Вторник. 7 и 40 сутринта. Пак съм се успала. Нали се събуждам естествено, без будилник, но с два джиесема под възглавницата. Така и не се научих да използвам алармата. Предпочитам да ме събуди онова съобщение или обаждане, заради което съм денонощно с тях. Пъшкам, защото не мога да си намеря втория джиесем, вивакомския. Бързам, защото закъснявам. Трябва да го набера с другия, емтелския. Набирам, чувам го, но глухо, сякаш е паднал у комшиите. Навеждам се под леглото. Не е там, но го чувам. На третото набиране и яко ослушване го откривам – в плика на юргана. В това време чувам гласа на мама от кухнята: „Петуния, хайде тръгвай, че пак закъсня и не се притеснявай, не ти е тежка работата! Не те товарят с камъни! Работиш с устата...“ ( психолог съм към ресурсен център, работя с възрастни, страдащи от панически атаки). Ох, не! Не е така! Товарят ме с думи, а мама не може да оцени тежестта на моята работа. Тя е силна и храбра жена с мъжки мозък, типичен представител на Третото измерение: по дв ...