Совата имаше две очи. Две големи, изпъкнали, искрящи очи. Когато се загледаш в тях, сякаш отваряш тунел, по който й отдаваш лъжите си. И се чувстваш уязвим. Защото совата знае всичко.

До сутринта, в която совата беше останяла сляпа. Коварен и опасен беше дяволът у всеки, но непозната беше на нашия град жестокостта, която беше родила постъпка като тази. Слепотата на совата оставяше безмълвни онези, които я познаваха, беше сякаш изповедникът бе останал глух. Сякаш сърцето на любимия се бе превърнало в парче лед.

Патрулиращите полицаи из градската градина не можаха да направят много по случая. Всъщност нямаше случай, защото няма правосъдие за онеправданите и няма посегателство върху нечий живот. Въпреки че, какъв живот щеше да бъде слепотата за някой, който предпочита да вижда само в мрака. 

Природозащитниците й оплетоха превръзка. Направиха я от плътна сива прежда и с тънка връвчица я завързаха около тилчето й. Тя не се съпротивляваше, когато един от тях я пое в ръцете си. Отдавна познаваше безграничието на човешката жестокост, беше се примирила със съжителството си с нас и имаше щастието да ни приеме такива, каквито сме.

Една нощ остана тиха совата. Една нощ й беше нужна да остави лошото след себе си и да продължи напред. Една нощ й беше нужна да прости. След което отново бяхме благословени да чуем гласа й, разхождайки се из градината, близо до Зимната алея, която започваше от двеста-годишния дъб. Някои дори се спираха да я погледат отново в очите, въпреки че те не бяха вече там. Зад сивата плътна превръзка вече, обаче, не стоеше съдник, стоеше мъченик и на хората им беше някак по-комфортно да се оглеждат в нея, знаейки, че няма им отвърне със същото.

По малко докосна повечето любители на парка този злощастен инцидент. “Децата са били” - твърдяха възрастните дами, играещи табла на пейка близко до дъба - “за нищо не става това поколение! Насилници и лумпени! Не могат да пазят и нищо не могат да правят, само рушат. Аз онзи ден им спуках гумите на колелетата, къде са ги оставили точно под моята тераса, аз нали знам - после на мен ще правят боклук и ще ми вдигат шум! И на внука ми редовно си му казвам, като го видя да зяпа през очилата компютъра - нищо от тебе няма да излезе.. и знаете ли как набързо го затваря и ляга навъсен в кревата...”

Група моторизирани младежи, късо подстригани, с черни кожени дрехи застанаха на страж от двете страни на Зимната алея и стояха в продължение на няколко дни. Чакаха недостойните. Недостойните по цвят, имена и избор. Недостойните, които правеха по-малко и страдаха по-малко. Недостойните имаха по-малко право да бъдат престъпници...от достойните.

Общинските полицаи, които обикаляха вечер с конете си градината не бяха арестували никого злощастната нощ. Извършител нямаше, но нямаше и престъпление, което да не са свидетелствали. Имаше обаче вот на недоверие и вълна от недоволство. Имаше протест на гражданите, чувстващи се вече несигурни и незащитени в собствения си град. Затова полицията имаше и обвиняем. Дойде сведение от дежурния кап. Нейков от същата нощ, че дядо Мите си е опънал одеялото точно в 18:00 на Зимната алея. Решиха повече да не го оставят да се навърта там.

Дядо Мите беше възрастен, ечемичено-жълто-побелял човек, с тежки очи и отвеян поглед. Пиеше. Обичаше да пийва. Преди има-няма две години къщата му на село се подпалила и изгоряла. И бабичката. Докато спи. “Напил се” - казват съседите му - “набухал печката и огънят тръгнал”. “Печката не сме я пускали тази зима, нямахме пари за дърва.” - плачеше тогава той, но кой ли вярва на пияница. Компенсираха го от държавата с легло в апартамент, в общежитие, с други двама, от чужбина - мъж и жена. Мъжът го дебнел да заспи и му вземал от ракията. Пиел. Биел след това. Дядо Мите трябвало да гледа. И да мълчи. Не можел да помогне, не можел и да избяга. Тогава намерил Зимната алея, през лятото. Тя беше зимна, защото беше покрита цялата с маргаритки, танцуващи и една през друга любопитно надничащи нагоре. Когато се сгушеше там сякаш онова не бе ставало, януари не бе идвал и дядо беше с бабичката си на полето, с кравите, звънчетата, сиренето и лука и маргаритките. Пийваше и се унасяше, и му беше хубаво. Ако през останалото време питаше Господ защо ония ден го е пратил да помага на комшията с комина, а не го е оставил и него вкъщи да изгори, в тези моменти знаеше - защото такова огромно щастие някой трябва да го помни...

Природозащитниците спечелиха дело срещу общината. Те изискваха записите от охранителната камера, които при не-заведено престъпление срещу човек, също срещу неотнет живот, не биха могли да бъдат изискани. “Такъв е протоколът” -вдигаше рамене служителката на реда. Все пак записи бяха предоставени и надеждата у хората за ред се възроди. При прегледа им не се установи движение в близост до двеста-годишния дъб през цялата юлска нощ. Случката потъна. Превръзката на совата изчезна.

Сержант Стойнов паркира патрулката си близо до Зимната алея и без да изключва двигателя отвори вратата. Слезе и направи няколко крачки докато стигна до притихналия дядо Мите. От колата се чуваше музика.

“Дядо”- подвикна му полицаят-“ Бийтълс знаеш ли ги?”- след което го погледна добродушно, с обозримо снизхождение.

“ Оо знам, знам”- разпалено отговори дядо Мите- “синът цял живот събираше плочи. Държах му ги у бараката. Ех тоя винил как гори, мама му стара. Ма те не са знаели младежите сигурно... само туй намериха после пожарникарите - желязна запалка, лъжичка и игли... какво са правили там ... не са знаели сигурно”.

Той стана полека от тревата, поизтръска си одеялцето, подпря си кръста с едната ръка, в другата стискаше платнена торбичка и бастуна си и закрачи. Малко преди да влезе в колата махна с ръка, промърмори нещо и доколкото можеше бързешком се върна към алеята. Извади от торбата крайшник хляб и го постави под уличната лампа.

В колата на път към общежитието любопитството на сержанта го подтикна да разпита дядо Мите за жеста с хляба. За щъркелицата бил, че останала и тя сама и си станали приятели. Няколко седмици по-рано совата нападнала и последното й щъркелче и майката се опитала да го защити. Не успяла. Совите нападали по слух.

“Чудовища”- изкоментира сержанта.

Чудовища дебнат в тъмното и чакат да се покажат.