Бялата фасада на държавното учреждение привличаше граждани от всички точки на страната. Едни за да си свършат работа, други за да имитират, че вършат такава. А какво по-добро място за такава дейност от наскоро ремонтирана с народни пари сграда на пъпа на столицата? През зимата ти е топло, от новата изолация и климатици, лятото ти е прохладно, пак от тях, а преди и след края на работния ден може да отскочиш в някое от топ кафетата да разтушиш. Това си мислиха много от хората, които прекрачваха прага на учреждението, това си мислеше и Кикимор.
Кикимор беше млад мъж наближаващ тридесетте, с глава във формата на балон и теме, също така гладно. Той често обичаше да прави похотливи препратки свързани с липсата му на коса и способностите му в междуполовото общуване, но не винаги намираше слушатели. Освен с формата и липсата му на коса, лицето на Кикимор се характеризираше и с изразени скули, които го правиха строг според него, което той се опитваше да прикрие с перманентна усмивка.
Кикомор бе не много висок и слаб, като понякога ризите му стояха големи и смешни, но той го преживяваше. Често казваше, че той е оценяван високо не заради външността му, а заради добре свършената работа и това наистина бе така. Вече трета година младият мъж работеше в държавното учреждение и вече беше "старши-специалист", а бе започнал като стажант и преминал през "младши-специалист". Също както в хипермаркета за техника, в който работеше, когато пристигна в столицата. Но това бяха отминали времена. Сега Кикимор беше чиновник. Както казваше баба му на комшиите от родното му населено място "важен човек, държавен".
И наистина важно беше Кикимор да дойде половин час преди всички други на работа, за да може да приготви кафе за началника си. Не, че му влизаше в задълженията или бе пред изгонване, но амбициозния специалист се водеше от максимата- започнали добре деня на шефа, всичко ще е наред. Така и днес Кикимор бе станал в през първи петли, погрижи се за личната си хигиена, задължителна за всеки служител на учреждение, намаза си филия с мармалад, пратен му от баба, пожела приятен ден на огледалото и напусна квартирата.
След това прекара рутинния един час в автобуса, в който пътуваха хората отиващи към завода. Лошите хора, както ги наричаше Кикимор, той не ги харесваше, защото смяташе, че и те не го харесват, беше го страх от мисълта, че ако не бе напуснал родното място и той щеше да работи в подобен гаден, сив завод.
После настроението му се оправяше отново, когато бе в района на центъра, виждаше млади госпожици с поли и костюми, също от институции, да бързат за работа. "Ах, каква грешка правят... да не забелязват лъв като мен" мислеше си весело Кикимор, докато младите се жени го подминаваха, улисани в собствените си проблеми. След това влизаше в хубавата бяла сграда, поздравяваше портиера, за да не си помисли някой, че е подлога на началника и след това хукваше на горе по стълбите, за да не му се налага наистина да си говори с охранителя. "Пък и спорта е добър за лъвовете... лъвовете като мен" мислеше си Кикимор.
Отдел "Административен мениджмънт" гласеше табелата на вратата, която специалистът отвори, неговия офис. На друга табелка от страни гордо се мъдреха няколко имена и сред тях старши специалист Кикимор Мечев.
Кикимор остави палтото на закачалката и се захвана да върши това, което го бе направило известен сред колегите му - кафето.
-О... Кики, направил си кафенце - каза една жена средна възраст, която работеше в съседния отдел.
-Да... денят трябва да започва с усмивка, а какво друго би ти дало такава, ако не едно кафе - каза приповдигнато младият мъж с глава като на балон
След минути още няколко жени се бяха присъединили към тях, свикнали вече на дребните ежедневни гощавки на Кикимор. Сред тях имаше и две млади колежки, които от както работеше на този етаж, Мечев се опитваше да впечатли, той се опитваше да прокара своята лъвска тактика, но напразно... всеки ден започваше стремглаво... черпеше ги с кафе, питаше ги за живота им, харесваше им снимки в интернет, неща които правеше и в хипермаркета, но удрянето на камък бе още по звучно. "Не е допустимо това за един лъв" казваше си Кикимор и опитваше отново на другия ден.
Същевременно денят му протичаше в обработване на документация, но най-болно му беше, че след като я обработи, началникът му се подписваше. Иван Иван-човекът, чийто има стоеше най-отгоре на табелката със служители работещи в отдел "Административен мениджмънт". Смесени бяха чувствата на Кикимор към него. Всяка сутрин лъчезарно той го поздравяваше, носеше му кафе, понякога и сладки, пратени му от вкъщи, а Иван Иванов хладно му отвръщаше с "Мерси, а сега виж онези документи". "Не е обичайно за един лъв да се подчинява, но имам ли избор, по пътя към големите дела и успехи за родината и през папки се минаваше" си казваше винаги старши специалистът, когато бе така хладно отблъснат.
