ЦИГАНСКО ЛЯТО

     Циганското лято е оная неопределена възраст на есента, която настъпва в различни периоди от живота ù. Понякога ще разпусне коси в нейната младост, друг път в зрелостта ù, но никога накрая на дните ù. За тогава то няма подходящи топли дрехи. Нещо повече – в края си циганското лято остава изцяло без дрехи. Интересното е, че то когато и да се появи, винаги е усмихнато, дяволито и младо. А всяка младост е белязана от порива на щедрите емоции и непременните грешки от липсата на опит. Това се повтаря при всички сезони и всяка година. Не може да не ви се е случвало и на вас, посред зима, да речем,

               В НЯКОЙ ДЕН НА ЯНУАРИ,

     облаците да се пръснат нанякъде, да се обистри небето и към пладне капчуците да развържат езичетата си, да затанцуват като птичета с крехки гласчета-звънчета по главите на захвърлилите прибързано шапките си подмамени минувачи. Южнякът да се шмугне нелегално под дебелите зимни одежди и да предизвика разкопчаването им, та дори и окачването им на определените за това места. Твърдият бял чаршаф по тротоарите да се разтвори, да се превърне в накъсани малки кишави парцалчета и влагата им да проникне по някакъв необясним начин  даже и в най-авторитетните яростно рекламирани в доста напрегнатите моменти на някой турски сериал по националните ни телевизии обувки. Да не говорим за неуместните шеги на наскоро недозалепените по площада наконтени плочки по спечелен, съвсем закономерно и с държавнически нюх проект, осъществен с пари от вездесъщия братски Европейски съюз. Онази никому неизвестна част от неизплатените за реализацията на проекта сума, сега мята разтопените воднисти парцали по задните части на преминаващите граждани, по гърбовете, че и по тиловете им и ги лепва като мокри печати върху луксозните им дрехи, повечето от многобройните магазини за такива на килограм. Върху чисто новите вносни облекла няма как да се разпишат, поради простата причина, че собствениците им не ходят пешком, ами предпочитат най-вече служебните си возила. Какво да се прави – грешка на сезона. Не е нещо кой знае какво, ама нà – леко дразни като че ли.

     А зимата точно в този ден е млада и щастлива, усмихната и радостно възбудена.

     –  Видяхте ли? Видяхте ли, че не съм толкова зла и непристъпна, за каквато постоянно ме набеждавате? Дълбоко в душата си аз нося топлина и любов. Аз съм жената, която в началото на бременността, дълбоко в утробата си дава живот на плода от зачатието му като го храня с микроорганизмите, които съм скрила дълбоко под снега и ледената покривка, давам му въздух с молекулите кислород който съм запазила в подземния свят на флората, стоплям вода с черното си измъчено сърце, за да не настине и да събере сили, и когато се свърши животът ми, сам да пробие черупката на зрялото яйце и да протегне главица към слънцето, за да започне своя.

     Ядосва се внезапно. Начумерва се. Прибира си звънчетата, скрива байрака на южняка и заема позата си на недостъпна, сурова и надменна ледена царица. Красива и безсърдечна.

     Спомнихте си сега, нали? Случвало ви се е. И то не един път. Зима, зима, ама се влюбва. Лошото е, че ние хората, вместо да се радваме и да се възхищаваме на това

вълшебно чудо, започваме по всякакъв начин да го одумваме: „Е, сетила се!”, „Всяко нещо с времето си, а това на какво прилича?”, „Жива перверзия!” и т.н.

     Ееех, жалка човешка невечност...

               АМИ ПРОЛЕТТА?

