ЦИГАНСКА РАБОТА

       Още примигвам на слънцето!

       Излизам от сградата… и Манго ме сграбчи!

       -Най-после да ми паднеш! Абе приятел, откога ти пращам хабер след хабер, да дойдеш? Абе колко пъти пращам момчето с колата? Няма те! Колко пъти, чуя че си тук, доде изскоча и си заминал? Сега няма да се измъкнеш! Всичкото циган знае, че си тук и ако не дойдеш, аз трябва да напусна. Трябва да си търся друго място. Тук ще ме изядат от подигравки. Аркадаш, мой човек си, тръгвай!

       -Манги, нямам време. Бързам!

      -Аман бе, аман! Абе ти друга плоча нямаш ли да пуснеш? Ами само тая въртиш!

       Доде Манго въртеше неговата плоча, около нас се насъбра народ. Менгян до менгян. Блокирали колата и не мога да вляза вътре. След мен от вътре излиза кмета, стои на входа и се превива от смях.

       -Спасявай, -викам му, -положението. -Трябва да заминавам.

       -Няма начин. Още от сутринта са блокирали тук. Разбрали са, че ще идваш и чакат.

       -И какво,-викам му аз, -да правим сега?

       -Нищо друго, освен да тръгваме. И не се мотай, защото, ако не отидем и аз ще трябва да си ходя. Тия вече никога няма да ме изберат за кмет.

       И тръгнахме.

      Двамата с кмета, а пред нас, и зад нас и отпред и отзад циганор. И мъжко, и женско, и малко и голямо. И ни въведоха тържествено в бараката. Аз така и викам, ама това е кръчмата на Манго. Тоя хамбар го предвиждах за събаряне, та да се разшири центъра, но циганите се примолили на кмета.

      -Аман, заман, кмете, не бутай къщето. Дай ни го. Ни работа имаме, ни работа ни даваш. Дай ни  го. Щъ направим кръчме. Дай ни го, пъ си прави центрото у другия край. Като стигнеш до тук, бутай ни.

       Разправя ми това кмета преди време и като си бъбрим, ще излезе, че циганите са прави. То той, я му стигнат парите да довърши всичко, я не стигнат. И без това в оня край няма да пипаме.

       -Ами,-викам му аз,- май са прави. Що да не го ползват временно.

       -Тогава сложи един параф, че разрешаваш.

      И с тоя мой параф, изхвърчах в очите на циганите като руска совалка. От мен, ни по-голям човек, ни по-голям приятел имаше. Какво правиха менгяните, какво струваха, но славата на кръчмето се разнесе. То стана най-голямата забележителност на градчето. И от другаде започнали да идват, че и ред да чакат, че местата не стигат. Върви народа, че такива кебабчета и такива маанета никъде другаде не може да види. Покрай това кръчме, кажи речи се препитаваха половината цигани.

      -Ей адаш, -вика ми кмета -като се видим. Голяма работа ми свърши с оня параф. От както го сложи, никакъв проблем нямам с циганора. Яде, и пий и се весели. И ела поне един път да те заведа, че ще ме изядат защо не съм те завел. Да те черпят, да видят всички какъв приятел имат.

       Вика си той така, а аз …се време няма.

       Сега няма накъде!

      Влизаме и ни изтипосват в средата. Събрали масите като за банкет. И като започна една, не ти е работа. То не бяха кебапчета, то не бяха карначета, кюфтета, на корем. Няма чиния, няма на дребно. Направо с тавите. И като вие един кларинет, и като се мятат едни гюбеци и като се въртят едни дупета, едни пъпчета, ум да ти зайде. Дали зайде не знам, ама че го загубих е сигурно.

      Та до тъмно. Едва се измъкнах, със сто поръки пак да ида и булката да заведа.

      На другия ден, като отивам на работа, само за това разправям и никой за друго не пита, освен кога ще ги заведа. Извъртяха се два три дни в подготовка за отиване.

      Сутринта едно от момчетата ми бута един вестник отпред и вика .

      -Чети ли го?

      -Не съм.

      -Я го прочети. И си навира пръста на първата страница.

      Гледам аз и се пуля.

     Чета и нещо в корема ми се бунтува, надига. А, а, да направя белята. Навреме скочих до мивката.

      Нищо особено не пишеше.

      Вчера, ония, от Хей-то запечатало едно кръчме.

      Правели кебапчета.... от котки и кучета.

     Аз съм пребледнял, прижълтял и натискам с ръце корема, че иска да изскочи през устата, а моите зевзеци почтително питат.

     -Довечера отиваме, нали?