Някога, много отдавна, когато ангелите господстваха и правеха всичко, което поискат, Черният принц още беше ангел. Горе се деляха на два вида, въпреки че нямаше твърде голяма разлика. Единият вид бяха онези, които правеха добрини и закриляха. Другите, не че правеха зло, но те бяха сякаш безразлични към всичко, което се случваше около тях. Те просто избраха да са като стадо от единаци. Не се подчиняваха на каноните и не вършеха нищо полезно. Понякога им се случваше да бродят по земята и да пречат на Кармата да върши своята работа. Те просто я затрудняваха, но не от добри чувства към хората, а просто за развлечение.

Черният принц беше ангел с потекло. Няколко поколения преди него също бяха ангели, но те бяха от добрите и съвестните. Но Черният принц не се интересуваше от святото си минало. Той се интересуваше само от себе си и беше безскрупулен. Не че го правеше от лоши чувства, той си беше такъв, малко егоист, малко повече социопат. Рядко можеше нещо да го развълнува. Той се грижеше за себе си и единственото, което имаше смисъл за него, неговото изкуство. Единствените създания, които допускаше до себе си, бяха двете музи - Меланхолията и Валънтайн. Държеше ги заедно, за да се опитва да ги различава за себе си, но така и не се научи. Те бяха неговите единствени спътници. Никога не ги слушаше, но присъствието им беше твърде осезаемо и той ги чувстваше във всяка една своя постъпка или липсва на такава.

Един ден водачът на ангелите свика събрание. От онези, по типа на отчетно-изборните, но това имаше за цел да осъди и накаже онези, които вместо да бездействат, вършат себични деяния сред хората. Разбира се, главното действащо лице беше именно Черния принц. Той беше този, когото разглеждаха под лупа и трябваше да бъде виновен и наказан. Другите ангели съвестно не правеха нищо полезно, но и не вредяха. Черният принц обаче не можеше да се похвали само с бездействието си. Той рушеше съзнанието на мнозина човешки създания, не с лоша умисъл, разбира се, но всичко беше закодирано в неговото изкуство. Той се наслаждаваше да гледа как гори къща, която е подпалил преди миг, а сега човеците от нея бягаха без посока и с виковете си. Той не си даваше ясна сметка, че руши, просто считаше, че когато нещо не върви по план, това го зарежда със сила да твори. Понякога говореше неща, които не са верни, за да създаде хаос в нечии взаимоотношения и наблюдаваше реакциите на човеците отстрани. После записваше всичко в тефтера, който винаги носеше със себе си и по-късно претворяваше случките в музика. Да, неговото беше мелодията. Неговата слабост, неговата сила, неговата безпомощност. Някаква хаотична мелодия, която после успяваше да претвори в невероятна творба. Нямаше текстове, музиката беше достатъчно красноречива, за да може да те въведе в настроението на създателя си.

Човешките драми го захранваха и го правеха непобедим. Но въпреки това, никой не съумяваше да го разбере напълно и за това всички го критикуваха. На съвета на ангелите бе решено Черния принц да бъде низвергнат. Трябваше да му вземат крилата и да го лишат от силите му и властта, с която беше роден. Той осъзнаваше това и го приемаше не със спокойствие, но с тъжна примиреност. Наказанието му се състоеше и в това, че той трябваше да живее на земята като обикновен човек. Да се научи на техните чувства и да съумее да не изгуби дарбата си, свързана с неговото изкуство. Но условието беше, че ако причини щети на някой човек, той ще бъде третиран като обикновен престъпник и никой нямаше да се застъпи за него от ангелите. И съдейки по предишните му прояви, хората щяха да го осъдят на смърт според техните закони.  Но за да не бъде твърде строг ангелския съвет, му дадоха възможност на земята да вземе и двете музи. Те нямаше да бъдат музи, нито хора, само някакви вътрешни гласове, които да могат да го направляват или да му дават съвети, ако усетят че е в безизходица, но той не можеше да говори с тях, а само да ги слуша.Това се правеше с оглед да има кой да му помага да се адаптира към живота долу на Земята в случай на нужда.

