Джърси сити, САЩ, свят Гама, 21 век

  – Ако ще се мре, поне да е с песен на уста – промърмори Юсеин и вдигна уда от земята.

  Хайредин вече беше избързал напред и с любопитство се оглеждаше. Намираха се на нещо като крайбрежна улица. От едната страна, зад висок метален парапет, покрит наполовина с прозрачно стъкло, се синееше морската повърхност, а от другата бяха наредени причудливи къщурки, целите от мрамор и метал и с огромни стъклени прозорци, заемащи предните им стени.

  Зад прозорците се виждаха множество различни предмети и странни, неподвижни човешки фигури, облечени в още по-странни дрехи. Хайредин се приближи до една от стъклените врати и поиска да надзърне, правейки с длан козирка над очите си, но стъклото внезапно се плъзна настрани и се отвори. Двамата с готвача отскочиха уплашено и бързо се отдалечиха от вратата, която безшумно се върна на мястото си.

  Юсеин се наведе и пипна почвата под краката си. Приличаше на горски мъх, но беше керемиденочервена на цвят и пружинираше при натиск. На равномерни разстояния беше прорязана от миниатюрни отвори с неясно предназначение. Беше разпределена на правилни квадратни чимове, които плътно прилепваха един към друг.

  – Някаква настилка е, прилича ми на акациева смола, но явно не става за ядене.

  – На тебе все ядене ти се върти в главата! – засмя се Хайредин и се приближи до стъкления парапет. – Това нещо тук е много чудно –  остров, изграден предимно от стъкло и метал!

  Той се наклони над ограждението, за да види по-добре брега, но възкликна и се дръпна уплашено. После пак се приближи, погледна и подсвирна. Юсеин също надникна и почти изгуби равновесие от разкрилата се пред него гледка: морето под тях беше далече, много далече долу, а скалата, или това, което приличаше на скала, се издигаше на не по-малко от петдесетина метра над повърхността. В горната част, непосредствено под мястото, където стояха двамата, имаше няколко реда  прозорци, явно на някакви жилища, а още по-надолу отвесната повърхност беше белезникава и гладка.

   – Много е странен този остров, господарю. И…  –  Юсеин се задъха от ужас, взирайки се в пенестата диря долу – се движи! Да не сме попаднали на гърба на някое от чудовищата от Итаксия пролив, за които се разказва в легендите?

  – По-скоро сме в плен на елински циклоп – каза Хайредин и посочи нагоре.

  А там, огромна стъклена сфера, подобна на гигантско око, се беше раздвижила и един стълб като рог на чудовищен охлюв я вдигаше все по-нагоре и по-нагоре. В сферата се различаваха силуети, които гледаха надолу към острова.

  – Чудовището е погълнало хора с окото си! – каза смаяно Юсеин и се разтрепери.

  – Стига си се тресял като платно под ураганен вятър, не виждам да са недоволни от това, че чудовището ги е погълнало. Виж им лицата!

  И наистина, хората в гигантското око въобще не изглеждаха изплашени, а сякаш се забавляваха – смееха се и махаха с ръце.

  – А аз си мислех, че вече съм видял всичко на този свят – каза горчиво готвачът.

  Двамата тръгнаха надолу по улицата и пред очите им започнаха да се разкриват нови и нови чудеса.

  От една от кулите недалече беше прокарано въже  към вътрешността на острова и по него стремително се спусна човек, преминавайки над огромна пропаст, чийто стени също бяха целите в прозорци, а на дъното се синееше езеро. От другата страна пък имаше гигантска извита стъклена тръба, а вътре в нея плуваха хора. Тръбата се спускаше спираловидно към езерото и накрая „изплюваше“ смелчаците от вътрешността си във водата. В средата на езерото стоеше кръгла платформа, която се вдигаше и спускаше равномерно и образуваше гигантски вълни. Други хора в ярки, прилепнали костюми балансираха върху вълните с несравнима изкусност, сякаш ги бяха покорили и ги яздеха като коне вихрогони.

