Йоанна седи на перваза. Натрупаните около й възглавници неистово се борят с изкуствената си природа в опит да й създадат уют. Една дори се старае да наподоби късче от горска ливада, но така модерната й геометрична щампа безмилостно я затваря зад решетка, забранявайки й безусловно дързостта да бъде несъвършена. Мекотата на постелята й кара всяка клетка от тялото й да се сбърчи в отвращение. Ледената ласка на синтетиката пронизва частиците живот в кожата й с ледени кинжали. Диханието на града отпива с всяка глътка въздух последните органични сокове във вените й и ги превръща в Кока Кола.

Йоанна е пластмасова чашка. Когато обществото я допие, ще я смачка и захвърли в произволна посока.

От седемнадесетия етаж се вижда целият град. В сърцето му, което бие механически някъде далеч, са забити небостъргачи. Един същински сърдечен пейсмейкър. Уж го сложили да поддържа ритъма на града, да подпомага икономическата циркулация. Той стои там забучен като сабя и диктува безпардонно отмерените си удари, заглушавайки естественото дихание на градеца.

Някъде в периферията сякаш се вижда дъгата на росните клепки на гора. И сълза се стича по обгорените от слънце бръчици в крайчеца на оранжевото й око. Сълза капва и в сладкия чай на Йоанна. Букет билки, гледани на лампа в оранжерия, заклещени в торбичка - квадратен затвор и наименувани с измислено лого. Подсладени с фруктоза, аспартам и щипка неидентифицирани субстанции от близката лаборатория, които с малко въображение биха минали за истински пчелен мед.

- Защо плачеш, мамо? - пита я невинното й пластмасово дете поглеждайки над облещения срещу личицето му екран.

- Възрастните не плачат, миличка - отговаря полимерно тя.

"Плача за теб, дете мое" - прошепва с недоловима честота последната капчица живот в майката.

Пластмасата изсъсква черно срещу нежната мелодия на този беззвучен глас. Стопява се с грозна гримаса и открива туптежа на едно детско сърце. Детето за пръв път откъсва очи истински от дигиталните окови. Първа глътка въздух разширява дробовете й с всички изпарения, заплашващи това да е последната. Първо примигване, промиващо тънкия найлонов слой на очичките й. Тя накланя глава настрани като кученце. Спомня си, че е виждала куче на компютърна картинка в детската градина. Знае, че това на английски е "dog" много преди да е усетила мекотата на козината му, пълна с алергени. Присламчва се до майка си и проследява погледа й до оранжевата точица в далечината.

Знае, че това е гора. В детската градина са говорили много пъти за сезоните. Рисували са ги. Дръвчетата се преобличат според сезона. Като мама, която тази есен носеше червено сако, както повелява модата, а сега е комбинирала синьо и бяло - най-актуалната лятна тенденция. Есен са шарени - жълти, кафяви, червени. Носят шалчета, които мятат на пътеките, щом им омръзне да ги стягат около шията. Зимата, напук на всички, стърчат голи и се перчат колко са издръжливи. Пролетно време се кипрят с цветлета. Като тези фибички, които мама слага в косата й, когато е в настроение. А лятото имат зелени листа, които поклащат кокетно щом вятърът им направи комплимент.

Сега мама носи лятна рокля в синьо и бяло. Точно както и препоръча приятелката й за летния сезон. Горската точка обаче носи есенна премяна. Клонките са украсени с жълти и оранжеви шалчета. Как ли не им е горещо с тези шалове посред лято? Възможно ли е мама да не познава сезоните? Не е ли слушала учителката? Във всеки случай нещо не беше наред. Детето обърна бавно порцелановите си бузки към майка си и попита с недоумение:

- Мамо, ние кой сезон сме?