Когато беше съвсем малък никой не подозираше за това. Вероятно защото децата винаги са твърде спонтанни и искрени в реакциите си, понякога повече, отколкото на възрастните им харесва.
Чак когато тръгна на училище, малко по малко започна да буди недоумение и сред съучениците си, и сред учителите. Децата му се подиграваха, намираха за твърде глупаво да си признаеш например, че не си успял да разбереш някоя задача, и за това не си се справил с домашната си работа. Учителите реагираха различно – някои толерираха искреността му, насърчаваха го да бъде по-старателен и отделяха време за да му обяснят неразбраното. Но повечето приемаха думите му като опит за оригиналничене, дразнеха се от тази толкова неочаквана откровеност и реагираха остро. Обикновено му пишеха слаби оценки или викаха родителите му на разговор. С една дума – гледаха на него с много лошо око.
От само себе си се разбира, че той израсна затворено и мълчаливо момче. Такъв си остана и като по-голям – намираха го за особняк, а всеки опит да се разговаря с него рано или късно завършваше печално. Все се стигаше до момент, в който някоя неудобна истина бодваше някого, и колкото и добронамерен да беше той, ако не избухнеше гневно, то поне се отдръпваше.
С момичетата положението беше още по-трагично. С тях и без друго му беше много по-трудно да общува, ужасно се притесняваше – струваха му се едновременно загадъчни, интересни, но и някак опасни. А вече си даваше сметка, че без самият той да подозира как и защо, думите му, казани искрено, честно и откровено, се насочват срещу самия него, дори и когато е изпълнен с най-добри намерения. Всъщност точно в такива моменти, когато чувстваше някого по-близък и се опитваше да му го покаже, ставаше най-зле.
С времето доби достатъчно опит за да си направи някои изводи, и те никак не му харесаха, но разбра, че няма друг избор. Опита да бъде като другите – да преиначава някои истини, да ги моделира мъничко, за да ги прави по-лесно смилаеми, или просто да ги премълчава. Много се надяваше, че ще успее – всички го правеха с такава лекота, това си беше просто естествена, даже необходима част от нормалното общуване. Само че на него никак не му се получаваше. Нещо по-силно от благородните му намерения отказваше да преиначи или да спести онези негови думи, които най-старателно се мъчеше да прикрие. Понякога в опитите си да го направи се стигаше до нелепи и конфузни ситуации, оплиташе изреченията в неразбираеми словосъчетания, от които изобщо не можеше да се измъкне, пелтечеше и се изчервяваше. На моменти направо изпитваше физически дискомфорт от това.
Разбира се, пак по тази причина много трудно си намери и работа. Че кой нормален, уважаващ себе си работодател иска в екипа си човек, който да казва само истината. Така че стигнеше ли се до събеседване, работата беше обречена, и той съвсем беше изгубил надежда. В крайна сметка назначиха го временно след дълги перипетии, и то само защото работодателят се нуждаеше спешно от човек с неговите познания. Той се справяше чудесно с работата си, но не си правеше излишни илюзии. Знаеше, че и тук го смятат за особняк, който страни от всички и не се вписва в колектива. Защото той беше потърсил спасение в мълчанието - последното убежище, което бе открил за себе си. Предпочиташе да го мислят за странен мълчаливец, затворен в някакъв свой си свят, за човек студен и надменен, недопускащ никого до себе си, отколкото да вижда разочарованието в очите на хората. А сред тях имаше и такива, с които би се радвал да бъде по-близък, виждаше, че са мили и внимателни към него, че се опитват да го предразположат.
Избягваше ги, а сърцето му се късаше, и проклинаше своята странност от дъното на душата си. Толкова много искаше, о, какво не би дал да бъде един от тях – най-обикновен човек, който да живее обикновения си живот като всички останали. Толкова му липсваше човешка топлина, споделяне, завиждаше на хората край него дори за ежедневните, неангажиращи разговори, дори за небрежните закачки и мимолетните усмивки, които разменяха помежду си. На моменти беше готов да пренебрегне своята предпазливост и да се включи – ей така, спонтанно и лекомислено, да се посмее с тях, но страхът от последствията веднага го сковаваше.
И точно когато беше най-отчаян в живота му настъпи промяна.
