В малкото крайморско градче имаше необикновена пейка, на която всеки ден, в един и същи час, сядашe възрастен мъж. Хората го наричаха „четящият човек“, макар че неговото име беше Том. Наричаха го по този начин, защото винаги държеше книга в силните си и сякаш излъчващи топлина ръце. Независимо дали бе горещо лято или мразовита зима, той бе там – сгушен в палтото си, със старомодни очила и книга, която му отваряше врати към нови светове.

Разнолики хора минаваха покрай него и го поглеждаха с любопитство. Жужащите деца понякога се спираха, за да видят какво чете, а възрастните клатеха глава със снизходителна усмивка, чудейки се какво толкова намира в книгите, че никога не оставя нито една до половина. Някои дори си мислеха, че това е някаква странност – защо четеше сам, а можеше да разговаря с хората? Но той не търсеше разговори с другите; търсеше общуването със света на думите.

Един ден малко момче се престраши и седна до него. Погледна книгата му, а Том го видя и се усмихна.

Искаш ли да ти разкажа какво чета? – попита „четящият човек“, а момчето кимна.

Това е история за храбър моряк, който се бори с вероломните бури и морските чудовища. Но всъщност е и история за нас, за онова, с което всеки от нас се бори вътре в себе си. Понякога книгите ни показват пътя, който не можем да видим сами.

Момчето слушаше с широко отворени очи и започна да идва всеки ден, за да чуе още от историите на мъжа. Неусетно започна и само да търси книги и светове, които да го отведат на нови вълнуващи и сякаш безкрайни пътешествия. А Том се усмихваше всеки път, когато го видеше – знаеше, че пред него стои новият четящ човек, който ще предаде любовта към книгите и на други.

Отмина есента, след нея и зимата, започна пролетта. И други деца, а дори и възрастни, започнаха да сядат до „четящият човек“. На пейката край морето вече не седеше самотен старец с книга, а малък кръг от хора, които четяха заедно, споделяха и обсъждаха своите приключения в света на книгите.

„Четящият човек“ се превърна в символ на крайморското градче. Всички вече знаеха – не е важно колко далеч си отишъл в живота, а колко далеч можеш да стигнеш с въображението си, когато отвори

ш една книга.