     Същата работа. Втурне се тя млада, надеждна и бликаща, разхвърля под еротичните звуци на гъвкав и фин саксофон всичките си прелестни дрешки, кърши снага и танцува гола, безсрамна и грешна, мухите, пчелите жужат, звездите цвъртят по тиганите на небето като яйца на очи с лястовичи гласове, топли ветрове надуват бузи като музиканти в огромен духов оркестър, пеперудите хващат хоро и танцуват безумни в мига си, набождат младежките пъпки по крехката кожа на млади и стари дървета. Животът пирува, без да подозира тежката си участ преди в утробата на зимата, сега и нататък. В младостта е. А младостта не задава въпроси – кога, докога и защо, къде, накъде, ами после? Нехае за зимата, тя е отминала. Тя няма значение. Глупава бяла завистница!

     И така, както е светло и топло, и ясно небето, прегърбени облаци идват с намръщени мутри като неканена западна мода, нагла и предизвикателна, родена в ъндърграундите на периферните семпли квартали в римоподобните някога свръхмодерни приумици на човешката необуздана суетност и алчност и хвърлят омраза и студ. С бели, изящно изпрани парцалки посипват посипват младите свежи усмивки и се хилят доволни и сити, че могат и те да празнуват.

     И пак най недоволни са хората. Роптаят и псуват: „Това пък какво е?”, „На нищо не прилича.”, „Сняг през април...”, „Хайде, на Баба Марта ѝ знаем  мераците, но сега?...” и т.н.

     И не осъзнават, че това е младостта на пролетта. Нейната доверчива, наивна и глупава душа. Тази приумица на зимата не е случайна, обаче. Тя идва за малко, за да подсети първескинята, че трябва постоянно да бди, за да предпази от ужас децата си. За да са силни и да оцеляват. Винаги. И при всякакви обстоятелства.

     Нее, не е западна мода това, наивници, роби на отживелици, които все още стряскат съня ви и сипят омраза в сърцето ви. Това си е прост закон Божий, който всяка година влиза в сила горе-долу по това време. И който има уши – чува го, който има очи –  вижда го, а който има ум – го и спазва. Любовта не е само пир и съблазън. Тя е и сблъсък с невикани зидове, тя е и грижа, и подвиг.

     Ееех, Бедни човешки амбиции...

               ЛЯТОТО

     Силното истинско лято. Кой не го очаква? Кой не го обича? А и то – кого не обича? Разтваря огромното си горещо сърце и стопля с лъчите си и най-закътаните отчаяни и незрими местенца, сгрява и най-измръзналите човешки души и мисли. Изправя приведените, правите извисява. Въздухът още преди пладне се разрежда и започва да трепери, молекулите му започват да се виждат с просто око като малки прозрачни кръгчета как хаотично подскачат, прескачат се, блъскат се, гъмжат като хора, които прииждат на митинг пред някакво държавно учреждение, неподредени, почти объркани, тласкани от горещия огън на несправедливостта, от пàрата на безсрамието и предателствата на тия, които са вътре в учреждението. Бурно, страстно, жизнелюбно и жизнегубно като лято. Земята е изпръхнала и гореща не само на сушата, но и под водата в блатата, където ще видите как щъркелите стоят на един крак, защото на другия им пари, после ги сменят поради същата причина, жабите изгарят под пъпчивите си ризи подложени на изпитанието и да мълчат, въпреки непоносимата жега, за да не станат лесна плячка на червените клюнове-гилотини.

     Ееех, нерадостна жабешка орис...

     Горите се пълнят с планинари, които търсят благодатната сянка на шумналите дървета, птиците бягат от голото небе при тях, гмуркат се в хладните им поточета с цялата си пламнала перушина, после пъргаво я отърсват, пият жадно бисерни капчици животворна водица, изправят главици на възбог и пак започват да чуруликат и любовно да се задяват по стихналите клони.

     Плажовете изнемогват под милионите стъпки на хора, гларуси и бели чайки и се нагъват на малки, безразборно нахвърляни ямички и могилки.

     Морето в нестройни редици приижда, носено от синята ласка на бриза. Мирише на риба, рапани, планктон, водорасли. Ухае на обич, любов и безгржие. Излъчва и младост, и порив, и неразумие.