  Хайредин и Юсеин ги наблюдаваха известно време, а после продължиха по улицата.

  – Тук има хора, които плуват като риби, такива, които не се страхуват от циклопи и се возят в очите им, и други, които живеят в стъклени кутии и стоят зад прозорците им неподвижно като статуи. Какво ли още ще видим? – зачуди се Юсеин.

  – Летящи хора? – каза Хайредин и се засмя.

  – Летящи хора! – възкликна готвачът.

  – И аз това казвам, остава да видим и летящи хора.

  – Не, не, наистина, ето ги там, господарю!

 Срещу тях, от другия край на пропастта, точно до спиралната тръба, имаше огромен стъклен цилиндър, в който, разперили ръце, се въртяха и издигаха нагоре хора – без криле, без да са хванати за краката на гигантски птици като Синдбад моряка от Багдад, а просто си летяха нагоре-надолу.

  – В цилиндъра има нещо като вятър, той ги издига нагоре – каза разсъдително Барбароса, гледайки  внимателно и с нарастващ интерес към съоръжението.

  – Е, добре, не са летящи, хора, просто са пленили вятър в стъклен цилиндър и го използват, за да летят, колко му е! – каза унило Юсеин.

  – Не забравяй, че ние също използваме силата на вятъра, само дето не можем да го контролираме и той духа когато и с каквато си сила иска.

   – Да, човешката изобретателност няма граници. Сигурно сме попаднали…

  – В рая! – прошепна Хайредин, очите му се разшириха и в тях проблеснаха игриви искри. – Попаднали сме в рая, Юсеин, как не се сетих досега!

  – Съвсем точно, господарю, в рая сме! – каза замечтано готвачът, но явно двамата имаха предвид различни неща, защото гледаха в противоположни посоки.

  Бяха излезли на широко, открито пространство. В далечината се виждаше мраморен басейн със сияеща водна повърхност, а наблизо, почти до тях, бяха наредени малки къщички с лавки, отрупани с екзотични плодове и различни вкусотии. Пред една от къщичките имаше тезгях с огромен метален шиш, на който беше набучен най-големият дюнер, който Юсеин беше виждал през живота си. Беше с обърната конусовидна форма, а до него стоеше мургав младеж с бяла шапка на главата, който късаше парченца месо с огромен нож и ги завиваше в тънки като пергамент арабски питки. Отстрани имаше стъклени кутии с най различни видове салати и сосове.

  – Вай, Аллах! – промълви готвачът и вече нищо не беше в състояние да го отдалечи от „Уличката на насладите“, както я нарече той за себе си и мигновено се впусна да разглежда изобилието от храни и напитки, което се простираше на десетки метри.

  Хайредин най-после успя да го откъсне от това тъй приятно занимание и го повлече натам, накъдето него го теглеше сърцето, а именно – към огромния басейн от цветен камък, в чийто води се къпеха… множество съвсем голи нимфи! Всъщност, така им се стори в началото, девойките във водата имаха само едни почти невидими препаски през гърдите и ханшовете, всички останали части на телата им бяха открити, а формите им бяха съвършени.  

   – В рая на Всевишния сме, приятелю! – прошепна пиратът, когато излязоха на брега на басейна. – А това трябва да е банята, в която се къпят седемдесетте девици, които е заслужил всеки праведник. "И ще имат хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери, ­въздаяние за делата им. Не ще слушат там нито празнословие, нито подбуда към грях, а само словото: ‘Мир! Мир!’.. сред лотоси без бодли и натежали бананови дървета, и просторна сянка, и обилен плод, лееща се вода, несекващ и незабранен, и въздигнати постели. Сътворихме ги Ние с прекрасно сътворяване и отредихме да са девици любещи, връстнички", изцитира Хайредин Свещената книга Коран с блеснал поглед. – Ето къде сме се озовали – във вълшебните селения на Всевишния!

