Пресрещнаха се слънчеви вълни –

                                                       имплозия!

                                                       Отвъд, отвъд,

                                                       отвъд очите и плътта,

                                                       отвъд фасади, улици и тротоари,

                                                       отвъд безстрастния и хладен ум –

                                                       на чувствата ни в бесните водовъртежи,

                                                       където залезите са пламтящо нежни,

                                                       където вече векове се скитат

                                                       и търсят се, намират се душите ни.

                                                       На крачка само, колкото вселена –

                                                       блестят над мен очите ти зелени.

                     М. Димитрова

                                                        Ухан, Свят Делта, февруари 2020

  Беше като имплозия. Градът се прибра в себе си и замря – сякаш не съществуваше. Превърна се в призрак. Защото какво е един многомилионен град без тълпите от хора по тротоарите, без  колите по магистралите, без децата, щъкащи в градинките и парковете, без лодките, плъзгащи се безшумно по езерото с 99-те извивки с куп ентусиазирани туристи на борда, без кучетата и котките, изпокрили се кой знае къде, без гълъбите, врабчетата… Един град само с ясния свод, проснал се над него като бездънен и безразличен стъклен похлупак, погребал под себе си всяко движение, всеки признак на живот. И само тук-там – неясно петно на уличен метач в червена плетена шапка и крещяща оранжева престилка, с лице, скрито зад маска и очила, размахващ проскубана метла и събиращ невидими листа и редки боклучета; профучаващ таксиметров автомобил с опакован в син защитен костюм шофьор; двама вървящи покрай мантинелата доставчици на храна с кошници; новата болница, която расте не с дни, а с часове, разпростряла се на площ от 25 хиляди кв метра, досущ жив организъм –  все изключения, потвърждаващи правилото. А правилото е: навътре, навътре – като кръв, която се отдръпва към сърцето, към всяка клетка и оставя празни артериите и вените – улиците и булевардите на един свил се в безвремието си град.

  И това празно, слънчево, ясно и съвсем безсмислено небе – без птици, без облаци, без… прилепи?

  Прилепите бяха извършили пъкленото си дело и се бяха върнали в пещерата Ю-ши, отдръпнаха се като подривна вълна, нанесла невидими разрушения, ерозирала брега и отминала като природно бедствие, чийто последствия са на пръв поглед незабележими, но имат ефект далече напред в бъдещето.

  За хората в Ухан все още нямаше пряка връзка между каменните истукани на платформата в пещерата, които приличаха повече на причудлива природна игра, отколкото на реален враг, и върлуващата в града епидемия. Също и за панголините, вълците, змиите, циветите от клетките на пазара за диви животни. Комарите, пчелите, пеперудите… Цитоксиновата буря¹ на живота, даващ спонтанен и хаотичен отговор на безразсъдното и разрушително поведение на царя на природата – човекът. И само единици, най-будните и най-търсещите – учените, и тези, които носеха отговорността за града и страната – партийните лидери, имаха подозрения, но едните не искаха да всяват паника, а другите се страхуваха от истината и се стараеха да я потулят в скритите ъгълчета на съвестта си, колкото може по-дълго.

  Хората доброволно ограничаваха жизненото си пространство. Излизаха от домовете си веднъж на всеки три дни, и то само ако е наложително, за да се снабдят с продукти и други вещи. Доставчиците на храна, надлежно скрити в защитно облекло, ги посещаваха често и някои жители не излизаха навън със седмици. Разхождаха домашните си любимци по стълбищните площадки и почистваха след тях. Прибираха се отново в жилищните  клетки и се опитваха да съхранят разсъдъка си от продължителното бездействие – играеха настолни игри, гледаха телевизия, четяха или си чатеха по интернет, крачеха из мъничките си кутийки като затворници, на които липсва достатъчно движение, измисляха си различни развлечения и … спяха. Спяха много, обилно, до втръсване! Карантината се промъкна в душите им, а пораженията, които нанасяше, щяха да се проявят след време и в някои случаи щяха да оставят незаличими следи.

  Тай Уанг прекоси пустия град като насън. Линейката го остави пред дома му под Змийския хълм и си замина.  Болногледачът, нает от свекъра на Юйлин, го въведе в празната къща, настани го в креслото до прозореца в стаята му, покри краката му с карирано одеяло, приготви му вечеря и си тръгна. Щеше да дойде на другия ден, за да донесе продукти и да остане, докато има нужда от него. Вечер и през нощта Тай щеше да бъде оставен на себе си и на спомените.

  Старецът изчака мъжа да излезе, придърпа креслото до компютъра и започна трескаво да се рови из файловете. Намери това, което търсеше, изчислява известно време, после стана, върна креслото до прозореца и се загледа навън.

