Аз няма вече никога да плача –

                                                             небето натежало ще се пукне,

                                                            ще се продъни звездната погача

                                                            и над Света ще рукнат черни ручеи.

                                         М. Димитрова

                    Остров Пенанг, свят Алфа, преди около 65 милиона години

  Динозавърката погледна накриво Алибей и геоложката, още задъхани от бясната гонитба.

  – От небето падат камъчета – беж, Лиске, да бягаме! – каза подигравателно ужасяващата пазителка на Змийския храм.

  Едното от очите ú се извъртя и се вторачи в бледото лице на младата спътница на дяволоида.

  – Приятно ми е да те видя, Оливия! Толкова си … жива! – промърмори тя полугласно, после се обърна към Алибей и викна:

   – Не можа ли да се забавиш още малко, разбойнико? Заради тебе ще се затрие цяла една армия, включително и моя милост! Ама че съюзник се извъди!

  – Не знам за какво говорите, госпожо! – каза внимателно дяволоидът. – Не ви познавам, а с дамата до мен се срещнахме за първи път преди около половин час в самолета при доста, бих казал, екстрени обстоятелства…

  – При доста, бих казал, екстрени обстоятелства… – изимитира го динозавърката. – Винаги си бил цар на витиеватите фрази! Говориш като някой пастор със съмнителна религиозна принадлежност. Сигурно за теб е измислена фразата „както дяволоидът чете Евангелието!“. Жалко, че твоят нагъл отпръск не може да се изразява така, той е повече по действието!

  Сянка на раздразнение мина по озъбеното лице на Пазителката.

  – Но аз наистина не разбирам… – възрази пак Алибей. – Какъв отпръск, какъв съюзник?

  – Говоря за сина ти, старче! Оня безмозъчен красавец, когото ми беше определил за годеник и който толкова нагло ме заряза заради една… фльорца!

  Студенокръвното лице на Персефина се наля с гневна руменина, но тя внезапно млъкна.

  – Но аз нямам син, дори не съм женен! – каза озадачено Алибей, но гласът му звучеше вяло и несигурно, сякаш усещаше, че чудовището казва истината.

  – Сега нямаш, но ще имаш! След около … – Персефина пресметна нещо с двата криви пръста на късата си дясна лапа. – … хиляда години.  Да, хиляда!

  – За какво говорите? Моля, изяснете се! – Гласът на Алибей стана почти ласкав – усещаше, че ще чуе нещо изключително важно.

  – Няма какво да се изяснявам! – каза рязко Персефина. – И без това казах повече, отколкото е необходимо.

  – Зарадвахте се, че ме виждате жива – додаде плахо геоложката. – Какво имахте предвид?

  – А, това ли? – динозавърката с усилие прикри смущението си. – Защото успяхте да се измъкнете от лапите онова безмозъчно същество. Да! Те обикновено не нападат в околностите на храма. Как изглеждаше хубостникът всъщност?

  – Не успях да го разгледам добре, бях заета … с тичане! – каза геоложката и погледна към Алибей.

  – Дълъг около десетина метра, висок около пет, почти колкото… вас. Мощни челюсти, остри зъби, два рога на главата, тича с около 30-40 километра в час, обича да чупи гръбнаци и шийни прешлени… А, да – и скача като олимпийски шампион на дълъг скок.

  – Алозавър – каза замислено Персефина. – Чудя се обаче защо е бил сам, те нападат обикновено на групи. Добре, това ще го изясним по-късно, сега да се залавяме за работа! Не случайно Мракът ни привлече тук. Аз дойдох малко преди теб и от друго време!

  Динозавърката фиксира Алибей с кървясал поглед и сега и двете ú очи гледаха в една посока – към дяволоида.

  – В моето време ние сме съюзници срещу Световете на Светлината, ти си на няколко хиляди години и си все същият досадник. Трябва да вземем нещо от тук и да преместим друго нещо там – Персефина махна неопределено към зелената маса от листа зад оградата. После посочи каменната кашпа¹, в която растеше черното цвете.

  – От тук.

  – И защо не си го вземеш ти, след като толкова ти трябва? – Алибей неусетно беше минал на „ти“, но не се поправи. Нали щяха да стават съюзници, пък и динозавърката явно се нуждаеше от неговата помощ. Той надушваше сделка и тази мисъл го изпълваше с приятно вълнение.

