9 мин за четене
– Виж к’во, мой човек! – Мишелъв се почеса по тила, протегна се към ухото на висящия с главата надолу игуанодон и започна да му шепне оживено. Златната му коронка се килна настрани и едва не падна. Той я поправи и продължи делово:
– Ние тука с тебе си станахме близки, един вид – аркадаши, зат’ва да ти открехна малко к’ва е далаверата.
Мишокът беше облечен като средновековен кавалер – в дълго светлокафяво блио1 от копринен креп, тясно в горната си част и разширяващо се надолу. Около врата имаше избродирани със сърма орнаменти, ръкавите му бяха широки и обшити със ситни перли. Под блиото имаше къса бяла туника с тесни ръкави, обхващащи ръката до китката. На гърба му се вееше тъмен плащ, завързан с копринен шнур около врата. Миниатюрните му обувки без токове бяха от позлатена кордовска кожа2.
– К’во си ме зяпнал бе, брато! Парцалките са от скрина с играчки на господарката Персефина, дето си играеше с тях като беше още бръмбазък. Туй, дето съм го навлякъл, е от арсенала на Динокен, а благо ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация