11.04.2019 г., 12:14 ч.

Чо Чо Сан от Враца 

  Проза » Разкази
780 4 3
3 мин за четене

 

 

                                                                 Из цикъла "На турне"

 

Момера беше хубава още като момиче, а сега и като млада жена – гъсти черни коси, черни очи, малко носле , изписани устни. Малко по-висока от общоприетата хубост за висока жена, тя компенсираше тази си несъвършеност с кръшна талия и дълги крака. Момера – или Мими, както я наричаха майка ѝ и леля ѝ, свиреше на цигулка и според тях двете Мими беше световно добра цигуларка. Нищо, че след като се изучи за тая трудна професия се озова отново в местния оркестър на родната Враца. „Тя, нашата Мими не може без нас и родното си място, затова се върна, а толкова много я искаха в София” – редяха в хор двете сестри. Мими не се косеше от хорски приказки, а от внезапно пламналата любов с първия флейтист Валерко. Ожениха се, родиха си детенце, следвайки обичайният ход на съдбата. Но се появиха несходства в характерите, които изостриха отношенията им дотолкова, че се разделиха. Мими плачеше вечер, Валерко – рано сутрин. Напусна Враца, заби се в някакъв непознат далечен град, сам, със снимката на красивата Мими. Тя си изплака очите за него. Майка ѝ и леля ѝ, я успокояваха, че друг, по-добър от Валерко непременно ще се появи, но Мими тъгуваше безпаметно. В самотията си хукна по турнета – денем усмихната и чаровна, нощем редеше сълзи за Валерко и си мислеше, че си е една истинска Чо Чо Сан, щом го чака толкова години. Мимоходом прекара малка любов с патравия Любо, който пък се втурна да си прави операции, но се изгуби за света потънал по безкрайни болници и санаториуми. Мими го забрави бързо и отново извади сватбената си снимка с Валерко. А той, най-добрият флейтист на България, изнемощял от мъка, се залюби с малкото девойче Дора. Какво друго да направи човек затънал в самота в някакъв непознат студен град. А Дорчето – ах, тази Дорче, на годините на сина му, се оказа истинска хитруша. Тя го обсеби и за по-малко от година той вече не можеше без нея. Е, и тя беше с черни коси, черни очи и малко носле, но оказваше благотворно влияние върху избухливият му нрав, както говореха колегите. Дорчето си знаеше , че е средна ръка флейтистка и нямаше никакви шансове за нещо повече от втора или трета партия, а Валерко беше известен и в очите ѝ той беше нейният паспорт към чужбина. Така и стана – поканиха Валерко на турне, но той постави условие, че тръгва само с Дорето. Тя винаги беше мила, усмихната, галеше го неволно по ръката, по крака, а Валерко затъваше в перушините на сметкаджийската любов. Той дори не усети кога с Дорчето започнаха да се обличат еднакво – черни клинчета, черни „колежански” обувки, черни блузи, зелени якета, „жокейки” на главата и чанти-диагоналки. Така и тръгнаха по пътищата на Европата. Никой не знаеше как ще завърши всичко това, ако на турнето не се озова и красавицата Мими. Когато се видяха с Валерко истински огън се изви между тях, но Дорчето се погрижи всички да разберат кой владее сърцето на първия флейтист. А Мими изплака всичките си сълзи и тръгна за първия си спектакъл с каменна физиономия. Да, заглавието беше „Мадам Бътерфлай” и за Мими дори в това съвпадение имаше нещо съдбовно.

Турнето се търкаляше с всичките си радости и неволи, скришните погледи между Валерко и Мими и лъжовните дорини ласки. До вечерта, когато Мими се появи на спектакъл с нова копринена черна блуза и лачени обувки. Когато Валерко я видя – зяпна. Дорчето залепи устни в неговите, но той не усети нищо, гледаше в захлас красивата Мими. Изсвири три грешни тона и изпусна две встъпления. В паузата след първо действие Мими се наведе да оправи пулта си, блузката ѝ се вдигна леко и разкри красиво дантелено бельо. Валерко не разбра как скочи и я прегърна. Когато се изправи Мими застина да не развали магията на дългоочаквания миг. Публиката видя тази прегръдка и започна да ръкопляска. Дорчето гледаше невярващо, прибра си флейтата и никой повече не я видя.

А Мими и Валерко продължиха заедно.

 

За всички, които казват, че бивши съпрузи могат да се разделят и да си останат приятели – не могат, наистина, защото когато се срещнат всеки си мисли: „А в оная нощ когато…”

© Нина Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубав разказ!
  • Така е.Или непремирими врагове.Или Любов -жива и: докато смъртта ги раздели!
    Колко неангажиращи изглеждат нещата отстрани,но ни хвърлят в размисъл...
    Харесва ми!
    Поздравления,Нина!
  • Ах, тази любов.... слепи ли сме - тя е двигателят на всичко в живота ни! Чудесен разказ!
Предложения
: ??:??