***

"От днес започва новият ми живот" - събуди се с нежелание и неприятната мисъл в главата си. Още не беше наясно как ще протекат събитията, но имаше желание да разбере. Той не искаше да се поправя или променя. Не се чувстваше виновен за нуждите и стремежите си. Колкото и изкривени да бяха те, той не ги смяташе за лоши.

Събуди се в малък тавански апартамент в центъра на града, в който беше нанесъл най-много щети. Той много добре познаваше града, може би знаеше и кои са хората там. Но в действителност идея си нямаше те какви са. С какви мисли се будят, с какви мисли живеят. Какво ги плаши и какво ги прави силни. Той не знаеше нищо за съдбите им. Отначало поседя седнал в леглото си, след като се опомни, отиде в банята, за да вземе душ и да се опита някак без желание да започне своята нова мисия в живота. Той не харесваш начинанието. Беше му противно, но сякаш осъзнаваше, че няма полза от този бунт, в който живееше до преди това. Облече дрехите си и излезе на разходка из града. Трябваше да започне да опознава "мизерното" съществуване на противните нему, обитаващи мястото.  

Влезе в едно кафене и си поръча закуска и кафе. Не познаваше традициите им, но имаше странни вътрешни проблясъци, които му подсказваха какво да прави и как да се държи. Той беше крайно дистанциран, разбира се, но въпреки това имаше някаква студена учтивост. Хората около него я усещаха, за това и никой не гореше от желание да се задържи близо до неговата аура повече от три минути. Дори това беше смело, ако някой устоеше. Студенината му отблъскваше всички и  го правеше особено доволен. Тя се превръщаше в преграда, която безумно му пречеше.

- Спри да се дърпаш, няма къде да отидеш!! Закован си за това място, за това кротувай и се дръж по-вежливо и сърдечно с хората. Те не хапят, а дори и да го правят, явно е имало за какво. Ако се научиш да бъдеш човек, това ще ни спаси от това ужасно място. Не мисли, че е противно само на теб. - и двете музи сякаш в един глас казваха едно и също нещо. Той не искаше да ги слуша, но знаеше, че са прави.

От начало, не му се занимаваше с нищо. Беше се отдал на пиянския си глад и на бездействието си. Надяваше се времето някак си да мине по-бързо и да е свършило наказанието, но сякаш не си даваше сметка, че за да имаш резултати, трябва да положиш някакви усилия. Не искаше да прави нищо, защото дори не знаеше от къде да започне.

                                                                                   ***

Една сутрин, излизайки от блока, в който трябваше да живее, Черният принц за малко не настъпи едно улично куче, което се бе свило на кравайче и спеше пред входа. Прост той нямаше навик да гледа къде ходи, както и какво прави или казва. Стъписан от станалото, той спря и се загледа в кучето. То беше на около 4 месеца, много пухкаво, черно-бяло, дълга, но сплъстена козина. Имаше топли, големи очи. Те издаваха тъга, но в тях имаше и някаква надежда. Нещо се пречупи в него. Толкова умно изглеждаше, че докато го гледаш, всеки момент очакваш то да ти проговори.  Черният принц застана съвсем близо до него, за да може да го разгледа по-добре и за да го помилва. Това странно за него чувство се пораждаше с всеки поглед и се засилваше. Объркващо. Прииска му се да го гушне и да го стопли, да го заведе вкъщи и да го нахрани и изкъпе. Тези мисли започнаха хаотично да прелитат из съзнанието му. Той не знаеше какво става и как да постъпи. След известно колебание, той просто тръгна в някаква посока. Кучето обаче го последва. Посоката беше еднакво незнайна и за двамата, но те усещаха, че пътя им няма да бъде толкова самотен.