Днес освен типичната си мотивираност и ентусиазъм Кикимор имаше още една причина за радост. Бе с нов телефон, модерен, без копчета. След работа по кафетата ги бе виждал, а в родното си място дори и сметна, че на един виден и активен човек не му приляга да изостава така, а за да знаят, че не е изостанал, Кикимор прекара половината преди обяд в борба с модерната технология, за да уведоми интернет, че и той вече е мобилен, като за да е по-тежко издебна Иван Иванов в обедната почивка и се снима пред неговото бюро - пред шефското, пред своето бъдеще, както бе убеден Кикимор.
След това маркиране на територия в световната мрежа, младият мъж се зае да маркира територия върху женските сърца, като повтори епизода с двете колежки сутринта, но отново без видими успехи. "Кучки" помисли си Кикимор, но реши да не споделя това заключение все още с социалните мрежи, вместо това влезе в тях за да хареса снимки на колежки от вечерното училище, което посещаваше, курс по мениджмънт с английски и компютри. Четири пъти седмицата четири годишен курс, последна година.
Там Кикимор бе звезда, от долните групи бяха чували за него, всички преподаватели го познаваха и споменаваха, ценяха неговата акуратност.
Вече минаваше 16:00, а Иван Иванов отиде при Кикимор и му каза
-Кики, време е вече да приключваме. Ако искаш завърши този доклад, подпиши го, сложи му един печат и тръгвай.
Кикимор Мечев почувства отново желанието за живот от сутринта, бе на крачка да се отврати от света, да реши, че общество не желае лъвове за водачи, какъвто Кикимор определено беше. Но сега тази подкрепа му дойде на време, точно като бе написал "Боря се срещу всеки и всичко с дух несломим, ние дори с окови, няма веч да търпим" в социалните мрежи. Сега ме удостоверил документ, бе направил крачка, един лъв вече разкъсваше конкуренцията си.
Часът беше около 17:30 и Кикимор бе седнал на едно от топ кафетата в центъра на столицата. С него бе и стара добрия приятелка от родното място. Да изпият по едно кафе, да разменят информация и ако заведението даваше възможност да подкрепят някой в беда.
-Как си Кики?
-Много съм добре. Издавам вече актове, очаквам повишение...
-Това е чудесно, а как върви учението
-Много добре, сега помагам на по-долните групи, да може всички да просперираме, за да се развиват едни по ценни кадри
-Чудесно... ние организираме посещение на музей другата седмица и кръчма след това, искаш ли да дойдеш?
-Разбира се, но искам ти да ми сготвиш!
- Ох, Кики... защо?
-Гладен съм! Искам да ми сготвиш!
-Добре, но сега трябва да тръгвам...
След като се раздели с познатата си Кикимор отново започна да се съмнява в отношението на заобикалящият го свят към него. Той правеше толкова много. Правеше кафе на колежките, помагаше им с задачи, разказваше забавни истории, помагаше на колежките във вечерното училище, не бе оставил познатите си, но никоя жена искаше да го погледне като лъва, който всъщност беше. "Дано поне Иван Иванов запази тази положителна тенденция към мен" каза си младия мъж на влизане в сградата, в която посещаваше "Мениджмънт с английски език и компютри". В курсовете Кикимор беше не просто най-можещият, но и най-дисциплинираният. В неговата група имаше друг младеж, на име Цветан, който му бе колега както в вечерното училище, така и държавното учреждение, в което Кикимор се трудеше неуморно три години. За Кикимор въпросния бе поредния столичен дришльо, тъй като го бе видял в неформална атмосфера и то на място неприемливо за Кикимор-градската градина. "Ние служителите сме призвани да сме лъвове, а не някакви размъкнати полухора, които си рисуват и се мислят за много интелигентни... знам го аз този и всички като него".
На края след дългия изморителен ден на труд и учение лъвът се прибираше изморен, гладен и жаден за поне още едно кафе в своята квартира, на крачка да пожали обществото, той с ужас видя профанния му съквартирант как изпуска филия с мармалад върху скъпата риза на Кикимор. Последният пое дъх, изкара модерния си телефон и написа в социалната мрежа "Всички сте против лъвовете, но аз ще спечеля", след което легна да спи.
На сутринта Кикимор отвори очи преди пеят петлите и започна да се оправя, за да може да стигне преди всички в учреждението и да направи кафе...
2013 г.
Вижте и част втора: Г-н Мечев.
© Димитър Момнев Всички права запазени