Има петстотин генно обусловени заболявания, които потенциално могат да бъдат излекувани посредством генна терапия. Много от тези болести причиняват ужасни страдания при децата, ранна и мъчителна смърт. Други ни дебнат през целия ни живот като смъртна присъда… Какво, не трябва ли да  ги лекуваме, щом това ни е по силите? Не трябва ли да облекчаваме страданието, щом можем?                     

  …Гените са факти от природата. Също като гравитацията, слънчевата светлина и листата на дърветата, гените съществуват в естествения свят. Фактите от природата не могат да бъдат притежавани.

                                                                                Майкъл Крайтън „Ген“

                                                              Храмът Кху Конгси, Свят Делта, 20-ти век

  На другия ден затвориха за посещения Дома музей на приземния етаж. Беше достъпна само залата в главната сграда и там, в ухаещия на тамян и екзотични растения полумрак, останаха да мъждукат пламъчетата на свещите и шарените кълба на книжните фенери. Нямаше ги шумните и пъстри тълпи туристи, щуращи се из лабиринтите на храма да разглеждат фреските по стените, да четат усърдно табелките на резбованите врати и да се любуват на златните рибки, плуващи в коритата на чешмите в прохладните странични помещения.

  На двора в плътна редица бяха наредени велорикши – с шарени седалки, украсени с цветя и венци – една от атракциите в столицата на Пенанг. И в централната зала, и в страничните жилищни помещения, и в офисите през този ден беше сравнително спокойно.

Доктор Зулхасиф прекоси бързо пустеещия двор и се отправи към офиса на Алибей Симън до Източния вход. Позвъни на боядисаната в тъмночервено дървена врата и зачака, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. Отвори му прислужникът – нисък, възрастен китаец с грижливо сресана на път и пригладена с брилянтин  сивееща коса. На лицето му, както обикновено, грееше любезна усмивка.

  – Той е в Залата на драконовата планина, докторе. Чете. Каза да ви изпратя там, щом дойдете.

  Лекарят мълчаливо се поклони и понечи да тръгне към храма.

  – Доктор Зулхасиф, моля най-смирено да ми простите дързостта, но може ли да ви попитам нещо? – лицето на прислужника изразяваше смущение, въпреки че продължаваше да се усмихва.

  – Да, разбира се…Чън, ако не се лъжа.

  – Джън Чън, на вашите услуги.

  – Да, Джън, кажи! Какво има?

  – Позволявам си да ви запитам, но не от любопитство, а защото съм загрижен, доктор Зулхасиф, не само за младия господар, но и за мистър Симън. Той прекарва много време в Залата, когато няма туристи. А замине ли Дун на лечение в Германия, почти не излиза от храма. И се държи малко странно. Сяда до една от статуите и чете на глас. Отначало мислех, че са молитви, но после случайно видях една от книгите. Беше учебник по математика. И сякаш говореше на статуята. Задаваше ú въпроси. А после си отговаряше сам. Това дали е редно? Още веднъж моля да ме извините, но ми се стори странно…

  – Няма нищо, Джън, хубаво е, че се тревожиш за господаря си. Колкото до поведението му, в това няма нищо необичайно. Той се упражнява по този начин. Знаеш, че синът му прекарва по-голяма част от времето в рехабилитационния център във Верл и Бад Залцуфлен в Германия. Солените минерални извори там действат много благоприятно на деликатното здраве на младежа. Но не трябва да пропуска и занятията в училище. Това непрекъснато пътуване оказва пагубно влияние върху образованието му, въпреки че и там с него се занимават учители. Господин Алибей четè, за да може после да обучава Дун. Чете на глас и на статуята, защото така помни по-добре, сякаш има ученик пред себе си. Това му помага. Все пак той е мениджър по професия, не е учител. А знаеш, че държи лично да се занимава с обучението на сина си и да контролира образованието му. Е, отговорих ли на въпросите ти?

  – Да, да, докторе, простете на глупавия старец! От толкова години служа на семейството, трябваше да се досетя. Разбира се, всичко си има съвсем логично обяснение, а пък аз се чудех…

  Прислужникът пак се закланя и по лицето му се четеше съжаление и разкаяние. Той се плесна по челото и се затюхка:

  – Моля покорно за извинение, докторе, забавих ви с неуместните си въпроси!

  – Няма нищо, Джън. Винаги ми казвай, ако нещо те безпокои. На всички ни е скъпо добруването на семейство Симън. Знаеш, че с Алибей сме стари приятели. А сега ме извини, отивам да видя господаря ти.

  – Трябва да бъдеш по-внимателен, Алибей – докторът сложи ръка на рамото на дяволоида, който така се беше задълбочил в четене, че не забеляза влизането на пълничкия малаец с лекарска чанта под мишница.

  – Защо, какво има?

  – Нека отидем в офиса ти и да поговорим там – каза лекарят и погледна към статуята на дракончето, която се извисяваше на подиума, неподвижна и безмълвна.