След този ден Сид, както принцът нарече кучето, всеки ден беше по следите му. Дори след като мина известно време, Сид намери новия си дом. И двамата бяха еднакво самотни и тъжни, объркани и безпомощни, за да могат да заживеят напълно разбрано заедно. Чрез кучето си, низвергнатият ангел започна полека да се доближава до целта си - да разбере хората и да се научи да бъде полезен за всички, освен за задоволяването на собствената си себичност. Въпреки новата си дружба, мъжът чувстваше някакви препятствия по пътя към заветната си цел. Сякаш така и не се сдоби с представата, за това  което се изисква от него.

Черният принц научи за четенето на книги и скоро откри, че това е много добър начин да опознаеш онова, с което той искаше да се пребори. Започна да се крие по разни места и да чете книги, опитвайки се да запомни все повече и повече информация. Проблемът при ученето е, че не можеш само да запомняш, а трябва да си го представяш и да се стараеш да го преживееш или да избягаш от прочетеното. Проблемът беше, че всичко му беше много чуждо, но въпреки това, беше напредък за него опита да се доближи до задачата си.

***

В събота излезе на разходка със Сид. Решиха да отидат до парка и там да поседят на тревата. Искаше му се да се докосне до онова, което наричаха вглъбеност и усещане на емоционално равнище. Седнаха на поляната и двамата зареяха поглед в неизвестното. Тогава Сид стана неспокоен. Започна да нервничи и Черният принц не знаеше как да постъпи. Все пак това беше новото му семейство и той искаше да се грижи за него. Огледа се и тогава край тях мина много красива кучка. Породиста, личеше си от далеч, с дълга, гладка козина, вирната муцунка, махаща с опашка. На врата си имаше окачен кожен нашийник, а на него имаше медальон с името и адреса й. И двамата се загледаха в нея. Тя излъчваше аристократизъм. Тогава на човека му се прииска да срещне такова нещо, само че то да бъде като него, човек, а не куче. Започна да размишлява, загледан в прекрасното животно. Разбра, че ако успее да го направи, ще стигне много по-близо до решаването на задачата си. Тя ще се влюби в него и ще го научи на всичко, което трябва той да узнае за взаимоотношенията и навиците на хората. Но осъзнаваше, че това не е безкористна постъпка и ако успее да го направи, ще му се върне отгоре. Трябваше да си състави план, чрез който и той е влюбен и тя, но тя да го обучава и да не разбира за неговата тайна, а той в замяна ще се научи да я прави щастлива. Не знаеше от къде да започне търсенето си и за това остана на мястото си. Запали цигара и сложи главата си на зелената трева, като остана загледан в едно облаче, на иначе така ясното небе.

От всички лоши навици на хората, Черният принц успя да овладее алкохола, цигарите. Това, което още не знаеше, беше свързано със секса, отношенията между противоположните полове и любовта. Осъзна, че ако попълни именно тези липси, той ще постигне желаното. Скоро щеше да е свободен и да прави пак онези неща, в рутината на ангелския си живот. Това с влюбването още не му беше ясно, нито знаеше къде да търси, нито какво точно. Започна да разказва на Сид, за онова, което си мислеше, имаше нужда от находчивостта на приятеля си.

***

- Ти си моят малък черен демон - повтаряше гласът на жената. Всяка вечер сънуваше някакъв неясен сън. Там му говореше женски глас, който нямаше образ. Всичко се повтаряше, откакто той живееше на земята. Може би очакваше да се случи нещо или просто се надяваше това да е от промяната. Мъжът отново се сепна от съня си, събуди се и седна в леглото. Пулсът му биеше твърде учестено. Защо този непознат, женски глас нахлуваше неканен в сънищата му. Той не можеше да си го обясни. Стана от леглото и отиде до прозореца на своето таванско помещение. Седна на перваза и се загледа в ярката луна, която сега изгаряше очите му. Запали една цигара и потъна в празните си мисли. След известно време отиде до банята, изми очите си, преоблече се и излезе на разходка. Знаеше, че е късно за подобни начинания, но искаше да намери начин да си отговори на въпросите. Заключи вратата и тръгна безцелно по улицата надолу.