Отначало дори не забеляза, но после започна да усеща погледа ù – беше почти като физическо докосване. По два пъти на ден минаваше край малкият красив цветарски магазин – сутрин, когато отиваше на работа, и надвечер, когато се прибираше, но нито веднъж не бе имал повод да се отбие, нито пък да се загледа в младата продавачка. Но когато я забеляза онази вечер не успя да откъсне очи от нея. Нещо повече, почувства такова неудържимо привличане, че така и не разбра как се озова пред нея и додето се усети, даде всичките си пари за цветя. За първи път му се случваше да изпитва нещо подобно, беше ужасно смутен и се почувства пълен глупак с всичките тези цветя в ръцете, които изобщо не знаеше какво да прави и защо изобщо ги купи. В крайна сметка просто си тръгна, по-точно направо избяга, проклинайки наум нелепото си поведение. Закле се никога повече да не минава оттам. Момичето беше прекалено хубаво и мило, това беше основателен повод да стои далеч от него. А освен това бе убеден, че се е изложил достатъчно.
Точно толкова твърд и категоричен бе и на другата сутрин, когато краката ми сякаш сами го поведоха нататък. Истината беше, че тя не излизаше от мислите му - толкова нежна, изящна и сияйна, като че бе оставила своя отпечатък завинаги у него. Тя го посрещна все така мълчаливо усмихната, но грейналото ù личице изпълни със светлина целият му ден.
Навик му стана да се отбива редовно и му допадаше, че тя е толкова мълчалива. И една дума не му беше казала за тези няколко срещи, и макар това да го озадачаваше, по-скоро го успокояваше и го караше да се чувства малко по-уверен. Което обаче не му пречеше да продължава да купува цветя – не знаеше какво друго да предприеме, беше много неопитен в този вид отношения.
Една вечер отдалече видя, че при момичето седи възрастна жена, и се поколеба дали да се отбие. Но тя му махна и го повика веднага щом го зърна. Старата жена го гледаше с присъщото за възрастните хора откровено любопитство, а после се усмихна:
  - Внучката ми каза, че сте редовен клиент. И че приятелката ви трябва да е голяма щастливка, щом ù купувате толкова много цветя.
  - Нямам приятелка – разбира се веднага отвърна той – Цветята ги купувах защото... внучка ви много ми хареса.
Забеляза, че старицата обяснява нещо с жестове на момичето, а после се обърна към него.
  - Казва, че и тя много те харесва.
Той се смути, най-малкото това очакваше да чуе. Никой досега не му беше казвал нещо подобно, камо ли момиче, което така го привличаше.
  - Сигурна си разбрал – глухоняма е. Но ако ти й говориш, може да чете по устните ти.
Той долови изпитателния ù поглед. Изглежда се притесняваше как той ще приеме това. И грейна като слънчице, когато видя усмивката му. Искаше му се да я докосне, погали, да усети крехката ù топлинка и нежността ù, но не посмя заради старицата.
В следващите дни установи, че никога не му се случвало да се чувства така свободен и щастлив с двете жени. Можеше да разговаря спокойно, за първи път не се страхуваше от думите, които изрича, и сам се чудеше на това. Те го насърчаваха, открито показваха радостта си от присъствието му и времето с тях неусетно летеше. По някое време възрастната жена започна да ги оставя сами, а той се научи да разбира своята малка приятелка без думи. Достатъчно му беше да се вгледа в изражението на лицето ù, в очите ù, езика на тялото ù говореше вместо нея. После ù помагаше да подредят цветята и да затворят магазина, разхождаха се и я изпращаше до вкъщи. Но не можеше да ù се насити – липсваше му от момента, в който се разделяха, макар да знаеше, че още на другата сутрин ще я види.
И една вечер ù го каза. Нямаше намерение да говори за това, но както обикновено се случваше при него, думите му сами се изляха, и веднъж започнал, вече не можеше да спре. Никога не бе изричал нещо по-красиво, устните му не познаваха вълшебната мелодия на любовното признание, но сърцето му говореше вместо него. За това и не разбра защо очите ù потъмняха от тъга и се наляха със сълзи. Поиска да я прегърна, но тя се отдръпна и му обясни по своя си начин, че се притеснява от недъга си. Боеше се, че това ще усложни живота му и той ще се отдръпне от нея.
  - И през ум да не ти минава! – възрази ù и я притисна силно – Щом сме двамата, можем да се справим с всичко, ще видиш. На мен ми стига да те имам.
И тогава изведнъж му хрумна, че за първи път изрича с такава увереност нещо, което не е доказана истина, нещо, което тепърва предстои. И едва сега разбра колко дълбоко и силно е влюбен.