Ето едно нещо, което осмисля по странен начин живота ни, води ни до огледалото, напълно обезсмисля цвета на някоя чаша или вкуса на съдържанието й, или пък точно обратното - глътката коняк има тъкмо оня кехлибарен оттенък, единствено възможен сега, когато от часа на срещата ни дели един час, пълен с някакво гъсто и бистро очакване, а ако е „Наполеон", още по-добре, понеже в завета на някое бистро на отсрещната стена е възможно въображението ни да прожектира Ватерло след дъжда и поражението, една местност, осеяна с локви, пълни с кехлибарена на цвят вода, поради глинестата и хлъзгава почва, което предрешава изхода на едно сражение и дава името на един луксозен коняк, чиято компания търпеливо отпиваме с устни, очаквайки ония, другите, в часа на срещата, чийто вкус е винаги различен.

Склонността да се доверяваме на сервитьора е повече от необходима, понеже, макар и несъзнателно, и той участва в това очакване с услужливото си и вежливо присъствие и така изпълва оня бездънен час до часа на срещата, което вече прилича на заговор, на съзаклятие между непознати, но уловени в една и съща паяжина жертви на време, което е необходимо да изтече - докато някой влиза, а излиза друг.

Часът на срещата е понятие физическо, защото от мига, в който стрелките на стенния часовник тихо-мълком оповестяват, започва една много сложна оптическа игра - тялото ни заема онова положение, което гарантира постоянната възможност за наблюдение на входната врата върху сферичната повърхност на някоя чаша, на някоя бутилка или добре излъскан прибор, чиято барокова извивка (така че да се отразява една врата)  приветстваме с мълчалива благодарност.

Навлизайки все по-дълбоко в часа на срещата, забелязваме, че иначе вежливият сервитьор, е сресан малко небрежно, ако изобщо си е направил труда и това, иначе простимо нехайство, в този момент ни изпълва с тревога и несигурност. Дори нещо повече - напомня предателство, а ловкостта и лекотата, с които отнася празната чаша заедно с част от вратата, са направо оскърбителни.

Все още държим да сме с гръб към вратата, демонстрирайки едновременно разсеяност и сигурност, които биха ни послужили да влезем или излезем от каквато и да било ситуация по възможно най-убедителния начин, а най-вече от часа на срещата, влизайки с облекчение в следващия час, в часа на някоя друга среща, която вече не ни засяга и ни е безразлично разположението на приборите върху масата на някой друг, чиято ръка стиска още пълната си чаша, фокусирайки грижливо отражението на една врата, която постоянно се отваря и затваря.