След известно време ходене, той спря до стената на ъгъла на една сграда. Там, на земята, беше седнало едно момиче с боси крака. То бе хванало коленете си с ръце и косата му скриваше всичко, освен босите стъпала. Той не знаеше какво да каже или направи и за това спря на малко разстояние от нея и я загледа. Първо видя, че косата й е черна и къдрава. Тя се спускаше подобно на морски вълни по главата й. После забеляза, че кожата й е прозрачно бяла, като порцелан. Сякаш озарена от лунните лъчи, но издаваща един вид аристократизъм. Друго не се виждаше от нея. Той извади една цигара и несъзнателно се загледа, сякаш прониквайки отвъд тялото на момичето.  Запали я и се замисли някъде далеч.

Момичето надигна глава и в празния й поглед се четеше обърканост. Известно време те не отделяха очи един от друг. После тя му се усмихна, след като го разгледа обстойно.

- Седни до мен, ако искаш - прониза го гласът й, сякаш идваше от болката в гърдите му. Същият глас от съня му. "Възможно ли е тя да ми е говорила в сънищата?!" Без колебание той се подчини на думите на малкото същество. Седна до нея и се загледа далеч напред, а тя само се обърна към него и се сгуши в ръката му. Тръпки го полазиха. Не знаеше какво се случва и защо не може да се контролира. Искаше да се отскубне от нея и да побегне. Започна да усеща някакви странни вълни по тялото си. Той беше обречен, вече и двамата го знаеха.

- Аз съм Хармъни, усмихна му се тя.

- Аз не съм човек...

- Това е без значение, всъщност никой от нас не е наистина човек, защото що за смешно понятие е това, човекът?!... засмя се момичето и си взе една цигара от неговите. Запали я и когато издиша отровния дим, се загледа в очите му. - Ти си ангел, нали?!

- Но... от къде... защо така реши?

- Знам го! Виждам го в очите ти. Ти си наказаният ангел Рейн, нали?

- Нямам представа откъде го измисли това, но мисля, че фантазираш твърде много. Аз трябва да вървя. И не мисля, че това място е за малки момичета. Прибирай се вкъщи.

- Това е моят дом. Ако някой път не можеш да заспиш отново, намери ме.

Не можа да устои, стана и избяга от това място. Сърцето му пулсираше учестено, щеше да се пръсне. Когато стигна до вратата на стаята си и я заключи отвътре, най-после се поуспокои малко. Сид дойде при него и започна да се гали в краката му и да облизва ръцете му. Рейн седна на пода и се сгуши в кучето. Дори не осъзна колко бързо заспа.

На сутринта, когато отново отвори очите си, мъжът спеше в леглото си. Слънцето милваше лицето му, минавайки през процепите на пердето и достигаше до вътрешността на стаята. Той се надигна в леглото и се огледа в стаята. Наоколо всичко беше именно така, както го бе сложил когато си легна за първи път. Нищо не бе пипано. "Сънувал ли съм го?! Знам, че излизах, помня какво се е случило, но всичко е така, сякаш не съм излизал... какво означава всичко това?" Стана и отиде да си вземе душ. Сетне си направи кафе, седна на прозореца и се загледа в небитието.

                                                                   ***

- Не се страхувай, Рейн! Ще си поиграем ли тази вечер? - Той се събуди целия облян в пот и дишането му се беше учестило много. "Не мога повече така, трябва да разбера какво означава всичко това". Той стана от леглото, облече якето си и запали цигара. Сид, започна да скимти и неспокойно да обикаля в краката на мъжа, но той не обърна внимание на новия си приятел и заключи вратата под носа на кучето, когато излезе от стаята.

- Огънче!!! Ти можеш ли така? - изсмя се Хармъни, показвайки на мъжа как пали огън с щракване на пръстите на едната си ръка, в дланта на другата си ръка и се затича надолу по улицата. Рейн понечи да я догони, но тя се озова точно зад него.

- Ти какво си? - попита я той.

- Не се ли досещаш? Значи не си толкова проницателен, колкото смятах. Всъщност аз не съм друго, освен плод на твоето въображение. Ти искаше аз да се появя и ето ме. Сега не си ли доволен?!