  Притъмняваше. Пауловниите се очертаваха на фона на хълма, а Юйлин, скъпата му Юйлин я нямаше! Трябваше да я намери. Но за да го стори, му беше нужно ясно съзнание. И да е поне относително здрав.

  Усети как отново го обзема отчаяние. Покри с длани лицето си и раменете му се разтърсиха от ридания:

  „Джиа, защо ме остави?“, простена тихо. „Детето ни го няма, кажи ми къде да я търся, Джиа!“

  Внезапно мракът в дъното на стаята се сгъсти, затрепка, а после от вътрешността му се появи светлина, първо бледа и неясна, а после все по-силна и ярка. Оттам възникна силует на жена, облечена в бяла ленена риза и тъмносин сарафан. На раменете ú потрепваха сияещи криле, лицето ú беше измъчено и бледо. В ръцете си носеше платнена торбичка, извезана с мъниста, от която се носеше ухание на билки.

  Джиа пристъпи през Вратата, която се люшна зад гърба ú и угасна. Все още не вярващ на очите си, Тай притисна съпругата си в почти задушаваща прегръдка, покри мокрото ú от сълзи лице с целувки и  прошепна, зашеметен от неочакваното щастие:

  – Джиа, ти се върна! След толкова време? Къде беше?

  – Тай, скъпи! Толкова съжалявам, че не бях до вас. Миличкият ми, съвсем се измъчи! Но сега трябва да побързаме. Все още има шанс, макар и минимален. Трябва да се опитаме да я спасим!

 – За Юйлин ли говориш, Джиа?

 – Юйлин… –  лицето на ангелицата се сгърчи от неимоверно страдание и болка. – За нея не можем вече нищо да направим, Тай, тя е мъртва. Но за внучката ни можем.

  – Какво говориш, Джиа, как така мъртва? Ти откъде знаеш? И къде беше през цялото това време? Ще ми кажеш ли какво става тук?

  Тай усети слабост в краката си и се олюля. Неговото малко момиченце, неговата Юйлин, мъртва? Това е невъзможно! Това е само някакъв лош сън, той ей сега ще се събуди и Юйлин ще се затича към него с малките си крачета, ще го прегърне през врата с тънките си ръчички и ще го целуне по бузата за „лека нощ“.

  – Тай, трябва да се държиш! Не ме оставяй точно сега, моля те! Нямаме време! Той е по петите ми. Ще ни попречи.

   – За кого говориш? Какво трябва да направя? – старецът отпусна глава.

  Джиа си беше дошла. Беше все така млада и прекрасна и имаше криле. Той вече не беше сам. Джиа знаеше какво да прави. Сега всичко ще бъде наред.

  Ангелицата се приближи до печката в кухнята, извади от торбичката някакви треви, кипна вода и направи запарка. След няколко минути ги прецеди, наля отварата в една чаша и я подаде на Тай.

  – Изпий първо това, после ще ти кажа какво ще правим.

  – Какво е? – Тай отпи от чашата.

  Течността беше гореща, с възгорчив вкус и силен, плътен аромат.

  – Сребрист пелин, мащерка, бял равнец, ранилист²… и още някои неща. Ще прогонят вируса от кръвта ти или поне ще го обезсилят за известно време. Донесох ги от Беларус.

  – Беларус? Там ли беше през цялото време?

  – Там и на някои други места. По-голямата част от годините прекарах в хралупата на едно крушово дърво с щъркелово гнездо в короната. Бях пазителка на Средищния дворец.

  – Но... Юйлин?

  – Тай, за теб може да са минали десет години, но за мен минаха столетия. Аз скърбих много дълго, опитвах се да я върна, но не успях. Нищо не може да я върне. Но може да спасим Белинда!

  – Коя е тя?

  – Внучката ни. Преди да загине, Юйлин ми даде това.

  Джиа бръкна в джоба на сарафана си и извади къс хартия. Тай си сложи очилата и зачете. Там, със ситния калиграфски почерк на Юйлин, беше написано: „Аз, Юйлин Джан, с пълно съзнание и в психическо и физическо здраве, давам съгласие…“

  Тай прочете бележката и вдигна глава:

  – Но защо? Деши също е мъртъв. И защо са оставили генетичен материал?

  – Юйлин имаше прогресиращо заболяване на яйчниците. Решиха, че ще е добре, в случай че продължат с опитите да зачене по естествен път и не успеят. Беше застраховка. И за двамата.

  – Но струва ли си? Не знам – Тай мъчително преглътна, но буцата, заседнала в гърлото му, остана. В очите му блеснаха сълзи. – Детето само ще ни напомня за това, което сме загубили. Няма да е Юйлин.

  – Трябва, Тай, внучката ни трябва да се роди във всички Светове. Иначе сме обречени! Мракът ще победи.

