Има истории, които докосват сърцето. Истории, които се запечатват толкова дълбоко в съзнанието, че дори времето не е способно да ги отмие. Аз помня една такава история. През годините съм я разказвал на толкова много хора, че тя ще живее още дълго. Разказвах я винаги с трепет, с вълнение, защото ме вдъхновяваше. Тази история ме караше да вярвам, че мечтите се сбъдват, че когато желаеш нещо много силно, нищо не може да те спре да го постигнеш. Дори войната.
Когато бях малък, обичах да сядам в скута на дядо и да го слушам, докато ми разказва някоя история. Той беше като една дебела книга с приказки, които никога не се повтаряха. Но понякога исках да отворя на вече познати за мен страници и да препрочета отново някоя история, която се е превърнала в любима за мен.
- Какво искаш да ти разкажа днес, Джон? - питаше ме той, поклащайки се на люлеещия се стол, държейки ме в скута си.
- Историята за цигуларя – казвах с блеснали очи.
- Но ти си я чувал вече десетки пъти.
- Искам пак, дядо. Моля те!
Той изкривяваше устните си в усмивка, която подчертаваше всички бръчки по бледото му лице. Поглеждаше зад мен, някъде навън през прозореца със зелените си очи. Въздъхваше тежко и започваше със своя разказ.
- Бяха трудни ония времена. Първата световна война вече беше започнала. Всички здрави мъже и момчета бяха изпращани на фронта. По улиците беше пълно с разплакани жени и деца, които се сбогуваха със своите бащи, синове, братя и съпрузи. Знаеха, че може би никога повече няма да ги видят живи.
Аз също трябваше да замина за Западния фронт по време на най-ожесточените сражения. Бях само на деветнадесет години. Бях уплашен, защото баща ми беше загинал във войната само преди няколко седмици. С мен тръгна и най-добрият ми приятел още от детските години – Питър. Израснахме заедно и бяхме като братя. Той ме уверяваше, че ще ни няма за малко. Че скоро ще се върнем по домовете си като победители и ще можем да разказваме на децата и внуците си как сме се сражавали на фронта.
Питър мечтаеше да стане прочут цигулар. Имаше една стара цигулка, която баща му купил изгодно от източен търговец. От малък се упражняваше всеки ден. Първоначално звуците, които караше цигулката да издава, бяха като на умиращо животно, но с течение на времето се научи да сътворява красиви мелодии. Често пъти излизахме на полето извън града, сядахме под някое дърво и го слушах часове наред, докато свиреше на музикалния инструмент. Чувствах, че сякаш потъвам в друг свят. Представях си големите салони на Лондон, в които се настаняват знатни особи, за да слушат концерта на цигуларя. Искрено желаех Питър да сбъдне мечтата си и един ден да бъда сред гостите на неговия дебют на голямата сцена.
Тръгвайки с войниците към фронта, Питър носеше със себе си и цигулката. Казваше, че тя ще му помогне да запази духа си и да не позволява на страха от смъртта да го срине. Знаех, че връзката, която той имаше със своята цигулка беше нещо необяснимо. Тя не беше просто музикален инструмент, а символ на една мечта, която той искаше да сбъдне, за да бъде истински щастлив. И сякаш носейки със себе си цигулката на война, щеше да си напомня защо трябва да се бори да оцелее.
Дните бяха тежки. Няма по страшно от войната! На бойното поле беше кално и мъгливо. Отвсякъде се чуваха гърмежи от оръдия. Нападенията на спираха. В такива моменти не мислиш за нищо друго, освен дали ще опазиш живота си. Когато си толкова млад се питаш дали това е бил смисълът на съществуването ти – да се пожертваш в името на родината си. Ако беше така, аз бях готов да го сторя. Но не и Питър.
Той беше друг човек. Душата му беше друга. Виждаше света по различен начин. Искаше да бъде на място, където цари мир, където музиката, изкуството и всички други красиви неща от живота надделяват. Таеше илюзията, че след войната ще открие това място и ще се потопи в него завинаги. Обичах да го слушам, когато говореше така. Думите му ми даваха надежда, сила. В някои моменти дори самият аз започвах да вярвам в тези празни приказки и изненадващо за мен се чувствах добре. Все пак всеки млад човек се нуждае от надежда, ако иска наистина да живее.
Помня много ясно навечерието на голямото нападение, което ни очакваше. Всички стояхме на пост с оръжие в ръка. Нощта беше студена и дори звездите се бяха скрили. У всеки от нас се бе настанил страхът, но се опитвахме да го скрием, за да си даваме кураж един на друг. Беше настанала тишина. Затишие пред буря. Никой не казваше нищо. Думите сякаш бяха станали излишни. Само тихите молитви на някои от войниците се носеха с вятъра в лагера ни.