- Не съм те създал аз. Аз дори не знам какво си ти. Но те сънувам, всяка нощ през последните седмици. Ти се появяваш в сънищата ми и говориш някакви неща.

- Не разбираш ли, ти и сега сънуваш, само че си мислиш, че това е реалност. Искаш някой да ти помогне в твоята мисия, но не знаеш как да го намериш този някой. За това ме създаде. За да можеш да се срещаш с мен и да ми задаваш разни въпроси, които не са ти толкова ясни и да получаваш още по-неясните им отговори. Разбира се, понеже аз ти принадлежа, ще се опитам да ти помогна, доколкото това зависи от мен.

- Танцувай с мен, а аз ще те гледам в очите. Първото, което трябва да се научиш да правиш, е именно това - бъди искрен и проницателен. Научи се да комуникираш, да докосваш, да наблюдаваш. Бъди нежен и чувствен, жените харесват това - тя го прегърна с невинните си ръце и телата им се вплетоха в танца. - Това е един от важните уроци. Помни какво ти казвам, няма да имаш шанса да го узнаеш отново след това.

След всеки сън, Рейн се чувстваше все по-силен и подготвен. Хармъни му казваше толкова много. Той й беше благодарен, въпреки че още не осъзнаваше как и откъде дойде тя.

***

След поредната им среднощна среща, Рейн се запъти към едно заведение, покрай което минаваше всяка нощ. Никога не беше стъпвал там. Тази вечер се чувстваше силен и уверен - влезе. От вратата веднага се запъти към бара. Поръча си нещо тъмно червено за пиене, с много лед и в малка чаша и запали цигара. В ъгъла на заведението, на една маса седеше младо момиче. Вече имаше нещо женско в себе си, но все още беше само момиче. Имаше тъжни очи, големи и светли. Косата й беше прибрана, но по лицето й падаха кичури от нея. Тя пушеше цигара и гледаше замечтано в безпредметното, допиваше питието си и смяташе да се разходи нанякъде. Но не знаеше, че тя ще бъде плячката на Рейн тази вечер. Той беше готов и вече беше силен. Той се запъти към нея и се загледа в очите й. Тя повдигна погледа си и с мъка се усмихна - невинна, по детски.

- Ще танцуваш ли с мен? - попита той.

- Вие, мъжете, имате странни желания - само танцувате и се чукате.

- Не разбирам, но щом ти го казваш, вероятно е така. Ще танцуваш ли с мен, все пак?!

Тя се усмихна тъжно и му подаде ръката си. Той я пое и прегърна момичето през кръста. Почти я потопи в себе си. Тя по необясним начин му напомняше за Хармъни. Унесени от музиката, двамата потънаха в безвремието.

- Искаш ли да ме удавиш в очите си? - попита Рейн.

- Какво имаш предвид?

- Като вода са, имам чувството, че когато ме погледнеш, водата в тях ще ме залее - и се усмихна. Тя също му се усмихна.

- Ще си тръгнеш ли с мен тази вечер? - попита той.

- Не, не днес. Може би друг ден. Ще ме намериш, ако искаш да ме видиш пак - взе си якето и излезе. Той изтича след нея, но я нямаше вече.

След тази необикновена нощ, той не сънува Хармъни вече. Болеше го вътре. Не беше излизал с дни. Нямаше сили да се изправи на крака. Липсата на крилата му на гърба го изгаряше за първи път, откакто живееше на Земята. Имаше треска. Сид лежеше неспокоен в краката на приятеля си и ближеше пръстите му. Искаше му се да помогне, но не знаеше как.

Гласове се надигнаха в главата му. Това бяха музите. Те обясняваха, че всичко ще бъде наред. Планът беше да намери непознатата, а тя беше ключът към неговото завръщане при ангелите.

"Но как? Дори не знам как се казва. Трябва да я видя. Искам да я видя."

Най-после се съвзе. Взе душ и се почувства по-добре. Не знаеше какво точно трябва да направи, но осъзнаваше, че отговорът се крие в непознатата.