  – Но ти… Ти си прекрасна и все така млада, но не е ли опасно за теб? Все пак си на възраст.

  – За това не се безпокой, тялото ми е способно да износи един плод.

Трябва само да вземем съгласието и на бащата на Деши, Ип Джан. А и без неговата помощ няма да стане. Имаме нужда от солидни връзки, за да започнем процедура инвитро по време на карантина.

  – В болницата говореха, че случаите са намалели и скоро може да отменят карантината.

  – Нямаме време, Тай! Детето трябва да се роди колкото се може по-скоро. И трябва да го опазим живо. На всяка цена. Сега лягай да спиш, отварата скоро ще подейства. Утре ще ставаме рано. Трябва да си свеж и здрав. Чакат ни трудни дни.

  Тай изпи настойката и усети как топла умора се разлива по вените му. Отпусна се на леглото в спалнята и затвори очи. Джиа беше тук, това беше важното, тя винаги намираше решение, колкото и заплетена да е ситуацията.

  Скоро забравата на съня изтри всички тревоги в ума на измъчения старец, макар това да беше само временно. 

                                                  Ухан, Свят Гама, февруари 2020³

    – Тате, утре заминавам за Бергамо, нали това искаше? Всичко вече е уредено – Юймин притвори внимателно вратата на стаята на баща си, който се беше задълбочил в някакви изчисления.

  – Юймин! Чудесно. Вече се опасявах да не стане късно. Тук възникват някои усложнения…

  Тай се засуети, стана, влезе в кухнята и започна да ровичка из шкафовете.

  – Къде беше? – мърмореше си той и Юймин чуваше звук от тракане на съдове и местене на пакети с храна. – А, ето го, намерих го!

  След малко се появи, носеше две големи метални кутии.

  – Скъпоценният черен чай Да Хонг Пао на мама! Тя не ми даваше дори да пипам кутиите. Защо ти е?

  – Защото искам да ги занесеш в Бергамо. Едната ще дадеш на домакина, а другата… ти ще прецениш на кого. Когато отидеш там, ще разбереш.

  – Но мама не ни позволяваше да пием от него. Казваше, че може, но само ако животът ни е застрашен. Мислех, че се шегува. Струва цяло състояние. Реших, че просто го пази за официални случаи и високопоставени гости. Разказваше ми една случка с президента на САЩ Никсън⁴. Този чай е изключително скъп – струва повече от трийсет пъти теглото си в злато.

  – Да, дъще, а този тук е още по-ценен, защото е от планината Ву, от първоизточника. Подарък е на майка ти от монасите в манастира Тян Син Си.

  – Където през 14 век, по време на династията Мин един ученик от Дин Сиан, който отивал да положи императорски изпити, получил топлинен удар? И един от монасите го излекувал с този чай?

  – Да, младежът оздравял, положил успешно изпита и получил високото положение Джуанг юан /червен халат с дракон/. Поискал да възнагради монаха и да благодари на Буда. Върнал се в манастира и подарил на монаха червения халат. Но като истински будист, монахът не приел дара. Тогава сановникът облякъл с халата един от чаените храсти в двора на манастира. Оттам чаят получил името си – Да Хонг Пао /императорски червен халат/.

  – Но защо искаш да се разделиш с нещо толкова скъпо? Не може ли да занеса някакъв сувенир?

  – Защото, за да получим нещо, трябва и ние, от своя страна, да се разделим с нещо скъпо за нас, да направим жертва. Ако не го извършим, Бог ще реши вместо нас каква да е цената. А тя понякога е непосилна. И освен това, преди да унищожим злото, трябва да се опитаме да го превърнем в добро, да го „превъзпитаме“. Едва след като не успеем, може да мислим как да го елиминираме. Вместо да убиваме враговете си, по-добре е да се опитаме да ги превърнем в приятели и да ги спечелим на наша страна.

   – Добре, убеди ме! Дано това далечно пътуване си струва.

   – Със сигурност, дъще! Сега си лягай, че утре ще ставаме рано.

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=PgOXGf6fgtc

1. Цитокинова буря – свръхотговор на определени клетки от имунната система при наличие на патоген.

2. Рецептата е измислена

3. Карантината в Ухан в реалността започва на 23.01.2020 и е отменена на 8.04.2020. За целите на сюжета в романа тя започва през първата половина на февруари, малко след заминаването на китайците за Бергамо.

4. Случката с президента Никсън – През 1972 г. Мао Дзедун подарява на президента Ричард Никсън 50 г от чая. Никсън се обидил от подаръка, без да знае, че тези 50 грама са 50 процента от цялата реколта за годината. Въпреки че оригиналният чай е изключително рядък, резници от първоначалните чаени храсти са присадени и култивирани в различни страни, включително и в Китай и този „вторичен“ чай сега е достъпен за любителите на напитката.