18.12.2017 г., 17:06 ч.

 Чистилището /плюс Ада и Рая/ - 7. 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
679 1 3
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

ВТОРА ЧАСТ

 

1.

Обърнах се. Двама. Високи, здрави, в черни сюртуци, с леденото изражение на инспектор Жавер – като излезли от филм по „Клетниците“… Безизразни очи, пълно игнориране на света наоколо…

Който също така ги игнорираше. Имаше много минувачи – и всички гледаха някъде настрани. Към небето, към прозорците на къщите, към калта под краката – но не в двамината и жертвата им…

Жертвата бях аз…

Е, време беше да се плаща…

Такъв е светът – възможно е всичко да постигнеш, но в един момент плащаш. Най-вече със себе си…

И обикновено узнаваш, че това, което уж си купил… Просто не си е струвало… Но – винаги късно…

Поисках да кажа думата си в мрачния свят, където царуваше мълчанието. Пожелах да бъда оригинален там, където унификацията е начин за оцеляване. Струваше ми се, че мога да дам нови идеи и мисли – каквито в ледения мрак на примирението не можеха да разцъфнат. Просто смятах, че съм по-добър в  някои области от другите и ето - доказваха ми, че е вредно за съществуването да се опитваш да живееш…

Да, и в ОНЯ свят имаше и някои хора с подобна насока на вижданията за личността и свободата. Обаче – някои… И само с насока… При това готови да следват някого. Но не и сами да мислят…

А, разбира се – налице бяха тези, които веднага са отишли да докладват където трябва за това как аз не правя туй, което е задължително…

И, естествено за човека – огромното мнозинство примирили се със статуквото. Тези, които едно време са смятали робството за нормално и законно. Тези, които са разбирали живота като начин да отнемаш чуждия, да заграбваш, да вървиш нагоре с насилие. Тези, които бяха в калта и протягаха ръце да натопят в нея всеки, опитващ се да се изправи…

Погледнах двамата и попитах:

- Накъде?

Те едновременно посочиха с ръка към появилия се от нищото автобус. Точно копие на заминалия с Пламен. Ожулен, оплескан, ръждясал…

Предната врата се отвори и влязох. Даже не попитах за посоката. Беше ми безразлично. Имах възможност да съм в Чистилището, пренебрегнах я. Защото ТУК ми липсваха неща, които бяха излишни за нормалните хора – свобода, оригиналност, мислене, култура…

Нормалните хора оставаха и щяха да си живеят нормално и без мен. Дори по-добре без мен. Нямаше никой да разбърква понятията, да им показва други пътища. Имаше един път – с табелки, утъпкан, оформен, охраняван. Посоката – накъдето води…

Няма нужда от обмисляне, от анализ, от изводи, от решения…

И най-важното – от поемане на отговорност…

Ето – аз измислих нещо ново, поех отговорността и сега щях да си плащам…

Мъчно ми беше за Юлина. Тя пък защо? Толкова точно отговаряше на стандартите, обаче… Без късмет. Паднах й се аз и ето…

Вратата се захлопна. Чак тогава се огледах. Зад волана седеше фигура – абсолютно копие на двамата арестували ме. Старият автобус не се отличаваше по нищо от пътуващите понякога по градските линии. Седалки, които отдавна са демоде – с железни облегалки, пробити основи от изкуствена кожа, висящи ръкохватки от релсите горе, мътни стъкла…

Двигателят забръмча като отхичав хамалин, заглъхна, после кихна и разтресе автобуса. Потеглихме…

Замислих се…

Към Ада? Няма да се учудя…

Непокорните винаги са били премахвани от масите. Като вредни. Като опасни за създаваното от някого аморфно вещество, наричано общество… Тъй като е общо – средноаритметично, добре омесено, без отличаващи се съставки…

А различните… Убивали са ги, поробвали са, затваряли са…

Важното е хем да им се попречи да променят средата, хем да се даде пример – предпазна мярка срещу появата на рискови умове…

Умове… Водачите на бунтове и въстания са нещо нормално в историята. Ако победят – вземат властта и управляват, повтаряйки в общи линии миналото. С няколко мазки по външния вид на властта. Промяна на терминологията, на въздействията, на общата картина… Без да се изменя основата…

