В малкото крайморско градче имаше необикновена пейка, на която всеки ден, в един и същи час, сядашe възрастен мъж. Хората го наричаха „четящият човек“, макар че неговото име беше Том. Наричаха го по този начин, защото винаги държеше книга в силните си и сякаш излъчващи топлина ръце. Независимо дали бе горещо лято или мразовита зима, той бе там – сгушен в палтото си, със старомодни очила и книга, която му отваряше врати към нови светове.
Разнолики хора минаваха покрай него и го поглеждаха с любопитство. Жужащите деца понякога се спираха, за да видят какво чете, а възрастните клатеха глава със снизходителна усмивка, чудейки се какво толкова намира в книгите, че никога не оставя нито една до половина. Някои дори си мислеха, че това е някаква странност – защо четеше сам, а можеше да разговаря с хората? Но той не търсеше разговори с другите; търсеше общуването със света на думите.
Един ден малко момче се престраши и седна до него. Погледна книгата му, а Том го видя и се усмихна.
Искаш ли да ...