  – Господарю, знам за преклонението ви пред женската красота и това, че във всяко пристанище по пътя си имате по няколко прекрасни ханъми, които услаждат трудностите на пътуванията ви и ви дават кураж и дръзновение за битките, които водите…

   – Никоя от тях не може да се сравни с моята Азахара, Юсеин! Но тук…

  –  Тъкмо това исках да кажа и аз, паша! Дали е градината на Всевишния, или е дело на някой шейтан? Я вижте, това не са са само девици!

  И наистина, около и в басейна имаше множество полуголи човешки същества, мъже и жени, някои млади, други на преклонна възраст, имаше дори и деца! Всички те се къпеха заедно и явно не изпитваха никакъв свян, пръскаха се, смееха се и се забавляваха. Някои си подхвърляха огромни лъскави кълба, други се катереха по разноцветните скали край брега и скачаха във водата, трети лежаха на нещо като трева под огромни цветни гъби и тихо разговаряха. Наоколо се чуваше нежна музика, която сякаш идваше от всички страни.

  – Содом и Гомор! – промълви потресен готвачът, припомняйки си предишната си религиозна принадлежност.

  Беше видял на няколко крачки пред тях на една пейка две жени в оскъдни облекла, прегърнати, да си шепнат нещо и … да се целуват!

  – Чувал съм за подобно нещо! – каза авторитетно Хайредин. – Някои от високопоставените хора в империята и даже султани са имали мъжки хареми, но това! Говори се, че и някои от жените в харемите се отдават понякога на такива противоестествени ласки, но толкова явно, и пред очите на всички! Това е направо безсрамие!

  – И аз това казвам, господарю! Нямам нищо против седемдесет девици да се плацикат пред очите ми, както ги е майка родила, но това минава всички граници – невиждан разврат! – възмути се готвачът и закри очи, за да не вижда срамната гледка.

   Една от жените се обърна и ги фиксира с поглед. После се надигна от пейката и се приближи, говорейки нещо бързо и сякаш ядосано.

  – Какво казва? – попита Хайредин

  – Не ú се сещам много, паша! Говори много бързо и на някакъв странен диалект, нарича ни човекомразци¹, думата трябва да е с гръцки или латински произход, а аз не бях много добър в училище по тези предмети. Пита защо ги зяпаме така безсрамно! Ние – безсрамни! Те са тези, които се държат недопустимо!

   – Ние не мразим хората – обърна се към разярената жена пиратът. Очакваше кроткият му, мелодичен глас и внушително присъствие да окажат обичайното успокоително въздействие, което имаше върху жените, но този път чарът му нямаше никакъв ефект, а обратното – жената се ядоса още повече и се развика.

  – Употребява думи, които не съм чувал дори от устата на старите морски вълци, ефенди! По-добре да се оттеглим!

  Двамата бързо се отдалечиха по уличката с вкусотиите, когато срещу тях се зададе висок, тъмнокож мъж, облечен в бял сюртук с къси ръкави и панталони в същия цвят. На главата си носеше шапка с козирка, а  сюртукът му беше пристегнат със златни копчета. На раменете му блестяха еполети с тъмносини хоризонтални ивици. Вървеше срещу тях, разперил ръце и се усмихваше с приветлива белозъба усмивка.

  – Е, този тук поне е облечен! Първият с истински дрехи, когото виждаме на това странно място. Прилича по външност на робите от Африканското крайбрежие. Явно тук всичко е с главата надолу – господарите ходят полуголи, а слугите са облечени – промърмори Хайредин.

  Мъжът вече беше стигнал до тях, поклони се учтиво и заговори на странния си език.

  – Какво казва? – попита Хайредин и на свой ред се поклони.