     Лятото. Юлското лято. Крехкото още, неопитно лято. Понякога то е толкова влюбено, че от обич изпива кръвта на земята, тя се събира на тежки канарести облаци, които подети от пощръклели ветрове-вихрогони се срещат в поднебесното царство и от сблъсъка им с трясък изхвърчат опашати светкавици, а подир тях от небето започват да падат белите зъби на великаните-зъбери и с набраната скорост при падането си шибат морето и пясъка. Морето се гърчи от болка в огромни вълни и реве като простреляна мечка стръвница, приижда и блъска брега, озверено и с пяна в устата. Пясъкът няма къде да избяга, той закрива очи и се обръща с гърба си нагоре, примирен и отчаян, и сам, защото хората са се изпокрили по хотелските стаи и барчета, а птиците са дезертирали в най-близките тайни скривалища, които никой не знае и не вижда.

     Всичко това е за кратко. След малко жестоката схватка е свършила без победени и без победители. Слънцето се връща и свети уж със същата сила, но вече не пали, а гали. Над брега и морето леко се вдига бяла прозрачна мъгла-пеленка и отнася страха им пак към небето. Човешкият мърмор потича отново отвсякъде: „Това пък какво беше?”, „А беше ли нужно?”, „Мòре бая ни уплаши...”, „Да, бе, уплашило, глупости!”, „Юлски щуравици!”, „Карай, бе, утре и помен ще няма!” и т.н.

     А младият юли си бърше челото с извита дъга многописна и тихо, почти шепнешком на себе си сякаш нарежда: „Така ви се пада, преситени, предоволни, самозабравили се, потънали в грях, блудници еросови! Никой от вас за миг не усети, че аз в любовта си изгарям, лишен от такава взаимно. Че моите огнени приказки пò скоро са вик на сърце недолюбено, повече крясък за обич, отколкото радост от нея. Завидях ви и вместо да надживея своята слабост, аз като последния злобен палячо стиснах юмруци за вас и щях да ви смажа в свирепата си самота. Но сега съм щастлив като след тежък катарзис.

     Трябваше явно нелепо да сбъркам, за да прогледна пътя нататък. Видях го. Отсега ще ви светя с обич в сърцето си, защото вие ми помогнахте да се намеря. Дано и аз ви, за да сторите същото!

     Рече, отсече и тръгна спокойно, и земята отново се стопли, утихна морето, моряците вдигнаха котви, животът се втурна по жилите и загъмжа като кошер в синхрона на  недописаните и написаните Божи канони.

     Ееех, летни горещи безумни приумици...

               И ЕТО ИДВА ЕСЕН

     А с нея и Циганското лято. Тогава гората изважда от тайните кътани скринове най-труфните свои одежди, неусетно всяка сутрин и всяка вечер, ден подир ден ги намята върху старите еднообразнозелени и се превръща в развихрена хубава циганка, която подскача под ритмите на необуздана ориенталска фолки-фиеста. Наизлизат циганите, очите им святкат на блудното слънце, което съвсем се е сбъркало и прижуря, както през знойното лято, когато е било озаптявано от сиви ръждиви намръщени облаци, сега безвъзвратно отминали и забравени, а то на простор си наваксва и спомня за себе си с дивост и смях. Хукват и другите циганки боси и мургави, сякаш с катран са поливали своите кожи и тези на своите братя, сестри и дечица, които прозират през цепките на многоцветните им рокли, поли и сукмани и светят с по няколко зъба, когато отворят усти да запеят или от гняв да пустосват богатите плодни градини наспорили под знойната мъка на бели работни селяци. И плъзват от село на село – истински диви еничери, да пълнят торби и чували през зимата глад да закърпват.

