Всяка прилика с лица и събития е случайна

Смрачава се. Крача по заснежената улица и наближавам постройката. Мой дом, моя крепост. Много си се окопал в тия преспи, едва те намерих. Добре, че поне едно от десетте ти очи свети – прозорецът на приземния етаж. Сврели сме се в бечовата стаичка, че уж по-закътано. Що ли ми беше къща с десет прозореца? Навремето жената като рече – “Не ти ща апартамента, продавай и да си купим къщичка с много прозорци, та слънцето да не излиза от стаите!” Е, хубаво, ама де го слънцето. Да си платила за слънце? Не си! Е, тогава не мрънкай, а стискай зъби в беч три на четири с 60 ватова крушка. Толкова можеш да си позволиш.

Чак не ми се прибира, като знам, че ме очаква дежурният ù въпрос: “Намери ли?”

Не ми се прибира, ама като няма и къде да отида.

А и се надявам на нещо. Уж!

Мой дом, моя крепост. Що ли си нямаш крила. Вместо десет ненужни прозореца, чифт крила. И да литнеш. И да ни махнеш от тук. Да полетим към някой друг бряг, към друга земя, където ще ни искат и нас, обикновените, земните, нетърговците, небизнесмените и неполитиците. И да не се чувстваме неканени гости в собствеността си.

Айде сега, без мечти, ако може! Няма вече безплатни такива, реклами не гледаш ли? Всичко красиво си има цена – в лева и евро. Ако позвъниш веднага, получаваш три вместо две. Едното подарък. Ама като нямаш и за едно…

Тогава просто си отръскай ботушите от снега, лепвай усмивката на лицето и влизай.

- Добър вечер! – поздравявам и от ентусиазма в гласа ми, чак ме хваща страх.

Жена ми се е зачела. В скута ù вестник, в ръката ù дебел флумастер. Чертала е кръстче до кръстче. Грозна картина върху тънката хартия. Като гробище от задраскани надежди.

- Добре си дошъл, скъпи! - вдига очи от страницата с обявите и се опитва да скрие, зад уморена усмивка, бърза въздишка. - И днес нищо…

- Е, утре може пък и да излезе – опитвам се да я ободря.- Ще излезе, сигурен съм!

Сядам до нея, прегръщам я. Мълчим. Преди говорехме много, за щяло и нещяло, дори само заради нуждата да чуваме гласовете си. Неусетно през годините се научихме да говорим само ако имаме какво да си кажем. Нещо като: ” Честита първа рожба!” или “Добре дошли в новия дом!”

Само че тия неща вече са изречени. Рожбите станаха деца, децата отраснаха, облякоха се с перушина и поеха пътя си. На тях не са им нужни крила, защото всеки млад може да лети. И да обикаля, търсейки щастие. Домът с десетте прозореца, в които слънцето все по-рядко наднича, остарява заедно с нас.

Седим, топлим длани на еднореотанова печка “Лъч” от зората на човечеството и слушаме телевизора. Нямаме кабелна, хващаме само национален ефир, че нещо му изгоря и се чува само звук. Цената за ремонта отговаряше на стойността му като нов, та се наложи да се откажем. Техникът се ядоса и го заряза така – с отворен капак. Било добре за охлаждането. И поради липса на прегради, виждаме как малко паяче си е оплело паяжинка между разните му там диоди, транзистори и съпротивления. Така изкусно и добре си я е изплело, че хич и не му пука за законите на електричеството. Разхожда си се без страх нагоре-надолу и тъче ли, тъче нови нишки. Дебне мушици, ама откъде в тоя студ. Няма. И не знам защо ми заприличва това паяче на едни други, огромни дебелооки паяци, навреме възползвали се от отворения заради ремонт капак на държавицата ни, и изкусно са се облагодетелствали с постове и кресла, заобградили са се с лобита, издигайки фалшиви лозунги и обещания. И тъкат ли, тъкат за сметка на все още изобилстващите глупавите мушици.

Печицата нагрява пръстите ми дотолкова, че да си запаля цигара. Докторът каза, че може по една. Някога дедите ни са превърнали немотията и липсата на техника в майсторлък - от ръчно нарязан тютюн да си свиват цигарки. По-късно някой умен паяк се е усетил и е построил фабрика, превръщайки майсторлъка им в печеливш бизнес, при който нискокачественият качак се превръщал в добре оформени, ароматизирани, поставени в пакети и кутийки папироси. Народът бил доволен, защото хем качеството се подобрило, хем и си продавал реколтата, хем пък от парите му оставали и за хляб, и за сирене, па и за бонбони на децата. Днес обаче, кутия цигари е колкото половин надница и то при условие, че имаш работа. Та волю – неволю се връщаме към миналото. Но паяците бързо усетиха, че народът масово си свива, та и нарязаният тютюн оскъпиха. Защото това им е задължението – да следят къде какво, да плетат паяжините си и да докладват на по-големите паяци, в чиято мрежа са те самите, и без които не биха могли да съществуват, а ония съответно тихом-мълком, да вдигат цените.

