За пръв път след раждането ни позволяват да се порадваме на бебетата си. Да ги видим, да пипнем ръчичките им, крачетата, да погалим малките бузки и да целунем още сбръчканите им челца. Всички сме толкова нетърпеливи, толкова трепетни и радостни. За пръв път докосваме щастието си с върховете на майчините си пръсти.
Но не... Младата жена на отсрещното легло не е щастлива. Тя е обгърнала малкото телце и плаче. Плаче без глас. Сълзите се стичат по лицето и. Красива е, независимо, че е родила преди няколко часа. Знам за нея, че се казва Валя и е от някакво Великотърновско село, не му помня името вече.
В този момент влиза главният лекар и се насочва към нейното легло.
- Какво сега, ще ревем ли? За тези неща се мисли по-рано.
Потръпвам от тона му, а Валя вдига към него красивите си очи и за пръв път издава някакъв, подобен на стон, звук.
- Ето тук ти оставям декларацията. Прочети я и гледай до два дена да си взела решението си, че хората няма да чакат.
Добре е, че напуска бързо стаята, защото ...