  – Защото не мога. Нито пък ти. Но тя може! – Персефина посочи притихналата Оливия. – Затова Мракът те привлече. За да я доведеш тук. И за още нещо, но няма да ти казвам какво. Тя има човешка кръв и може да вземе брошката.

  – И цялата тази тупурдия – самолети, алозаври, тичане през глава, за една брошка?

  – „За една брошка!“ – изкриви пак физиономия динозавърката – Тази брошка ще отвори Вратата, през която ще изведем нашите древни прародители – влечугите, на Хадес. За да не бъдат унищожени. И за да се родя аз, след няколко милиона години, а ти да имаш силен и неустрашим съюзник в лицето на нашата армия! Затова! Хайде, Оливия, размърдай се! Трябва да натиснеш ръкохватката с форма на змия в основата на кашпата.

  – Момент, защо си се разбързала толкова? – Алибей спря с жест геоложката, която понечи да изпълни нареждането на динозавърката. – Какво толкова застрашава родствениците ти, че искаш час по-скоро да ги изведеш от този Свят?

  – Това, глупако! – посочи нагоре Персефина. – Това нещо съвсем скоро ще ни се стовари върху главите и ако не побързаме, няма да оцелеем.

   Небето над тях постепенно притъмняваше и в единия му край беше започнало да се очертава неясно светло петно, което бавно, почти незабележимо нарастваше.

  – Не ми казвай, че Мракът ме измъкна от вихрушката на Касиопея, за да ме натресе на някой от Земните Светове в момента на падането на метеорит! Оня метеорит, който е унищожил динозаврусите? Винаги съм се питал откъде са се пръкнали на Хадес – ни в клин, ни в ръкав.

   – Е, сега знаеш откъде! – изръмжа динозавърката. – Побързай, Оливия!

  Няколко дни по-късно евакуацията  беше почти приключила. Дългата редица от хищни, растителноядни, водни и летящи създания беше оредяла дотолкова, че Алибей, Оливия и Персефина имаха време да разменят по някоя приказка. На рамото на динозавърката през цялото време беше кацнал малък летящ динозавър – археоптерикс. Персефина периодически го хранеше с някоя от змиите по клоните на дърветата наоколо и така се бяха сприятелили. Имаше и много игуанодони², които ú бяха нещо като свита.

   – Хайде, Астерикс, хапни си, чака ни дълъг път! – нареждаше почти ласкаво динозавърката и летящата твар се нахвърляше лакомо върху поредното вяло, упоено влечуго.

  Не кълвеше плячката, а я поемаше с крилете си и бавно и методично я поглъщаше, като гледаше господарката си с предани, злобни очички. Оперението на създанието завършваше с остри нокти, с които любимецът на бъдещата императрица на Хадес разкъсваше храната си.

  – Най-първата птица на Земните светове – каза с възхищение и лека погнуса Оливия, като наблюдаваше как животинчето се храни. – Мислех, че ядат само червеи и насекоми!

  – Този яде и змии! – изсмя се Персефина и поглади Астерикс по настръхналите пера, все още приличащи повече на люспите, от които бяха произлезли. – Ще ми се да го нахраня с един червей като се завърнем у дома и с една змия на два крака, но Алибей ще ми се кара! Оня Алибей, старият – там! 

  Тя се обърна към геоложката:

  – Но ти знаеш много за динозаврусите, Оливия. Нали си геолог, а не палеонтолог…

   – Геологията ми е професия, а палеонтологията – хоби.

  – Кръстила си археоптерикса си Астерикс – много оригинално! – каза кисело дяволоидът.

  – Не се шегувай с домашния ми любимец, плужек такъв! – извика неочаквано Персефина и се изправи.

  Археоптериксът се подплаши, хвръкна от рамото ú и кацна на близкото дърво. Динозавърката се беше надвесила над двамата и протягаше ноктести лапи към шията на дяволоида, замръзнал от изненада. Внезапно Оливия издаде хъркащ звук и скочи напред. Нещо ставаше с нея. Тялото ú растеше и се покриваше с люспи, а от устата ú започна да излиза дим. Тя се покашля и изведнъж избълва къс, но интензивен пламък към Персефина. После подскочи във въздуха, плесна с криле и започна бавно да се издига.

  Алибей я гледаше като омагьосан. Драконката направи няколко кръга и кацна до тях, прибирайки крилата си.