               * * *

     – Добър ден, бабичко! Ти ли си тази, която си търсила майстор да отпуши коминя ти, че нещо не може да тегли и пушекът пълни дома и душата ти? Ето го майстора, тук е пред тебе! Колко народ съм оправил – всички с добро все ме помнят – и застава един коминочистач, по рождение целия в сажди.

     – Абе аз съм, ама тъй като гледам, зелен ми се виждаш за тази работа – съмнява се истински бабата.

      – Не питай старило, патило попитай! – пъчи се майсторът.

     – Много се хвалиш, пък нищо не зная за тебе, а аз хич не съм вчерашна.

     – Е, хубава работа! Я иди, питай в нашето село! Всички ме знаят – и младо, и старо. Казвам ти, никакви ядове няма да имаш. Качвам се, правя го, плащаш, петнайсе лева ми е тарифата. Даваш ги, палиш си печката, мяташ тигана, а вкъщи и топло, и чисто. Пушилката – дим да я няма в коминя!

     – Какво ще кажеш, сине? – мама ме поглежда за съвет.

     – Думай, бабичко, – прекъсва я натрапникът-майстор, – че работа ме чака! Децата гладни и боси – плещи ги манго, без да ме забележи.

     – Да опита пък, – казвам ù – няма кой друг да я свърши.

     – Давай стълба да се качвам на тавана, а от там на покрива и след двайсе минути готово! – пак направо на майка ми, без нито капчица поглед към мен. – А гюлле имаш ли, бабо? То какво е стара къща без гюлле?

     – А ти какъв майстор си като нямаш „гюлле”  – забелязва майка ми и едва повдига едно над десеткилограмово с халка отгоре, точно за тази работа.

     – Ууу, че хубаво! Ти защо не вземеш да ми го продадеш, а? На тебе за какво ти е?

     – За такива майстори като твоя милост – мърмори старата и недвусмислено отказва.

     – Такааа, дай сега, бабичко, и едно яко въже, да го завържем тук, на халката и да я почвам, че ще мръкне! Тè сега тè ще видиш какво може и какво не може Бранко циганина.

     Качва се, започва да блъска, къщата отеква от ударите като от топовни салюти, хвърчат от всички отвори по стените на комина сажди, черни въглени, посипват стаята, отворите димят като кратери на незагаснали още вулкани, падат където намерят. Прахоляк, мръсотия.

     По-полека, ей, че ще събориш комина, а с него и къщата! Кой ще ги чисти тия боклуци?

     – Е, чистенето не влиза в сметката ми.

     Привърши по някое време Бранко, съвсем не в рамките на двайсетте минути, изтегли гюлето, което никой не видя да е достигнало до дъното, както трябваше, изтегли го с въжето, слезе, изми си ръцете и лицето на чешмата в двора, съблече си тениската, обърса се с нея и пак я нахлузи върху многобройните татуировки, които едва се забелязваха върху тъмната му кожа, взе парите, които му подадох, без да ме погледне, погали с тях кьосавата си брадичка и пак се развика, сякаш разговаряше с оглушали, каквито не бяхме ние с майка ми.

     – Тè това е! Пали сега и ще рахатясаш вече, бабичко! Край на мъките! Ама и аз много зор видях, ей! Цяла тухла се беше откъртила и задавила коминя баш по средата. Ама Бранко не си поплюва! Бой, бой с гюллето, вир вода стана, ама я смля на пух и прах изедницата! За първи път ми се случва такова чудо. Ахаа да се откажа и от пари, и от всичко, па си викам: „Абе, Бранко, ти акъл имаш ли? Ами сърце, а? Как ще я оставиш женицата, я ù виж годините, цяла зима да диша димилката? Ще вземе да се задуши. Давай, Бранко, давай, мойто момче!” И ето! Всичко е наред.

     – Ами ако пуши?

     – Да, бе, ще пуши – гледа я снизходително, както маестро слухарка. – Ако пропуши, ей това слънце, дето е на небето, циганското слънце, да не ме види повече!