Беше два сутринта, но това не можеше да го спре. Той излезе, за да отиде в онова заведение. Искаше му се тя да е там и да го чака на онази маса, но я нямаше. "А сега какво?!" Седна на бара и си поръча от онова питие отново, но този път двойно. Мина една кутия цигари време и половин бутилка от питието на Рейн, но непознатата не идваше. Тъкмо мъжът беше напълно отчаян и болен, тя се появи на прага на вратата.

***

Тази вечер не беше тъжна. Беше красива. Беше властна. Беше доволна.

- Енигма, приятно ми е. Не се запознахме предния път. - Той пое ръката й и я прегърна. Сякаш цялото му тяло потрепери от прилив на енергия. Сега се чувстваше толкова по-добре. Искаше му се да я целуне, устните й толкова червени го привличаха неудържимо, но той знаеше, че е рано още за тази стъпка.

- Тази вечер ще бъдеш ли с мен? - попита неуверен все още Рейн.

- Да. Тази вечер е наша.

Той хвана момичето за ръката и я поведе навън. След няколко мига се озоваха на покрива на една сграда. Високо беше, но толкова красиво. От сегашните си места те виждаха всичко, което ги заобикаляше. Луната ги обливаше със светлината си и те можеха да почувстват нежността й. Прегърнати в прегръдката на вечността, той се поколеба да й разкаже за себе си и това, колко е научил за хората и за това как нейната целувка ще му даде крилете отново, но ще отнеме нейния живот. Непознатата от своя страна също си имаше тайна, но не бързаше да я разпространява. От някъде долетяха звуци на китара. Те сляха телата си в една безметежна прегръдка и бавно затанцуваха последната си песен. Очите им се сляха в едно.

Никой не смееше да направи първата стъпка към смъртта. Никой не знаеше колко пагубни са намеренията му за самия него. Не спираха да се движат. Диханията им сякаш се докосваха и гонеха във въздуха.

- Искам да ме удавиш в очите си.

- Не мога, ще потушиш водата ми със своя огън завинаги. Не искам да рискувам. Не съм готова още.

- Затова ли не ме гледаш в очите, Енигма.

- Ти също бягаш от мен, дори да се правиш на смел, Рейн.

Засмяха се, но имаше нещо истерично и зловещо в това. Прегърнати така, продължиха да танцуват. Сега бяха сами. Завинаги сами. Това мълчание не беше изпълнено с неловкост. А сякаш имаше борба и страст, събрани в едно.

Пламъците се разразяваха бързо. Ставаха все по-големи. Все по-силни. Все по-истински. Постепенно обхванаха всичко с нежните си пламенни ръце. Стремежът им бе разруха, но непокорни бяха те. Помитаха всичко след себе си без капка жал. Изведнъж утихна всичко. Изведнъж огънят изчезна, като подплашен. Нямаше и следа от него. Само една птица нервно закръжа наоколо. Извисяваше се след това плавно, с грация слизаше надолу и се отдалечаваше. След птицата с плясък на крила се надигна друга птица. Те сякаш попаднаха във въздушна битка за надмощие и бързина. След известно време те сплетоха телата си в красив полет и изчезнаха в далечината, като сякаш никога не бяха идвали, така сякаш не бяха от значение и нямаше да се върнат.

Двата феникса се бяха влюбили неволно в битката си. Стремежът за надмощие се оказа по-силен от очите й, които удавиха в себе си сърцето му. Но Рейн победи, отново полетя, този път знаеше защо, знаеше накъде, дори знаеше с кого. Единакът научи урока си по самота...

Soundtrack :  

1. ГЛАВА - Zero 7 - Distractions
2. ГЛАВА - System Of A Down - Lonly Day
3. ГЛАВА - A Perfect Circle - Blue
4. ГЛАВА - Jose Gonzalez - Heartbeats
5. ГЛАВА - Machine Head - Silver
6. ГЛАВА - Faith No More - Evidence
7. ГЛАВА - Machine Head - The Burning Red
8. ГЛАВА - The Cult - Painted On My Heart