  – Ти да видиш! – промърмори Алибей, чието чене почти се беше откачило от изненада.

  – Да, Алибей! Познавах майка ú, славна драконка беше. Баща ú беше човек и отявлен страхливец, като всички тях, но майка ú –  тя умееше да се забавлява! Помислих си, че малко стрес и заплаха ще свършат работа. И се оказах права.

  – Но аз не познавам родителите си. Осиновена съм – каза озадачено Оливия, която се беше успокоила и отново бе върнала човешкия си вид.

  – Аз ги познавах и смея да твърдя, че майка ти струваше колкото дузина червеи от всичките проклети Светове под Слънцето – каза тъжно Персефина и подсмръкна. – Но да не се разкисваме, а да се приготвим! Време е! Създателят беше намислил да унищожи предците ми и така да даде превес на Светлината, а това не е честно! Но ние му натрихме носа! Хайде Алибей! Вие сте първи.

  Дяволоидът се приближи до трептящата повърхност на Вратата, през която минаваха последните влечуги. Бяха я отворили с помощта на брошката от черен яспис и праха в нея. Алибей държеше миниатюрното украшение в ръка, заедно със свитъка с Историята на Световете и Картата. Щяха да му свършат добра работа. Във войната между Мрака и Светлината вече имаше ново разпределение на силите.

  Той хвана Оливия със свободната си ръка и понечи да премине от другата страна, но не успя. Опита пак, но Вратата всеки път го отхвърляше. Оливия също пробва, но трептящата повърхност отхвърли и нея.

  Персефина, която досега наблюдаваше безуспешните опити на двамата, помръдна с рамо и археоптериксът полетя към Вратата, прелитайки успешно от другата страна. Динозавърката протегна лапа и тя безпрепятствено мина през светещата повърхност. Явно изходът беше закрит само за Алибей и Оливия.

  – Е, Алибей, трябва да се сбогуваме – каза Персефина. – Изглежда ще останете малко по-дълго в този Свят. Нещо ми подсказва, че ти и няколкото маймуняци в джунглата на острова и в останалите части на тази Земя ще оцелеете. Щом няма да ги има динозаврусите! След като изрита хората от Миден, Създателят ги лиши от памет за произхода им, а на влечугите отне разума.Чакат ви доста трудни и студени години.  Метеоритът ще напълни атмосферата с тонове прах, които ще пречат на слънцето да затопля Света. Ще настане Ледникова епоха. Но хората все пак ще оцелеят, поне някои от тях. И ще си имате компания. Змиите също ще останат тук! – тя посочи към разплетеното кълбо от съскащи гадини, които безуспешно се мъчеха да минат през Вратата. – Е, поне няма да ви бъде скучно! Съжалявам, Алибей! Ще трябва да  се превърнеш в Смутителя на този Свят. Не че не ти идва отвътре! Да се надяваме, че брошката ще проработи скоро и ще се окажете в по-благоприятно време. Но пък ще имате предостатъчно възможности да се опознаете! 

  Динозавърката им смигна и се мушна през Вратата, която потрепна и изчезна.

  Персефина с облекчение установи, че се е върнала в покоите си в Хадес почти по същото време, когато беше привлечена от Мрака в Креда. Но нещо се беше променило. Усмивката замръзна на лицето ú, когато видя лилавия сатенен чаршаф, покриващ последната ú скъпоценна плячка, валящ се по пода, а клетката – зееща празна. Железните пречки, които дори мощните челюсти на динозаврусите не успяваха да прегризат, се въргаляха наоколо, изпочупени като сламки. Зацапаното стъкло на високия прозорец беше станало на сол и откриваше вид към мрачните гори, обграждащи „Гнездото“. Птиченцето беше отлетяло! Буквално.

   Венценосната изруга и започна нервно да души въздуха.

  После Вратата на стената потрепна и оттам се изсипаха възрастният вариант на Алибей и един много ядосан и ужасно притеснен дългокос червей.

   /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=eF9CzbfephI

1. Кашпа – декоративен съд, най-често с украса, в който се поставя саксия за растение.

2. Игуанодон – вид тревопасен динозавър. Живеел и се хранел на стада, около водоеми, обкръжени с гъста гора. По зъбите си прилича на днешните игуани. Можел е да ходи и на две, и на четири лапи.