Следобедът бе тежък. Небето приличаше на размазан графит върху бял лист. Графит на счупен молив и разнесен с нажежени и влажни пръсти. Вятърът носеше топъл въздух, времето напомняше на началото на един безкраен дъжд. Сякаш никога не е имало слънце и сякаш никога няма да озари това сиво-бяло небе. Дърветата леко поклащаха клоните си. Клоните, посипани с червено-жълти листа. Вятърът ги изтръгваше безпощадно в леки и краткотрайни вихрушки. Те, в отмора от дългото лято, стържеха из въздуха и падаха до бели правоъгълни надгробни плочи. Които стояха като оцъклени и неподвижни деца, които чакат своите родители. Родители, които никога няма да дойдат да ги вземат.
Гробището бе спокойно. Скоро не бяха отваряли бездънната врата на дълбочина 2 метра в тази, безкрайно жадна, земя за тела. Но сега вятърът, освен отморилите се листа, готови да станат на пепел, разнасяше и тайното ухание на прясна пръст. Призоваваща, отморяваща и съблазнително черно- кафява. В края на това спокойно градско гробище имаше малка тълпа от хора - отдалеч приличаха на безумни, облечени в черно вещици, които се бяха събрали на молитва. Но по-отблизо се виждаха изкривени от безнадеждност тела, скръбни лица и разплакани хора. Белите им лица на фона на черните дрехи създаваха усещане за черно-бели снимки, намерени в стар и изоставен дом. Чуваше се молитва. Плач - къде престорен, къде преигран, къде отчаян стон на мимолетно осъзната загуба. Две жени стояха като статуетки от едната страна на черната дупка, в която бе положен бял затворен ковчег. Те стояха най-близо - имаше червени рози в краката им- едната жена бе майката на младия мъж, положен в ковчега, а другата жена бе сестра й. Майката се свлече на колене - не можеше да издаде и стон от болката в гърдите си. Очите й се бяха свили от мъка, сълза не можеха да процедят.
- Дръж се, сестро! - изрече жената до нея и силно я стисна в прегръдка. Мъката се превърна в ужасна болка, която удари хората в очите, обгърна ги и се насочи към душите им. Вятърът простена в майчиния повик и посипа белия ковчег с най-червените листа от явор.
Едни се питаха, къде ли е жената на този мъж, къде се е дянала, защо не е на погребението. Други си мислеха, че се е затворила от мъка в себе си, и ще поболее душата си, и после тялото, с острието на някой нож.
- Колко се обичаха, Господи Боже, какво ще правят сега разделени? - си казваха някои...
Къде ли е неговата жена? Къде ли е неговото сърце? Той така я наричаше. И всички го знаеха...
Но тази участ проклета му взе живота и удари тялото му с кола. На пътя, на две пресечки от родния му дом.
„Колко жестока съдба си - мислеха някои, - сега как сърцето му ще тупти, когато тялото му е студено. Сега как неговата любов ще живее. Как ще оцелее неговата красива и крехка жена?”
Сякаш художникът на небето бе разбрал тази скръб и бе нарисувал тези облаци с нюансите на графит... омесен със сълзи. Облаците заприличаха на черни букети с мистични Христови цветя. Вятърът запя смразяваща тиха мелодия, която напомняше за последните удари на нечие сърце. А листата сякаш ставаха все по-червени и по-наситени и застрашително контрастираха с тази сивота. Лятото бе последно, сега настъпваше нечия есен... нечия неизбежна зима и смразяваше кожата дори и на тези, които я виждаха само през далечен прозорец към друг свят.
Удари гръм и се разнесе женски глас, бели воали пълзяха по шарената трева. Завихриха се листата в тежки червени крила. Полетяха нощни пеперуди в този сив, с червени акорди, следобед. Удари очите картината. Преобърна разпятия и изгради нови. Полазиха воалите като жадни птици, като гладни деца и като уплашени майки. Полазиха воалите и песента, тази женска песен, която призоваваше отвъдното.
Фигурите от черно-белите снимки се вторачиха, лицата им още повече се изкривиха от мъка - преминаха в ужас. Заприличаха на статуи, на полудели шаферки, в полудяла сватба. Гробарите оставиха лопатите, с които отваряха поредната врата наблизо. И потръпнаха от тази женска песен. Сърцата спряха за секунди. Но едно заби. Последни удари, с последни сили, даваха послания от нейния глас, даваха обет за Вечност. Жената, облечена в булчинската си рокля, бе тръгнала да търси мъжа си. В едната ръка държеше бял букет, по-бял от ковчега, но по-тежък от най-голямата надгробна плоча. В другата ръка стискаше ориз. Черен ориз. По-черен от търсещите й и влажни очи. По-черен от дяволските очи. Воалите от роклята й галеха надгробните плочи и тези дребни и вечни могили. А листата бяха постлали своя килим и плачеха под краката й, ридаеха и премятаха се ангелите, а Бог извърна очи... и заплака.
Тя бе пред ковчега и очите й плачеха, а лицето - усмихнато. Хората се ужасиха - едни побегнаха, други припаднаха, а майката издаде стон - на лудост, страдание и ужас. Младата жена скочи в дупката, хвърли ориза и запя една стара народна песен, която знаеше от своята баба. Едни от събралите си имаха чувството, че ще полудеят, изкрещяха, избягаха, скриха се, а тя бавно и спокойно отвори капака, разпиля ориза, покри мъжа си с бели воали... и легна до него.
Сърцето спря да бие, а песента се разпиля в тези черни букети в небето. Бог прибра и сърцето на тялото.
А хората се ужасиха от вечния облик на любовта, лудостта и отвъдното.
Черната сватба с дълги хора, които се плетяха във въздуха от червените яворови листа...
© Владимир Всички права запазени