В кабинета на Алибей беше претъпкано с папки, книжа по бюрото, бележки, разлепени по дъската на стената, портрети на предците на клана Симън в скъпи резбовани рамки и зад стъклени витрини,  грамоти и сертификати, снимки на самия Алибей от конференции и бизнес форуми.

  – Чудя ти се как успяваш във всичко! Понякога имам чувството, че като Наполеон се занимаваш едновременно с няколко неща, даже нещо повече – че можеш да бъдеш на няколко места едновременно. За какво са ти хилядите служители, след като държиш да имаш поглед абсолютно навсякъде?

  Докторът отпи от горещия шоколад, който Джън му донесе в красив порцеланов кафеник със златни и тъмночервени орнаменти и издължени, тумбести по средата чаши от времето на династия Мин. Кафе и чай не пиеше заради кръвното.

  – Въпрос на организация, Анзор – Алибей отпи от кафето си в миниатюрната порцеланова чашка със същата червено-златна украса. – Пък и аз от толкова години съм в бизнеса, че вече и насън да ме бутнат, имам готови решения. Всички казват, че приличам като две капки вода на прачичо си и на неговия дядо, и още по-назад – той посочи снимките на стената. – И никой дори и не подозира, че това съм си все аз – има ме поне на пет-шест от снимките тук. След като прекарахме с Оливия няколко десетки години в безплодно търсене на брошката на остров Кефалония, решихме да се върнем на Пенанг, където се бяхме запознали. И никога не съжалихме. Тук се роди и синът ни. Всичко мое е тук, вече нямам друга родина.

  – Негово и Нейно величество кралят и кралицата на Конгси бяха много натъжени от вестта, че се отказвате от трона в полза на сестра си и се местите да живеете за постоянно в Пенанг. Но разбират съображенията ви.

  – Знаеш, че синът ми не би могъл да живее на Касиопея. Той и тук е жив единствено заради брошката. Ако не прекарваше половината от времето като статуя от кремък¹, не би могъл да оцелее. Пък и аз предпочитам да завладея всички Светове за Мрака, а не да живуркам като дребен владетел на едно кралство - засмя се с крива усмивка дяволоидът.

  – Ваше височество, в тази връзка исках да ви попитам, доверявате ли се на слугата си, Джън Чън? Днес задаваше прекалено много въпроси. Видял ви е да четете пред статуята на Дун и се е озадачил. Трябва да бъдете по-внимателен!

  – Да, знам. На Джън му имам доверие. От много години е в семейството, беше дете, когато постъпи при нас. Верен ни е. Дори и да види нещо необичайно, ще си мълчи. Не се случва за първи път. Той не е проблем. Неговият единствен недостатък е, че старее прекалено бързо, но това до голяма степен е негов избор и няма отношение към въпроса ти. Ти ми кажи, намираш ли някакъв прогрес у Дун? Ходенето в Германия е само за камуфлаж. Прекарва там само седмица-две, след като го „събудя“. Със солена вода не се лекуват генетични дефекти. Брошката е тази, която го държи все още жив. Тя помогна и да бъде износен. За съжаление Оливия…

  – Като споменахте брошката, винаги съм се чудил – толкова е малка, би трябвало да съдържа съвсем ограничено количество „прах“, ползвате я от столетия, а все не се изчерпва.

  – Не знам, Анзор, какъв е точно принципът, но е нещо като вечния двигател. Зарежда се от Битието на едно равнище под нашето – от Квантовия Свят. Микросъществата, които го съставляват, като че „извират“ оттам. Понякога ми се струва, че имат собствена воля и разум – не винаги можеш да ги управляваш. За щастие, при Дун досега не са давали засечка. Но кажи ми, виждаш ли все пак някакъв напредък? Силициевата терапия има ли вече ефект?

  – Още е трудно да се каже – отвърна Анзор Зурхасиф внимателно. – Лекувам Техни величества от стотици години. Ваш лекар съм, а сега и на Дун. Баща ви ме командирова на Земята, щом разбра за заболяването на младия господин. Струва ми се, че има прогрес, но не искам да ви давам напразни надежди. Знаете, че организмът на обитателите на Касиопея се различава значително от човешкия. Докато телата на хората са на въглеродна основа, молекулите, изграждащи дяволоидите, са съставени както от въглерод, така и от силиций. Иначе не бихме могли да оцелеем при температурите и атмосферното налягане на планетата ни. Но пък въглеродът ни позволява да живеем и при земните условия. Всъщност, интересното е, че и на земните Светове силицият се среща в огромно количество. Дори има организми, като хвоща², диатомеята³ и радиоларията⁴, чиято външна структура съдържа силиций. Морските гъби използват това вещество за укрепване на скелета си, власинките на копривата са направени от силиций, а пилетата и плъховете се нуждаят от него за развитие на костите си. Всъщност, наличието на силиций в клетките на дяволоидите никога не е било проблем. Когато сме на Земята, дишаме кислород и издишваме въглероден диоксид, на Касиопея вдишваме и издишваме силиций, който при нас е в газообразно и течно състояние заради високите температури. Проблем е, когато има недостиг, както е при Дун. Мутантният ензим при него е с дефект и тялото му не може да усвоява силиция.

