изпълваше малкото пространство на етажната площадка пред апартамента. – „Ма тя голяма мома бе, Жореееее! – брадатият мъж обърна засмяното си лице към хола, където седеше приятелят му. – „Еййййй, остаряваме Жоркааааа, децата растат, ние остарявамеееее бавноооо, неусетнооо почтиии“ – Казака вече пееше с цяло гърло и й се стори, че пукнатото стъкло на холската врата потрепна.
- „Казак! Аиде влизай бе! Стига си се баламосвал!“ – долетя сякаш от пещера гласът на баща й, който даже когато се смееше, звучеше ледено.
- „По-невидимо аз, по-невидимо аз – продължаваше да се дере Казака – по-видимо тииииии!“ – с артистичен жест чичо Слави влезе в стаята, влачейки след себе си притиснатото в обятията на лявата му ръка момиче. – Жоркаааа! Приятелююююю! Колко време, а? Ай глей щерката, а? – той пак обхвана раменете на момичето и го разтърси. – Мома, Жорка, момааа вече!“
- „Иди донеси чаша на чичо си Слави.“ Усмивката от лицето на баща й бе изчезнала. Винаги изчезваше, когато говореше с нея. – „Ей, Казак, същия си си!“ – баща й отново разтегна тънките си устни. –„Айде бе, Адриано, давай чашите!“ – сините очи на баща й я подгониха към кухнята.
Тогава го видя. Стоеше на прага на все още отворената входна врата. Широкоплещест, с леко потрепващи под тясната тениска гръдни мускули. Кожа, загоряла от слънцето, носеща мириса на море, вятър, сол и простор. Леко присвитите му, светло-кафеви очи се усмихваха, а златистите точици в тях проблясваха с иронията на младежки бунт. Беше като видение, появило се от нищото. Глътка свеж въздух в панелната двустайна кутийка, миришеща на студ и ракия. Беше капитанът на кораба с алените платна. Беше пиратът на нейните сънища. Командирът на звездните й мечти. Не можеше да мръдне, а той просто я гледаше и се усмихваше.
- „Айде бе, къде е тая ракия? О, Иво! Влизай бе, пич! Донеси чаша и за него! Даваш му да пие, нали, Казак?“
- „Питай него, Жорка. Аз, знаеш, не казвам кой кво да прави.“ – ухили се Казака.
- „С удоволствие ще пийна една, чичо Жоро“ – гласът на Иво прозвуча леко иронично или поне на Адриана така й се стори. – „Особено в компанията на две така очарователни дами“ – очите на Иво се плъзнаха бегло по лицето на майка й, която току що бе влязла в стаята, след което се спряха върху нея. Погледът му обходи поруменялото й лице.
Усещаше усмивката му. Трябваше да направи нещо! Обърна се и понечи да помогне на майка си, която носеше мезетата и ракията, но Иво бе вече скочил от мястото си и бе поел тежката табла.
Адриана и майка й стояха като вкаменени, незнаещи какво да правят. Иво подреждаше масата и я гледаше. Казака широко и гордо се усмихваше. Очите на баща й бяха придобили формата на цепки.
- „Ти ще пиеш ли нещо?, попита смелият рицар.
Осъзна, че въпросът бе отправен към нея чак когато чу съскащия глас на баща си: „Тя не пие!“
- „Аз не пия“ – повтори тя като ехо.
Усещаше погледа му. Силата и топлината на тялото му. Неудържимо привличане; някакви магнитни, неустоими вълни, които я тласкаха към ръцете му, към плътните му, чувствени устни. Сякаш бе в подножието на изригващ вулкан и лавата я заливаше. Беше толкова ново, мощно и разтърсващо, че за миг забрави коя е и къде е, отдаде се на мечтата, повдигна поглед и пророни: „Искаш ли да направя айрян?“
- „Звучи чудесно. Ще ти помогна“ – Иво стана, хвана ръката й, помогна й да се изправи от табуретката. После плъзна длан по гърба й и леко я поведе към кухнята.
- „Седни си веднага на мястото!“ – гласът бе съскащ и сковаващ. Момичето замръзна. Нямаше смелост нито да се обърне, нито да продължи.
- „Жоркаааа! – Казака мощно потупа бащата по плещите – Остави децата да си говорят. Не сме им интересни ние! Остаряваме, Жоркаааа!“
- „Млъкни, Казак! Не ми се меси! – изсумтя баща й и бавно, натъртвайки на всяка дума повиши тон: - Казах, да си седнеш на мястото!“
- „Какъв е проблема, чичо Жоро? – попита Иво, а ръката му защитаващо обгърна раменете на вцепененото момиче.
- „Деца, деца! – майка й се опита да избута Иво към дивана. Аз ще направя айрянче и ще ви го донеса“
- „Проблемът, копеле е, че ти си в моята къща, а в моята къща – баща й сложи силно ударение на „моята“ и гласът му се извиси в пиянски фалцет – всички правят каквото АЗ кажа!
- „Жоркааааа?! – Казака погледна приятеля си предупредително. – Остави децата! А наздраве!“ – чичо Слави повдигна чашата си като за тост, но с рязко движение баща й блъсна ръката му и питието се разля по „гордостта“ на Казака.
Тя усети как пръстите на Иво се свиват около рамото й.
- „Искаш ли да се разходим до морето? Май и двамата имаме нужда от малко свеж въздух“, усети топлия му дъх до ухотро си. – „Ще се върнем след около час“, обърна се той към баща си.
Казака кимна, бършейки брадата си с кухненската кърпа, донесена от майка й.
- „Никой никъде няма да ходи!“ – гласът на баща й трепереше злобно. Олюлявайки се скочи от мястото си, блъсна масата и една от чашите се счупи на пода с трясък.
- „Жорка! – Казака се опита да спре пияния мъж, но сритвайки табуретката по пътя си, той докопа дъщеря си и я сграбчи за врата. Другата му ръка се извиси във въздуха, засили се и се спусна надолу, оформяйки мощна плесница. Адриана наклони глава и замижа, очаквайки удара. Но такъв не последва. Чу хриптящото съскане на озлобения си баща. Отвори очи. Иво държеше здраво ръката на вбесения мъж само на сантиметър от лицето й. Гледаха се. Баща й с учудване и злоба. Младежът с отвращение и погнуса.
*********
Пет години по-късно го срещна отново. Миражът от юношеството й. Първата й платонична любов. Нямаше отговор на въпроса защо спа с него. А и нямаше значение. Сексът не бе нито романтичен, нито запомнящ се. Първият път бе голямо разочарование.
© Мариела Георгиева Всички права запазени