А тези, които виждат и търсят нов свят, нови правила, нови хора… Те са истински опасните… Не се знае какво ще постигнат – анархия, фашизъм, комунизъм… Обаче… Опасен нов свят, в който няма място за досегашните господари…

И тези господари, скоро унищожили стария свят, се страхуват от новото – унищожавайки възможните му причинители… Защото тяхното ново вече е станало старо и е част от статуквото. Поради което вече някъде в дълбините му зреят нови идеи, нови виждания за промяна… Омагьосан кръг…

Много или малко, бях си позволил да се отклоня от пътя. И да потърся – само потърсих, не намерих – друг път…

Мислех си тези неща аз, гледайки втренчено в краката си. Нямаше какво да гледам наоколо – охранителите ми не бяха хора, прозорците бяха мътни, картината отвън до болка позната…

Но… Момент! Как така подът вече не беше опърпан и на дупки, а покрит с килим? И гърбът на седалката пред мен беше станал гладък, лъскав, с красиви шарки?

Вдигнах глава…

Не бяхме вече в мизерния автобус. Седях сам в голяма кола, с хубав салон, в който имаше няколко кресла, както и диван под светлите, красиви прозорци. Отдясно имаше малко барче – отворено, с виждащи се лъскави бутилки, до него хладилник. От другата страна – голям екран, върху който се вихреха старите ми любимци от немите комедии…

Огледах се…

Като че бях на авторевю и разглеждах луксозен автобус, специално изграден по прищевките на супермилионер…

А през стъклата се виждаше асфалтиран път, с красиви горички и полянки край него, стада диви животни – от всички континенти, реки, езера, работещи или разхождащи се хора…

И всички усмихнати…

Къде бях? Къде ме караха?

Като че в отговор на въпросите ми, автобусът спря. Шофьорът, когото не виждах в специалното му гнездо, отвори вратата. Вече не със скърцане и жален вой, а тихо, безшумно, тя се изтегли встрани, на мястото й се спусна лека ажурена стълба…

Подадох глава и се огледах…

Бяхме спрели пред замък…

Не, не какъв да е замък. А познат ми замък – този, който като малък често виждах в съзнанието. И мечтаех някой ден да си намеря. Неголям, с висока кула, три етажа със светли  прозорци, голямо стълбище, широка площадка отпред…

Слязох…

Никой не ме посрещна. Но вратата на замъка се отвори широко и гостоприемно. Тръгнах натам, а в главата ми мислите бяха застинали…

Що за дяволска работа…

В огромната зала също беше тихо и пусто. Но от двете високи врати вляво и дясно, едната беше отворена. Дясната. Там, където в моите представи трябваше да е приемният салон на замъка. Без да се учудвам, тръгнах към нея…

И влязох…

Нали ви казвам – вече очаквах Ада, така че нищо не можеше да ме изненада…

Или поне така смятах…

И се оказа, че съм се лъгал…

В приемната зала гореше грамадна камина. Наоколо – шкафове с книги, висяха прекрасни картини, подредени бяха неголеми скулптури, до прозорците от красиви вази се виеха цветя…

И едното от двете кресла пред камината се завъртя към мен…

- Добре дошъл!

В елегантни дрехи нейде от по-миналия век, с изящно цвете на бутониерата, разпуснал дълга коса…

Пламен…

 

2.

Видях го, в главата ми избухнаха милион въпроси, скептичният ми реализъм надделя и зададох само два:

- Ти? Кой си ти?

Пламен – или който там беше – небрежно оправи ръкава си, изтупа невидима прашинка, взе от мраморната масичка кристална чаша с тъмна течност в нея, отпи и каза:

- Нима не ме познаваш?

- Не! Или по-точно – не познавам този, който се крие зад Пламен…

Той се усмихна, остави чашката и посочи креслото насреща си:

- Заповядай…

А след това добави с известна изненада:

- Така си и мислех. Умен си… Не дотолкова, че да се слееш с тълпата, но си достатъчно умен тя да те намрази…

- И, все пак – казах аз, отивайки към креслото, при което някак си случайно не забелязах протегнатата ръка – Кой си ти?

- Нима не ме познаваш?

Само че бях много уморен, напрегнат, хем ми се спеше, хем от напрежение се бях вцепенил… И с последни сили се хвърлих в челна атака:

- Не!!!