Да запролети, здраве и живот, решил съм зад къщата да сея от тая култура, до петте корена домати на жена ми. Детските люлки ще махна, мислех за внуците да останат, но дъщерите ми са категорични – “Деца ако ще раждаме, няма да са на тая държава, защото не ги заслужава!”

Катерушката също ще съборя. Ако реша да се беся, ще си намеря по-високо място.

Мъчно ми е като си помисля, че в двайсет и първи век ще сме принудени да се хванем за ралото и мотиката, но паяците се стремят или да ни изселят от тук, или да направят допотопният начин за изхранване на дедите ни съвременна необходимост.

И докато перушината на младите ще обгаря в опитите им да достигнат слънцето, ще падат и стават, но все таки, с упорството на незнанието ще продължават да опитват, на нас, изминалите вече тоя път, май не ни остава друго, освен да запретваме ръкави и да си припомним историята. А и не искаме да се местим, не искаме да бягаме от татковината и да разнасяме по света и без друго болните си, останали без здраво място от рани тела.

Докато предъвквам горчиво-киселия-лютив дим из устата си, гласът на жена ми ме настига:

- Днес се обади оня, твоят човек.

- Така ли!? – радостно възкликвам. Знаех си! Знаех си, че ще се обади!

И се взирам в очите ù. Боже, кога толкова много бръчици са се появили около тях, а косите ти, сякаш снежец ги е ръснал, и в снагата си малко понаедряла, но си по-женствена от всякога. И те обичам. Толкова много те обичам!

Не ù го казвам, разбира се, защото както съм се разпалил с тоя младежки устрем, току-виж ме повторил инсултът. И ме изпълва лъч надежда. Ето на, обадил се е човекът, можещият, силният, който ми препоръчваха, само той може да помогне да се излезе от безработицата. Нищо, че държавата е в криза, не е ли и семейството част от тая държава, има ли криза в семейството, има и в държавата, взаимосвързани са нещата, знае той кому да помага, молодец! А и връща вярата в доброто, виждаш ли, светът не е само измама и корупция, не е само мошеници и търгаши, имало и добри хора. Значи можело и човек за човека да е брат, не било просто приказка…

Продължавам да я наблюдавам, а от вълнение ми е трудно и да дишам. Ама, а кажи бе, жена! Какво ти каза?

- Така, де. И знаеш ли какво ми каза?

Гняв ли усещам в думите ù? Гласът ù набира инерция, скача в по-висока октава, стига почти до кресчендо. Познавам тия нотки на раздразнение и обида:

- Какво ти каза?

Жена ми замълча. Може би за да се успокои, а може би напрежението ù бе дошло в повече и думите просто останаха на изчакване в устата ù. В тоя страшен миг на тишина, в който жуженето от реотана на “Лъч”-а единствено изпълваше стаята, иззад чегъртането на паячето в телевизионната кутия, се чу гласът на диктора:

- …  мисля, че народът трябва да се успокои! Да се мисли по-позитивно, да сме изпълнени с повече вяра и оптимизъм…

- Каза ми – върна ме в студения беч гласът ù, - че може да ми осигури работа след два месеца…

- Как!? Защо след два месеца!? Ние имаме нужда от тази работа сега, а не след два месеца!?

До тук бяхме с надеждата.

- Така каза…

- По дяволите! Не мога да повярвам! Та той лично ми се обади, като е разбрал за проблема, държеше да се чуем на всяка цена, обеща ми! Имал големи възможности, в няколко сфери... Обеща ми!...

- Обещал ти, ама, на! След два месеца…

- … двайсет дни го чакам - "а днес, а утре, а в сряда, а в понеделник, а другия петък" Повярвах на обещанието му…

- Нищо, скъпи! Продължаваме с обявите във вестниците.

- След като не може да помогне, защо обещава?! Това не ми е ясно?! Защо?

- Успокой се, де! За пръв път ли се чувстваш измамен?

- Писна ми от лъжи!

- А, де! На мен викаш “спокойно”, а ти палиш!

- Политици!... Пту!

- Не плюй на пода!

- Не ги е срам!

- Пенчо, с инсулт си! Успокой се!