Изведнъж се чу музика. Всички се стреснаха, защото беше неочаквано. Огледах се озадачен и видях Питър. Беше седнал на мократа земя до един газов фенер и свиреше на своята цигулка. Очаквах някой да го изругае или да се скара с него, но никой не каза нищо. Всички отново заеха поста си, слушайки мелодията от цигулката. Беше красива мелодия, но тъжна. Сякаш предвещаваща смъртта на мнозина. Беше като плач на майка, която знае, че ще изгуби децата си.
- Ако умра, запази цигулката ми – каза ми Питър, когато изсвири мелодията.
- Няма да умреш. Нито пък аз – отвърнах му. - Ще си отидем от тук и ще станеш велик цигулар. А аз ще бъда един от най-големите ти почитатели.
Питър се усмихна и тогава фенерът до него изгасна.
Дядо ми замлъкна. Наблюдавах го с очакване да продължи с историята, но той мълчеше. Погледът му се рееше някъде далече от тук и сякаш се беше пренесъл отново на бойното поле. Устните му трепереха, а очите се пълнеха със сълзи.
- И после какво стана, дядо? - питах го аз. - Дядо, разкажи ми – разтресох ръката му, за да ми обърне внимание и тогава той се връщаше отново на себе си.
- Битката започна на сутринта. Ние победихме. И както бях обещал на Питър, прибрахме се у дома. Нашите близки се радваха толкова много да ни видят. После Питър отиде в Лондон, за да се учи при едни от най-добрите цигулари. След няколко години той стана прочут музикант. Много пъти съм присъствал на негови концерти и залите винаги са били пълни с хора, дошли да го слушат. Той беше истински щастлив, защото сбъдна мечтата си.
- А кога ще ме заведеш и аз да го послушам, дядо?
- Някой ден, Джон. Някой ден... – казваше с усмивка и галеше главата ми той.
Години наред историята за цигуларят живееше в съзнанието ми. С умиление си спомнях времето, което прекарвах в скута на дядо, слушайки го да ми я разказва. Представях си много ясно картините от неговия разказ и сякаш самият аз се пренасях там. Винаги се усмихвах накрая, защото Питър беше сбъднал мечтата си и беше открил своето щастие.
След известно време, когато дядо ми вече беше покойник, трябваше да помогна на баба да разчисти таванското помещение на тяхната къща. Там беше истинска съкровищница за антични предмети и стари снимки, които никога преди не бях виждал. Обичах да разглеждам онези малки късчета от живота на баба и дядо, които са запазили десетки години и сякаш с тях все още се носеше духът на едно отминало време.
Под купчина стари вестници и прашни одеяла, открих една дървена кутия. Отворих я с притаен дъх, представяйки си, че като в някоя от приключенските истории в книгите, вътре ще се крие нещо много специално. И за моя изненада, се оказах прав. В онзи сандък се криеше истинско съкровище. Беше една стара цигулка с олющена боя. Беше покрита с прах и една паяжина се бе увила по лъка ѝ. Не можех да повярвам на очите си. Знаех много добре чия е тази цигулка. С вълнение я извадих от кутията, духнах прахта от нея и я огледах внимателно. Тогава чух стъпките на баба, която идваше при мен.
- Какво си намерил, Джон? - попита ме тя.
- Бабо, това е цигулката на Питър, нали? Приятелят на дядо, за който той толкова много ми е разказвал.
- Да, момчето ми. Върни я там. Дядо ти не искаше никой да я пипа.
- Но защо е тук? Нима Питър я е оставил за спомен на дядо, когато е заминал да учи в Лондон? Сигурно си е купил нова, много по-хубава...
- Не, Джон... - въздъхна баба ми и се доближи до мен. Докосна рамото ми, докато продължавах да се взирам в музикалния инструмент. - Дядо ти не ти е разказвал истинският край на историята. Все пак ти беше малък...
- Истинският край на историята? Какво означава това?
- О, скъпи, Питър не се върнал от фронта. Той загинал там. Не е успял да сбъдне мечтата си. - За миг замълча, виждайки, че съм се шокирал от думите ѝ. - Дядо ти се е прибрал от войната без него. Но е успял да вземе цигулката му. Тя му е останала единственият спомен от най-добрия му приятел. Винаги я е пазил тук. Върни я в кутията. Нека си остане на мястото.
Мълчаливо прибрах цигулката отново в дървената кутия. Очите ми бяха пълни със сълзи. Затворих капака и историята за цигуларят, която дядо ми разказваше когато бях малък, вече никога не беше същата.
© Боян Боев Всички права запазени
Прав си, Бояне, стар е, но на мен ми хареса по две причини:
- вложен е много труд да се напише;
- има идея, която е развита, както и стремеж към завършеност.
Има и усет към детайлите, и усет за разказване.
За някой това може би са общи приказки, не знам.
Трябва повече да се обсъждат самите разкази, отколкото новите дрехи и лирични копнежи на авторите им. Егоизмът може да остане за лично ползване, а тук да говорим за литература.
Това не беше по разказа, а - към аудиторията му.😊✌️
Поздрави!