МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1020 4087
30.04.2020 г., 7:46 ч.  

 СО-вид – 1. Кулата на Жълтия жерав 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
1769 3 4
Произведение от няколко части
15 мин за четене

  Ко-брандиране – свързване на два или повече бранда с цел създаване на нов, общ продукт. Заедно, отделните брандове могат по-лесно да постигнат целите си. Освен връзката между тях, синхронизация трябва да има и между всеки един и новия продукт.

                                                                                                    Уикипедия

 

  Цъфтежът тук продължава цялата година – на орхидеите и вишните – през пролетта, на лотосите – през лятото, на османтусите1 – през есента, на сливите –  през зимата.

                                               Мария Анашина „История и пътешествия“

 

                                       Ухан, планината Мошан, Свят Алфа, есента на 2019 г.

 

 Прилепът в пещерата се размърда. Онова, което спеше вътре в него, също надигна глава и се вслуша в постепенното излизане на тялото  от летаргията, в едва доловимото дишане и раздвижването на крилете на нощното същество.

  През отвора на пещерата се виждаше започналото да притъмнява небе. Появиха се първите звезди.

 Те  разтвориха кадифени ципести криле с миниатюрни ноктенца по краищата, изпратиха ехолокационен призив към тъмнеещата стена от листа и полетяха. Беше време за лов.

    Прилепът се отдалечаваше бавно и постепенно заприлича на заблудена нощна пеперуда, а после на малка черна точка, докато съвсем изчезна. Някъде там, сред мрежестите клони на нощната гора, се спотайваше ловецът. Тихо изпука съчка. Спусъкът на хаоса беше дръпнат. И никой, нито прилепът, нито ловецът в тази тривиална до безчувственост сцена от нощния живот на гората край Ухан не знаеше, че този незначителен на пръв поглед епизод няколко години по-късно щеше да доведе до унищожаването на света. Познатият дотогава свят.

 

                                         Ухан, Езерото на 99-те залива, Свят Бета, есента на 2019

 

  Изплъзнал се от мрежите на ловеца, прилепът беше излязъл от гората и се носеше като безшумна сянка над тъмното езеро. Онова в него не подаваше признаци на живот. Беше се кротнало в кръвта, в тъканите и в движенията му, защото нощният летец беше тръгнал в правилната посока. И всъщност не прилепът се отдалечаваше, а гората с ловеца в нея. Невидимите същества изпратиха още един ехолокационен призив и завиха на запад. Неотклонно и непредотвратимо се приближаваха към града, чийто небостъргачи се губеха в смога на отсрещната страна на езерото Дунху.

 

                                                         Ухан, Свят Гама, февруари 2020

 

  Дъската имаше неравно отрязан край. Беше доста дебело парче чам, а кòсата ù страна приличаше на смачкан къс амбалажна хартия – като лицето на стареца, сбръчкано и изпечено от слънцето на Ухан през годините.  Стаята, в която живееше, бе неуютна и усойна, с един тесен прозорец, който едва пропускаше слънчевата светлина, особено през зимата.

  На дъската – върху поличката до прозореца, стоеше саксия с хибискус2 – подарък от дъщеря му. Червеното пламъче на цветето се хранеше от разсеяните слънчеви лъчи, случайно надничащи в това тъжно и изживяло времето си убежище. В снопа светлина, огряващ хибискуса, танцуваха златисти прашинки.

  Тай Уанг седеше в креслото до прозореца и мислеше за младостта си, а младостта му беше неразривно свързана с бледо и нежно сияние от спомен –  Джиа, непрежалимата му съпруга. Вече десет години, откакто си беше отишла, а той все още разговаряше с нея, връщаше се назад в онези щастливи дни, когато се разхождаха из оживените улици и паркове на Ухан, бродеха из горските пътеки на планината Мошан, по бреговете на  Източното езеро, изкачваха се до Кулата на жълтия жерав на Змийския хълм, сядаха в някое кафене на площад Хуанхъ или разглеждаха с часове цветята и дърветата в градската Ботаническа градина, които цъфтяха през цялата година.  Спомени имаше много и той с наслада се потапяше в аромата на отминалото време, в онези далечни години на щастлива безметежност. Но паметта напоследък все по-често му изневеряваше. Последната утеха в живота му постепенно се покриваше с дим и изчезваше…

  Внезапно прогърмя телефонът. Тай излезе от летаргичното състояние, в което беше почти непрекъснато през последните седмици, откъсна  поглед от прозореца, зад който пролетно безразлично шумяха все още непокритите с цвят пауловнии3 и се потътри с охкане и пъшкане към телефона.