- Лъжци!

- Я си полегни! Ела, ела ще те завия, след малко започва и филмът, ще го слушаме, ще заспиш… Помниш ли…

- Аз тоя филм, жена, съм го гледал вече! Не ща и да слушам!

- … преди години, помниш ли, ти ме накара да изкарам тия курсове, освен двете средни, които имах…

- Помня! И какво!? С две средни и квалификация, и стаж на всичкото отгоре, днес ако не си на двайсет и пет и нямаш човек, си никой! Не го ли разбра!?

- Хайде, хайде! Не бъди черноглед! Все ще се намери нещо… А може би – колебливо ме погледна - е трябвало да му обещаеш нещо?

- Какво да му обещая?

- Ами нещо, почерпка, някой лев, знам ли… Защо наистина е обещал помощ?

- Бе ти луда ли си! Няма ли да го е грях да вземе от сиромаха!?

- Такива хора ни срам, ни грехове имат, Пенчо. Ние сме грешните и трябва да се срамуваме от това, което сме…

- Че какви сме? А? какви сме ние?

- Ами такива, на! Обикновени…

- Обикновен значи ли простак? Или недостоен? Или смотаняк?

- Хайде, успокой се! Моля те! Ще се оправим и без такива “помагачи”

- А толкова му вярвах! Брех!

- Пенчо, ще ти донеса хапчетата, тревожиш ме!

- Бесен съм. И ако от хапчетата мога да се напия и да забравя, донеси ги.

- Е, няма как да се напиеш от лекарства. Не и от тия.

- Тогава, донеси ми от другото, от баща ти дето е.

- Пенчо!

- Не ме пенчосвай, донеси!

НА СУТРИНТА

Спал съм непробудно. Ставам, а в главата ми ечи гласът на диктора: “Да бъдем позитивни” Аз съм настроен позитивно. Кой каза, че не съм!?

И излизам на терасата:

- Здравей, свят! Здравей, живот! Аз съм Пенчо и съм снощен! Познахте ли ме?

Мълчи светът. Мълчи, окъпан от лустрото на непорочен сняг навалял през нощта. Острите ръбове на оградата са меко заоблени, люлките на двора са като огромни кресла, застинали в очакване на малки палавници, които да ги разринат с шепички и да раздвижат железните им стави. Катерушката комай стига до перилата, една крачка и съм на върха ù. Съседните къщи изглеждат като старовремски юнаци в огромни бели ямурлуци, сгушили глави един към друг, предавайки си на ухо новината, че пролетта идва. Скоро. След някакви си два месеца.

Какво са два месеца! За хората на топло, зад бюра и лозунги – нищо работа. За останалите – кой ви е крив, че не се възползвахте от отворения капак на телевизора?

Но съм позитивно настроен. Въпреки всичко. Толкова позитивно, че решавам да гръмна с пушката. Ей тъй на, за кеф!

В бързината вземам патрони за дребен дивеч. Е, те са и по-евтини, пък и няма да трепя никой!

Чувам, че се отваря пътната портичка. Взирам се.

Не може да бъде! Снощи пих само чашка от лекарството на бабалъка, за да виждам диви кокошки. Ами да! Не може, ама може! По неразринатата пътека пристъпва бавно и изтежко едър екземпляр от споменатия пернат вид.

А сега де! Ела ми, ела! От Коледа до днес, почти месец сме на хляб и маргарин. Вдигам пушката. Прикладвам. Прицелвам се. Нещо не ми е както трябва. Мушката виждам размазано все едно е на километър от мен. А съм добър стрелец, няма начин да пропусна… Не!... Замъглено ми е… Разтърквам очи, трия шепа сняг върху лицето и мисля позитивно за къкрещата на газовото котлонче тенджерка, с врящото, оскубано, изчистено и добре ухаещо пиле. Преглъщам. Ще се удавя от слюнката. Ама не виждам! Не виждам… Какво ми е? Какво съм… Ох! Очилата беее…

Тичам като луд, трополя из хола, ровя из чекмеджетата, разпилявам ги по пода, дрънчат счупени стъкларии, жената нейде отдолу вика:

- Пенчо-о-о-о, някой звъни-и-и-и…

- Звъни ти мозъкът и изпотрошените чаши, къде са ми цайсите бе, жена, къде са?

 Оп! Ето ги. Тц!... Не са тия… На тъщата са… Ама нема време да диря другите, слагам ги и… О! Май съм за смяна на очилата. Тия ми паснаха идеално. А си мислех, че са за седемдесет годишни… Връщам се на балкона… Къде ми е птичката?... Къде ми е вареното?... Къде ми е банкетът!?... Няма го!... Отлитнал?…Мамка му!... Как можах да го изпусна!