  – Приветства ни на борда на „Презокеанска хармония“, паша! Казва, че е щастлив да посрещне най-великия тенор на Турция и импресариото му /Това не го разбрах много добре/. Радва се, че сме отменили ангажиментите си и все пак сме решили да се качим на кораба му. Очаквал с нетърпение концерта ни довечера. Никой друг не можел да пее толкова възхитително като вас, господарю. Каютата ни била готова и сме можели да си починем преди представлението. Всичко на кораба било безплатно за нас, защото сме негови специални гости. Той е капитанът. Струва ми се, че ни бърка с някого, но по-добре да си траем, засега.

  – Капитан? На борда? Искаш да кажеш, че не сме на плаващ остров, нито на гърба на циклоп великан, нито в градините на Аллаха, а на кораб?

  – Така изглежда, господарю. И аз си мислех, че няма по-модерен и по-великолепен кораб – нито военен, нито търговски, нито пътнически, от моята злощастна „Мари Роз“, но явно съм грешил. Кани ни да го последваме до каютите ни, ефенди. Казва, че ще имаме личен консиерж /това сигурно е вид слуга/, който владее езика ни, ще ни съпровожда и ще урежда всички практически въпроси по време на престоя ни.

  – Чакай малко! Питай го първо къде сме! Кое е това море и градът, който се вижда в далечината.

  – Казва, че сме в Атлантическия океан, градът отсреща е Джърси сити, напуснали сме пристанището му преди няколко часа, а кулите, които се виждат в далечината, са небостъргачите /още една непонятна дума/ на Нови Йорк. Не знам какво е Америка, ефенди, нито, че съществува място, наречено Нови Йорк. Йорк си е в Старата Англия. Изглежда сме далече на запад, отвъд голямото море, някъде край бреговете на Новия свят, открит наскоро от португалците и испанците, но не знам за тези места и градове, които споменава.

  Капитанът ги поведе надолу по стръмни стълбички към вътрешността на острова, който той наричаше кораб. След известно спускане и бродене по тесните коридори, се спряха пред една от каютите. Тъмнокожият офицер им пожела приятна вечер и се оттегли. До входа на каютата ги очакваше висок риж мъж, облечен в къса, широка блуза на цветя и три четвърти панталони в цвят каки. На главата си носеше шапка от панама, а върху тъмните си, пронизващи очи беше сложил още един чифт очи – тъмни и стъклени, които се захващаха с метални рамки за ушите му. Той ги намести така, че да скрият напълно погледа му, повдигна шапката си и с поклон, който се стори на Хайредин и Юсеин леко насмешлив в тържествеността си, произнесе на безупречен турски с истанбулски акцент:

   – Добре дошли на борда на „Презморска хармония“, ефендилер! Алибей Симън, на вашите услуги! Не очаквах да ви видя отново, но присъствието ви ме изпълва с огромна радост.

  – Тиии! – извика Хайредин и се нахвърли с юмруци срещу ухиления дяволоид. – Ти, кучи сине, ти, шейтан такъв, какво правиш  тук и как успя да научиш толкова добре турски? Виждам, че си сменил спътника си, или може би, спътницата, а? Ти, лъжецо, ти, страхливецо!

  – Съветвам те да се успокоиш, паша! Намираме се на място, което не познаваш и ще имаш нужда от мен. Нека минем в каютата и ще отговоря на всичките ви въпроси.

  – Добре, печелиш, но ако и сега ме излъжеш, да знаеш, че лично ще извия разбойническия ти врат и окото ми няма да мигне!

  – Тук насилието не се толерира, паша, пък и империята, на която си военноначалник, вече отдавна не съществува, така че поприбери си мераците за възмездие! Нека влезем вътре, тук не е подходящо място за преговори на високо равнище.

  – Така да бъде, но смятай, че съм те предупредил! – изръмжа страшилището на Средиземно море и заедно с примрелия Юсеин, влезе в каютата след дяволоида.

       /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=BNbF8wpwP6A&t=135s

https://www.youtube.com/watch?v=FeQtyrAbfuA

  1. Хомофоби – /от гр./ омо- еднаквост и фовос – страх