     Още утре ще мина да проверя как стоят работите, бабичко.

     – Ако пуши – връщам ти парите, да знаеш. Излезе пъргаво, пъргаво скочи в каруцата, шибна кончето с камшичето и заминаха заедно с циганското слънце на друг обект.

     А ние се върнахме на нашия. Почистихме с доста ентусиазъм руините в къщата, сложихме отново буриите, приготвихме печката, мама драсна кибритена клечка и бавно постави малкото пламъче между накъсания на парчета вчерашен вестник, те се заогъваха от болка, добиваха вид на мъченици на клада министри, депутати, плакати, фотомодели, известни певици и полека-лека започнаха да плезят огнени езици, които подеха подпалките, а подпалките – зли цепеници. Постепенно гъст дим като от тежка и влажна цигара обгърна печката от всички страни и се разнесе из цялата стая, отворихме де що има врати и прозорци, за да може да излезе навън, спогледахме се и в коминочисташки хор почти изтананикахме:

     – Хубава работа, ама циганска!

     Когато огънят се засили и се разгоря хубаво, димът бавно започна да спира, аз излязох на двора и погледнах комина, през който на тънка струя се рееше сивкавият пушек и бавно се сливаше с потъмнялото вече безслънчево небе.

     Ееех, къде си сега, мосю Николà Саркозù...

                            * * *

     Чувам на другия ден същия глас да дрънчи у съседа Иванчо, който разваляше някаква стара, безжизнена вече постройка, най вероятно да отбере пò читавите цигли и дървен материал.

     Откакто се помня, ловец беше Иванчо и със сигурност имаше още патрони и пушка, които щяха да ми помогнат да реализирам внезапната хрумка, която като зайче изскочи за миг от едно храстче в главата ми. Отивам.

     – А, здравейте, бре, майстори!

     – Здрасти, какво те води насам?

     – Затова съм дошъл, да ти кажа, Иване.

     – Кажи, де!

     – Пушката, Ваньо, ловджийската пушка ми трябва и два-три патрона.

     – Е, пушката. За какво ти е? – смее се.

     – Дай я – съвсем сериозно – да гръмна ей това черното циганче, дето вчера ми чисти комина! Така го изчисти, че днеска и двамата с мама сме като цигани – целите в сажди.

     – Жив да си, спри се! Недей да посипваш главата си с пепел! То да беше само той – с перце да го галиш, ама това е цяло нашествие черни и зли динозавъри – наема се стрина Надежда и скубе коси възмутена до дъно. – Прежният кмет си оставил бегача ей оня денка под прозореца на свойта си собствена къща. Па нали си е Циганско лято, блеснал на слънцето с примамлива щедрост велисопедът, зърнал го някакъв нищо и никакъв циганин, метнал го като доресто конче и въс – накъдето му видят очите! Грабнал чифтето си бившият кмет, бръмнал с колата след него и го застигнал в съседното село, препречил му пътя с „москвето”, тряснал го еднъжки с приклада, оня изпуснал плячката и търтил да бяга в гората. Прибрал си колелото в багажника, прибрал си и пушката и поживо-поздраво се върнал в дома си.

     – Е, та това е съвсем друга работа. Взел-дал. Пито-платено. Моето е различно. Дай, дай пушката, Ване, че да му сачмясам задника!

     – Чакай де! – почти се обижда стрина Надежда. – Това не е всичкото. Отишъл след два дена бившият кмет в селото на крадльото по някакви си делови въпроси. Седи пред съвета и чака човека, който му трябва. Да, ама преди него като изневиделица се появява бегач-обирджията. С него цяла тумба мургавеляци-здравеняци. И като го почват – бой, бой, повалят го на земята, ритници – кой където свари! Насъбрал се народ – отървали го. Запалил колата си бившият и право в града. Ама не в съда, а в болницата първо, да си извади медицинско, а после и в Темидината къща почукал.