Прозвуча гневно – едновременно с предизвикателство и с отчаяна ярост, последна атака на смъртно ранен звяр…

- Да седнем, ще поговорим – каза той и се отпусна в креслото. Седнах и аз. Голямо, обгръщащо ме от всички страни и заедно с това даващо възможност да виждам наоколо си, меко, удобно, красиво кресло. Каквито би могло да има само в двореца на приказен крал…

- Е? – Погледнах го пак. Пламен, истински Пламен. Но… Но Пламен не пиеше. Дори бира…

Той се разположи така, както истински император би седял на разговор със свой подчинен. Хем стегнат, хем свободно отпуснат. Хем въздействайки с топло внимание, хем строго гледайки малко отгоре. Хем търсейки доверчиво очите ми, хем насочил студен поглед малко над мен…

- Пламен е добре – започна той – В Чистилището е…

- Но тогава…

- Не, не – бъди сигурен, че надали скоро би го срещнал. Чистилището е огромно – колко души мислиш, че е побрало? И как смяташ - че може да се ходи навред, по всяко време? Той е наблизо до вашия район и, въпреки това, няма да го видиш. Както няма да срещнеш родителите си, някои съученици…

- Жена ми? – леко трепна гласът ми…

- Нима не си доволен, че тя е при теб? Да, Юлина е жена ти. Просто и двамата не помните детайлите от миналото, но общото чувство е останало. И да се преродите – пак ще се намерите. Божествена предопределеност или Божествена шега – сам избирай…

- Децата ми? Внуци помня, че имах…

Той се засмя.

- И си умен, и си хитър… Рано е за децата и внуците ти… На Земята е още рано, тук времето е друго, в друго русло, с друга скорост… Ето – научи каквото желаеше…

Отпуснах се. Някаква топла вълна ме заля. Колко много информация за малко време…

Но не разбрах най-важното…

- А ти кой си?

Пак се засмя…

- Мисля, че знаеш… И очакваш от мен потвърждение на усещането си…

Мълчах…

- Да, аз съм… Бог…

Гласът не се промени, видът остана същият, позата, залата… И, все пак – като че прогърмя тежък гръм, а нажежена светкавица ме прониза…

Мълчах…

Трябваше ми време, за да възприема ставащото. Поради което се помъчих да го спечеля с разговор:

- Но защо дойде… дойдохте…

- Говори на „ти“… Аз съм Бог – обръщението нито ще ме впечатли, нито ще ме унизи…

- Защо дойде като Пламен?

Бог леко се завъртя към мен. После щракна с пръсти и във въздуха отнейде се понесе лека музика. Вивалди…

- Исках да те видя по-отблизо. И да разбера какво става във вашия регион, как живеят хората, има ли промени…

- Но… Ти си Господар на света, ти имаш толкова задачи… И да отделиш за мен три дни…

- Не са само три… Малко наблюдение преди това, разговорите по телефона, уреждане на замижаването на Всевиждащото око, повредената печатна машина, за да получиш бяла хартия, отклоняването на куп доноси срещу теб…

- А аз се чудех…

- Така е… За чудене си е…

- Но защо? Защо си оставил Земята, Рая… И Чистилището, както разбирам… Заради мен…

- Пропусна Ада… - той се засмя весело…

- И Ада?

Бог ме погледна иронично. После махна с ръка:

- Отпусни се! Има да водим дълъг разговор, ще се схванеш от напрежение…

Аз вече се схващах…

- И така… Поред… Питаш как може да се занимавам с теб – една човешка прашинка, когато трябва да съм зает с цялата Вселена… Нали не мислиш, че само вашата Земя е с претендиращи за връх на природата бозайници?

Поклатих глава. Даааа… Ставаше много сложно…

И стана още повече…

- Аз съм Единствен… Един… В много лица – за вас… Едновременно съм Аз! Само Аз… За вас съм Бог отец, Бог син, Бог дух. За други съм Аллах. За трети – Саваот. За останалите – всички богове – някъде един, някъде цяла плеяда… Свобода – който както иска, така ме назовава. И свободно интерпретира това, което смята за мои послания…

- Как? – от изненада аз се полуизправих – Как така?