 – Татко, как си? – познатият, сякаш винаги спокоен и уверен глас на Юймин го върна в действителността.

 – Добре съм, дъще, подреждам спомени. Майка ти посади тези дървета на двора, сега са по-високи от къщата на стария Чу отсреща… Когато ги садеше, Чу…

 – Тате, – прекъсна го внимателно Юймин, – трябва да говоря с теб, ще дойда след около петнайсетина минути.

  Тай се вслушва още няколко секунди в звука, който излизаше от телефонната слушалка, но гласът на дъщеря му беше изчезнал.

  „Като всичко на този свят“, помисли си той и с мъка се отправи към креслото до прозореца, което за него през последните години олицетворяваше света. Старото, протъркано кресло и светлият стъклен правоъгълник на стената, в който един след друг се сменяха сезоните. Карантината не беше променила с нищо живота на Тай Уанг. Беше минала покрай избледняващото му съзнание като мимолетен спомен. Спомен за нещо, което неизбежно предстоеше.

  На вратата се позвъни. Не можеше да е Юймин, тя имаше ключ. Кой ли се бе сетил за него? Да не би старият Чу да е решил да размърда ревматичните си кокали и да го посети за една игра на шах? Старецът се отправи към вратата.

  На отворения прозорец на отсрещната къща вятърът развя белеещо се перде. Беше от стаята на Чу Ли, чийто живот седмица преди това коронавирусът беше отнесъл…

 

  Деменцията на стареца все още не бе в напреднала фаза. Периодите на ясно съзнание се редуваха с кратки моменти на блажено неведение, празнини в паметта, които бяха като кратки почивки от вечните житейски тревоги и все по-мъчителната носталгия по отминалите времена на младостта.

  Тай се приближи към вратата и осъзна, че държи в ръцете си масивната чамова дъска от поличката със саксията. Как се бе озовала у него, не знаеше, но не го и интересуваше, защото след секунди забрави за нея. Отвори със замах вратата и от рязкото движение се олюля, но вместо Юймин, там стоеше нисък, слабичък мъж с маска на лицето, който се спусна стремглаво с протегнати към врата му ръце. „Човек с маска, значи бандит“, мярна се в съзнанието на объркания старец, дали спомен от екшън филм или нещо прочетено някога, отдавна… Механично, почти без да разсъждава, той събра последните остатъци от енергия в изпосталялото си, болно тяло и с все сила стовари чамовата дъска върху главата на посетителя. Стори му се, че в последния момент преди човекът да изгуби съзнание, изпод медицинската му защитна маска се мярна изумление и дори някакво облекчение. После непознатият се свлече в краката на треперещия от гняв и ужас Тай Уанг.

  След миг старецът чу женски писък и видя дъщеря си, която  тичаше нагоре по стълбите към него…

 

  Дребният мъж постепенно идваше в съзнание. Юймин беше напръскала лицето му с вода и той вече се съвземаше. Тай се щураше около тях и не знаеше какво да направи.

  – Аз…  – понечи да каже той, но Юймин го прекъсна:

  – Тихо, татко! – по обикновено непроницаемото ù лице пробягна сянка на емоция. – Няма нищо, няма нищо! Това е доброволец от съседския комитет. Ще те навестява всеки ден, не трябва да оставаш сам.

  – Мога да се грижа за себе си – промълви Тай, но в гласа му не звучеше увереност. Знаеше, че дъщеря му е права. Вече не беше изцяло господар на действията си. Ех, ако Джиа беше жива, всичко щеше да е наред!

  И Тай Уанг отново се оттегли в света на спомените, тръгна след тях като ловец, който предчувства, че плячката му е недостижима.

  Юймин сложи одеяло върху краката баща си и го целуна по челото. Старецът не реагира. Гледаше с отсъстващ поглед към прозореца и сънуваше с отворени очи. Болногледачът тихо затвори вратата след младата жена.

 

                                                       Ухан, Свят Делта, февруари 2020

 

 Юйлин шофираше по празните улици на Ухан. Беше разсеяна и механично следеше пътя. Пред погледа ù се изнизваха жилищни сгради, паркове, учреждения, преди това пълни с живот, а сега – мрачно и застрашително пусти. Като снаха на партиен функционер имаше известна свобода на движение, каквато другите нямаха. Успя да освободи шофьора и тръгна сама. Знаеше, че след това ще има неприятности. Но трябваше да види баща си.