  – Да, затова е с крехки стави и кости – промълви Алибей. – Винаги изпитвам ужас, когато поиска да играе футбол или някаква друга игра. Но не мога да го ограничавам. Сърце не ми дава! В края на „периода“, когато го рèша, половината от прекрасната му, лъскава коса остава по гребена. Възстановява се едва след „терапията“ с кремък. Раните му заздравяват по-трудно, ноктите му се чупят. Знаеш ли какво е за един баща да гледа детето си в такова състояние и да не може да му помогне? Трябва да прекарва известно време като кремъчна статуя, за да се „зареди“ с енергия, за периода, когато е в „будно“ състояние. Но тези периоди напоследък се удължават, нали?

  – Ваше височество, не искам да ви радвам предварително, за да не се разочаровате после, но да, смятам, че има напредък.

Алибей въздъхна с облекчение и гаврътна чашката кафе, но ръката му трепереше и част от горещата течност се разля по бялата му риза. Той като че не забеляза това, изправи се и стисна ръката на другия дяволоид, като енергично я разтърсваше в продължение на няколко минути.

  – Чудесна новина, докторе! Нека я полеем с малко сериста киселина. Имам няколко бутилки неприкосновен запас. Какво ще си играем с тия земни кафета и горещи шоколади!

Докторът му намигна весело и остави чашата с шоколад на масичката. Новината си заслужаваше да бъде полята.

                                                                 Милано, Свят Гама, февруари 2020

  Трябваха му само клещи, отвертка и няколко жички.

  Алибей Симън свърза последните кабели на електрическото табло, което регулираше осветлението на стадиона „Сан Сиро“⁵ в Милано. На другия ден там щеше да се играе решителният мач между „Прилепите матадори“ на Валенсия и „Калчосите“ на „Аталанта“, Бергамо. Сега дори ако бъде изключено, осветлението на стадиона щеше пак да се включи след известно време. И щеше да свети цяла нощ. Бог знае какви гадинки щеше да привлече през това време⁶.

  „Пеперуди със сигурност“, си каза Алибей, докато прибираше клещите в джоба на работническия си комбинезон. „Прилепите обичат тъмнината, а пеперудите – светлината. Защо този път да не излъжем светлината и тя да послужи на мрака – ей така, за разнообразие? Да видим кой ще надделее – „бикоборците прилепи“⁷ или „тичащата богиня“⁸? Аз лично бих заложил на богинята, в памет на скъпата ми Оливия! А накрая може всички да се окажем от една и съща страна – тази на Мрака. Аз поне ще се постарая да стане точно така!“

                                            /Следва/

youtube.com/watch?v=PHSKdYS8hpc

   1.Кремък – плътна, еднородна седиментна скала, изградена основно от силициев диоксид.

  2. Хвощ – растение, разпространено из целия свят и е единственият съществуващ днес род от клас „Хвощовидни“. По-разнообразни е имало през геоложкия период креда. Наименованието произлиза от славянската дума „хвост“ – опашка. Научното име на рода – Equisetum, е съставено от латинските думи equus = кон и saeta = косъм, грива. Външната част на епидермиса на стъблото е импрегнирана със силициев диоксид. Този вид растения фотосинтезират с тъканта на стъблото си, а не с листата.

  3. Диатомеи – едноклетъчни водорасли със силициев екзоскелет.

  4. Радоиларии – едноклетъчни морски планктонни организми, обитаващи предимно топлите океански води. Повечето имат скелет от кремъчно вещество, през отворчетата на който излизат лъчисто разположените им нишковидни псевдоподи.

  5. Стадионът „Сан Сиро“ – наричал се е така по името на квартала, където се намира. От 1980 г. носи името на легендарния футболист Джузепе Меаца.

  6. „… какви гадинки щеше да привлече“ – на финала на Европейското първенство по футбол между Португалия и Франция на „Стад дьо Франс“ в Париж през 2016 г. работници забравят осветлението включено цяла нощ и на другия ден рояци от пеперуди летят из стадиона по време на срещата. Една от пеперудите почти каца на лицето на Кристиано Роналдо, докато той седи разплакан на тревата, току-що разбрал, че няма да довърши срещата заради контузия.

  7. „Прилепите“ – състезателите на „Валенсия ФК“ имат прилепи на емблемите си. Феновете им ги наричат и „Лос Чес“ /момчетата/

  8. „Тичащата богиня“ – Аталанта. В древногръцката митология е девица ловджийка, дъщеря на Климена. След раждането баща ú е разочарован, че не е момче и я изхвърля на хълм близо до Калидон. Артемида изпраща една мечка, която кърми детето. Девойката расте при ловците и става най-бързата по тичане в Гърция.