Колата рязко дръпна встрани, като изритана от пътя, предницата друсна, повлече се към мантинелата, отри хубаво цялата си дясна страна; ламарините с жалостиво ръмжене оставиха кожа по ограничителя; въртях бясно волана, кракът ми напъваше спирачния педал. Най-сетне си избра място и спря. Почти на банкета, с охлузена предница, насочена срещу движението - малък протест, срещу безумието ми да карам с изтъркани летни гуми, в началото на есента.
Измъкнах се полужива, незнаейки от страх от преживяното ли треперя повече, или от яд, че нямах резервна.
Автомобилният поток - огромна, ленива змия, мъкне бездушно многоцветната си снага край мен ( замълчава обезцветена природата), равномерно поглъщайки нетърпеливите последни километри, преди бетонната джунгла на града.
След петото позвъняване, Сашо ми вдигна.
-Алоу – сънен, гласът му не предразполага към словоизлияния.
- Спуках гума на три километра преди разклона, ела ме вземи.
- Оф, сега ли баш... - затвори ми недоволно.
Ми ако искаш, първо се насп ...