- Пенчо-о-о-о, в банята съм, не чуваш ли, че някой звъниии… - долита пак отдолу.

Ай, мама му стара!

Поглеждам и изведнъж осъзнавам, че тия стъпки по снега не са от никаква дива кокошка. Ех, тия очила! Това са стъпки на паяк! Огромен мазен паяк. Дебелоок и всепоглъщащ. Не знам как е намерил пътя до дома, ама няма лесно да си излезе!

Е сега вече съм истински бесен. Какво дири тук! Аз си имам един в телевизора. Друг не ща! Аман от паяци и паяжини. Омотават те и после…

Втурвам се обратно в хола, трополя и събарям всичко по пътя си. Къде са ми патроните за едър дивеч?... Къде са?... Жена, мама му стара, сега ли намери да се къпеш! Къде си ги навряла тия патрони… Война да стане, аз докато презаредя, ще свърши… Патроните… Патроните… Ха! Ето ги!

Зареждам трескаво. От бързане или от студ, пръстите са непослушни, изтърват. Що ми е толкова студено? С два пуловера, три чифта долни гащи и едни наполеонки, шапка -  ушанка, шал и ботуши, а цял треперя. Ако имаше отопление, може би нямаше да се треса като херинга в празна кутия. Ама за да има отопление, трябва да има пари за сметката, а за да имам пари, трябва да…

Трябва да се спазват обещанията, мисля си аз. Но докато съществуват паяци, няма как да стане… Така. Заредих! Сега – прицели се добре! Затаи дъх и преди да натиснеш спусъка, не го изпускай… Така е добре! Огън!... Огън бе!... Тоя що така ме гледа и вика “Пенчо! Пенчо”!?

- Пенчо! Умря ли бре, човек! Пенчо, скъпи, събуди се, моля те!

Отварям очи. В беча съм. Няма заснежен двор, диви кокошки, огромни паяци. Само разширените от уплаха очи на жена ми. Цялата е в пяна, излязла е от банята и ме тресе, чак костите ми тракат.

- Полека бе, жена, изпадаха ми пломбите – мърморя и търся опипом по шкафчето. В ръката ми попада кесийка качак, ситно нарязан, ароматизиран. Засилвам го към ъгъла на стаята, там едно време имаше кош. До тук с качака! Баста!

Най-после се докопвам до хапчетата, за да  глътна поредния ден живот. Дано не е последният.

- Какво полека! Десет минути те будя, не ставаш! Изплаши ме.

- Е, за какво съм ти притрябвал толкова рано, на царевицата ли ще ходим – мърморя, а в главата ми оня звън, който преди малко не чувах.

- Как за какво! Бягай да вземеш вестник с обяви, докато не са свършили!

- Ох, верно. Те днес доста се харчат, не мислиш ли? – ставам и си нахлузвам шапката, шала, ботушите. - Нещо ли звъни, така ли ми се струва?

- Звъни ти, пак си вдигнал кръвното! Ще се харчат още малко – изгледа ме съвсем сериозно жена ми. – Докато все още има кой да ги чете. Скоро ще си останат тук само обяви, реклами, пълни магазини и шепа тунеядци…

- И празни градове – допълвам тъжно.

- … да са им от хак! – дочувам гласа ù от студената баня. Чудя се на акъла ù, как може да се къпе при минус двайсет...

Навън вече, мъчейки се да оцелея по неразринатата улица до вестникарската будка си казвам, че ако все пак някъде я поканят на интервю, ако не на младост, поне на чисто да им ухае. Язък ти за двете средни, Калинке, и за след дипломните квалификации. Язък ти и че си майстор в занаята. Колкото пò те бива за работа, толкова пò няма да те наемат, защото си нямаш човек. Така било е, така и ще си отиде. А ония, дето лъжат и ограбват надеждите на хората, и то не за апартамент или кола, не за престижна службица, а за правото на труд, им се чудя как вечер, след толкова празни обещания, се прибират в домовете си и спят спокойно.

Но съм позитивно настроен и се радвам, че всичко одеве е било само сън и не го застрелях оня паяк. Защото насоча ли пушка към някого, това означава обещание. Обещание, че ще го гръмна, дори да съм с очилата на тъщата.

А аз си спазвам обещанията. Винаги! Или не ги поемам, ако не съм сигурен!

И защото, за разлика от някого, после няма да мога да спя.

Качак – долнокачествен домашно нарязан тютюн

Румен Романов

30.01.2010