- Виждаш ли – нещата са прости и сложни. Аз създадох хората. И те ме виждат в себе си. Какъвто ме виждат – такъв съм пред тях. Макар че съм си Аз – само Аз… Преди хилядолетия ме виждаха като цял божествен род. Този…

Стреснах се. Внезапно залата се изпълни с хора. Високи, стройни, в древни облекла – кой в тога, коя в сложна рокля. Видях жена-воин, куц ковач, бърз младеж в обувки с крилца, певец с лира, възторжен воин, девица с лък в ръка…

Боговете…

Разпознавах ги – класически образи…

И заедно с това трепвах при извръщането си към нов бог или богиня…

- Това съм Аз… - чу се гръмък рев в залата. Десетки гласове, слети в един. И пак един – спокоен, стегнат, леко студен:

- Цял Пантеон. А всички съм Аз…

- Но… Как?

Бог се разсмя:

- Всемогъщ съм, нали? Значи мога да съм много богове в едно. Мога да съм едновременно пред милиони хора. Мога да съм във вида на желания техен бог – когото очакват. Де в горящ храст, де само като глас, де като движеща се статуя…

- Не е ли трудно?

- Пак забравяш – говорим за Мен. Не за някоя човешка прашинка…

И тук въздъхнах неволно…

- Сигурно не ти е леко…

Настъпи тишина. После Бог тихо каза:

- Мислех, че съм те опознал, а… Не очаквах съчувствие… Някак си мило е… Но и обидно… Защо да ми е трудно? Аз мога всичко – стига да поискам. Така че…

- А Сатаната? Та ти винаги трябва да си във война с него…

Пак замълча. После ме погледна:

- Май все още не разбираш. Аз съм ВСИЧКО… И Сатаната…

Тук беше време аз да помълча. Да помисля, да се опитам да схвана парадокса…

- Ти си Злото и едновременно с това ни браниш от Злото?

Бог се разсмя:

- Да ви браня? Защо? Аз съм ви дал възможностите. А Злото е само изпитанието. Ако искате и можете – използвате възможностите. Ако не искате – значи не можете… Злото не е константа. Злото е избор. То е пред теб – ти избираш. Приемаш или не… Аз само присъждам резултата…

Вратата на залата се отвори и в нея се вмъкна малко сиво коте. Пухкаво, нежно. То бавно закрачи под омагьосания ми поглед, скочи на облегалката на креслото, спусна се върху краката ми и се сви на кълбо…

Гледах и мълчах…

- Е?

И разбирах, и не можех да повярвам…

- То ли е, Боже?

Нямаше нужда да поглеждам към него. Очите ми не се откъсваха от котето…

- Какво стана с него? – попитах с пресъхнали устни…

- Нищо. Нормален котешки живот. Порасна, тичаше по махленските котки, остави след себе си куп котенца, умря вече стар котарак – просто силите му изтекоха…

- Ти знаеш…

- Зная… Бях и там…

- Господи, цял живот съжалявам…

- И това зная…

- Беше лято. Пети клас. Скучно ми беше. Котето се въртеше наоколо, дадох му хляб и го хванах. А после…

- Кажи…

- Опитах се да го обеся… Със сезал, в хамбара. То риташе и аз го пуснах… А то пак се погали в краката ми… И аз се разплаках…

- Да…

- Цял живот влача веригата на тоя спомен. И не мога да го изчистя от съзнанието си. Имах после доста котки. Обичам ги тия животни. Но – все за това коте се сещам…

- Правилно! Грях… И разкаяние…

- За едно коте?

- За един живот!

 

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

А работите се оказват...

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не зная, не зная, Мариана... Интерпретациите са на читателите, аз просто разказвам...Разказвам това, което съм видял сам - в реалността ли, в съзнанието ли, в друг свят ли... Не зная вече. И, за да не се обърквам - не се и питам...
    Благодаря!
  • Благодаря!
    Но не гарантирам, че е игра на въображението. Ами ако е видяно и преживяно?
    Ха сега, де...
  • Прочетох на един дъх и двете части, Георги. Дотук ме въведе в един свят, който всеки си представя по различен начин. Хареса ми твоят поглед, звучи реалистичен, макар да е игра на въображението.
    Освен това, срещата която всеки един вярващ е изобразявал в съзнанието си, но малко се осмеляват да опишат на хартия е някак съвсем в реда на нещата. Невидимото присъствие на Съвестта в диалога е узряване и изчистване от грешките, с които всеки един от нас е наситен.
    Поздравявам те и те чета с интерес. Хубава вечер!
Предложения
: ??:??