Ако имаше конкурс за чудовище, би го спечелила майка ми. Тъкмо завърших училище, тя реши, че не мога да ида войник. Спорих, карах се, плаках, молих – не! Цяла армия близки, познати, роднини бе включена в бойната операция - моето отърваване от родната българска армия. Какво да правя, кандисах накрая. Ща, не ща, трябваше да се съглася, че съм болен от ужасните болести, дето не мога да им произнеса името и до сега.
Но, всяко зло за добро. Започнах работа в Пампорово, че беше наблизо, а и парите не стигаха - сервитьорче, барманче, сладък живот. Майка ми пак не беше доволна и кроеше пъклени планове как да ми вгорчи още по-страшно живота. През ден, през два ми набиваше като бормашина в главата:
- Мъж трябва да станеш! Мъж в тая къща трябва да се върти. Остави тез лигавите професии, вземи завърши нещо като истински мъж.
Шило в торба не стои, че и моята майка така. Те затова от Василка я изкръстиха Шила. Нави си мама на пръста, че трябва да уча в Русия, мъж да стана, да се отделя, тъй да се ка ...