  Но не видя линейката, изскочила внезапно иззад завоя, препускаща с шеметна скорост по пустите улици на Ухан. Почти пусти.

  Когато на другия ден, за щастие цяла и невредима, се отправи, вече придружена от шофьор и човек от съседския комитет, към къщата с пауловниите,  с изумление установи, че жилището е празно. Само на пода на стаята, където обикновено баща ù прекарваше по-голямата част от времето си, до креслото край прозореца, се въргаляше солидната чамова дъска, която той слагаше под саксията с хибискуса, за да може цветето да получава тъй необходимата му слънчева светлина.

  Здравните и полицейските служби, мобилизирани от свекъра ù, не откриха Тай Уанг нито на следващия, нито на по-следващия ден. Въобще не го откриха. Болният и едва кретащ старец бе успял някак да изчезне от блокирания град, където вече не само пиле, но и прилеп не можеше да прехвръкне. А от това, къде беше той в този момент, зависеше не само съдбата на града, но може би и на света…

 

  Юйлин се взираше в препускащите край колата сгради на Ухан. Вече трети ден обикаляше града с надежда да зърне някъде прегърбената фигура на баща си, надежда ефимерна и призрачна като паметта на стареца, изчезнал толкова мистериозно. Гледаше през прозореца на колата и  в безпомощното ù съзнание, празно и тъмно от ужас, се мяркаха бледи, призрачни огньове – думи от любимото стихотворение на баща ù, написано преди почти 13 века от поета Цуй Хао4:

 

  Отдавна оня старец сам лети на жерав жълт, 

  остана само спомен там – под кулата на Хуанхъ. 

  Назад не ще се върне пак на тази твърдина, 

  по свода – облаци рояк в извечна тишина.

  И ясно вижда се Ханян, с дъбрави обкръжен, 

  в реката – остров като блян, на билки диви в плен.

  Мрак иде. Где си, роден дом? Поглеждам, отмалял 

  към чезнещия вълнолом – расте в гръдта печал. 

 

  Внезапна догадка озари ума ù и тя решително се обърна към шофьора:

  – Карай към кулата на Жълтия жерав.

 Шофьорът се подчини мълчаливо и масивният сребрист кросоувър   се устреми към мержелеещата се в далечината кула на Змийския хълм.

 

                                                                                                                /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=BqpW2FFwWlE

 

1. Османтус – растение от семейство Маслинови, което се среща предимно в Китай.

2. Хибискус – китайска роза

3.Пауловния – вид високи широколистни дървета, произхождащи от Югоизточна Азия и широко култивирани там.

4. Легенда за даоския монах и Жълтия жерав: Един беден монах дълго време се хранел безплатно в една кръчма. Веднъж с портокалова коричка нарисувал на стената жълт жерав. Когато рисунката била завършена, жеравът се отделил от стената, старецът седнал на него и отлетял . Повече никой не го видял.

Превод от руски – авторката. Руският текст е превод от древнокитайски на Борис Мещеряков: https://www.rulit.me/books/stihi-1000-poetov-antologiya-kitajskoj-klassicheskoj-poezii-shi-vi-xvi-vekov-read-434058-14.html

 

Давно тот старец улетел на желтом журавле.

Осталась в память прежних дел лишь башня Хуанхэ.

Журавль скрылся навсегда и не вернется вновь;

Плывет по небу череда извечных облаков.

И ясно виден вдалеке Ханьян, в кругу дубрав;

Среди реки на островке - цветенье диких трав.

Темнеет. Где же дом родной? Я вглядываюсь в даль...

Туман ложится на водой, растет в душе печаль.

 

Други източници – Уикипедия, блогове за пътешествия и рекламни туристически брошури

                                                       

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Свързани произведения
CO-вид – 2. Наблюдателите
МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова) МарияДимитрова.67
Проза » Фантастика и фентъзи, Други
Координатор: Организира и координира изпълнението на проекта, навременното изпълнение на дейностите, съобразно графика. Оказва методическа помощ и контрол по изпълнението на дейностите. Представя на ръководителя с предавателно-приемателен протокол ежемесечни доклади за резултатите от изпълнението. О ...
  909  1 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??