     – С тая паплач на глава не се излиза...

     – Той да беше един, нали ти казвам, с гюл да го намажеш, ама то напаст. Няма оправия и туй-то... Той, Саркози защо ги натири от парижките потайности преди време? Те не се траят, бе! Нито нашите, нито влашките...

               * * *

     – Няма оправия ли?! Мъже няма в това село! Затова са се разлигавили и са плъзнали като ракови клетки навсякъде – с протестиращ митингов и дрезгав глас наближава компанията Джена, лекар-специалист, сега в пенсия, затова и на село.

     – Не е така, Жени, – забелязва Пеци даскала, също пенсионер, и обяснява съвсем педагогично. – Кмет няма. Полиция няма. Това е тяхна работа. Ние какво можем да направим извън закона? Ще ни налетят, както ходят на рояци, живо чудо ще стане.

     – Прав е даскала. Те, кметовете, се появяват само кога има избори. И полицията също. А ние на своя глава – не! Ще си запалим селото, ей! – добавя старшината от резерва, който още облича военните си зелени ризи.

     – Ние ако не го запалим, те ще ни го запалят – продължава лекарката-пенсионерка още пò свирепо. Те така и ми казаха вчера, когато чух шум и глъчка в градината си. Отивам – трима. Конят неизпрегнат от талигата, а до нея – три чувала пълни с орехи. Какво правите вие тука, бе? – почти им изкрещях аз.

     – Амии, – гледат ме умно – брулим орехи.

     – Вие знаете ли къде се намирате? – подпирам ръце на хълбок.

     – Не... Да... В градината...

     – А тая градина да не ви е бащиния? – озверявам и ги стрелям право в очите. – Това е част-на соб-стве-ност! Моята част-на соб-стве-ност!

     – Твоята, ама никъде не пише, че е твоята – започват да се ококорват. – Щом не са брани, значи не ти трябват. А ние сме гладни... – и гледат нагло.

     – Вие знаете ли с кого разговаряте, бе, мръсници такива? – усещам глада на свирепо сибирско мечище.

     – Не – още пò нагло. – И не ни интересува.

     – Така ли? С доктор Джена Вълкова! Аз, по цели нощи не съм мигвала да спасявам живота на такива като вас, без направление по здравноосигурителната каса, без всякакви осигуровки, без, а вие сте дошли да ме крадете посред бял ден у дома ми! Бързо мятайте и трите чувала, аз не искам с чужд труд да се храня и мигновено изчезвайте! Повече крака ви да не е стъпил тука, да не се обаждам на вуйчо си от вашето село, че...

     – Кой е вуйчо ти, докторке, – гледат ме уж любопитни.

     – Кой ли? Добринчев, старият шеф на окръжната милиция. Ще ви пресрещне преди да сте влезли в махлата си и на решето ще ви направи! Още го държи калашника.

     – Аааа, така ли? – почти уплашено. – Няма, няма, докторке, повече никога...

     – А вие, кмет нямало! Полиция! Да вземете по една пушка, па да завардите всички входове, от четирите краища на селото, пиле да не прехвръкне от тука, камо ли циганин! Седнали пред кръчмата мирни демонстрации да правят на кафенце, биричка и мастичка! И да кършат пръсти, и да се оплакват като баби от ишияс! А бял роял не щете ли?!

     Вирна глава доктор Джена Вълкова и със здрава стъпка потегли към къщи.

               А ЦИГАНСКОТО ЛЯТО

     си продължи още няколко дни, точно толкова, колкото му беше отредено, природата ликуваше красива и пъстра, и пряма, нехайна за човешката мъничка участ и с насмешка гледаше хорското безумие и несъвършенство. Нейната уредба не ù позволяваше да проумее смисъла или пò точно безсмислието на онази част от тялото ù, която претендираше, че има разум.

     Ееех, де да имаше...