„Всеки за всичко пред всички е отговорен“…
Човекът се позасмя на стария лозунг от соцепохата, окачен над вратата на ресторанта. Ресторант… Е, поне така беше обявено заведението върху табелата отгоре.
Влезе и се увери – обикновена, нормална, очаквана квартална кръчма. С претенциозно название, макар и отговаряща на заобикалящата я реалност обстановка.
Стари маси, някога изжулени от окапващата боя, а след подготовката за пребоядисване - забравени полуръждясали. Разкапващи се столове, използвани като мерило за алкохолна издръжливост – все още попиващият пиенето можеше да се закрепи някак си, за да поеме гълтоците живителна усмъртяваща и осмърдяваща течност, оригинално производство в някоя циганска махала. Прекрачилият границата на благоволението на съдбата щеше да се капичне и пльосне долу. Където под може би имаше, но не се забелязваше от натрупаното от историята гюбре.
В кръчмата беше тихо. И защо да е шумно – клиентите или тепърва се връщаха от сиво-черното си нощно подподподсъзнание, и ...